– Като малка често подслушвах пред вратите – обясни Сабина и извади още няколко зрънца, блеснали като скъпоценни камъни. – Никой не ми казваше нищо и аз ги подслушвах. Няма да повярваш какво чувах... Както и да е... Ако татко беше станал император, щеше да осинови Траян и да ме омъжи за него, за да скрепи съюза им. Тоест Траян щеше да ми бъде съпруг, а не любим роднина. Но татко отказа да надене пурпура и затова сега Траян обявява Плотина за Августа на Рим, а ти ме ухажваш.

– Милостиви богове! – възкликна тихо Адриан. – Не разказваш, надявам се, тази история на всеослушание.

– Разбира се. Умея да си държа езика зад зъбите. И се радвам, че не станах императрица. Сънувала съм го понякога като повечето момичета, пък и не е съвсем безинтересно, предполагам. Но е длъжност, която изпълняваш до живот. А аз не искам да ме затворят с диадема в двореца до края на дните ми. Въпреки че с Траян щяхме да се спогаждаме. Обожавам го.

– Всички харесват простовати войници като него – измърмори недоволно Адриан.

– Той не е само войник! – възрази Сабина. – Умее да държи юздите и на Сената, и на легионите... Създава впечатление, че е обикновен войник, но прост легионер не би успял да съчетава и двете.

– По-добре да се съсредоточи върху администрацията на империята, вместо да я разширява. – Гласът на Адриан придоби нравоучителната интонация, с която ѝ говореше за гръцките философи, независимо дали ги е чела, или не. – Необходимо е да подеме строителна програма – храмове, акведукти, нов форум. Повтарял съм му го стотици пъти, но не ми обръща внимание. – Той се намръщи. – Не го интересуват съветите ми. Нито пък аз.

Видя го онази вечер на празненството у вас. Когато телохранителят ти ме направи за смях.

Лицето му се изопна леко.

– Не мисля, че Траян не те харесва. Не точно. – Сабина сметна за по-уместно да отклони разговора от Викс. – Той е с гореща кръв. Ти си по-хладен. Топлото и студеното не си подхождат.

Като Викс и Адриан. Но аз също съм разумна, а с Викс си подхождаме чудесно.

В момента обаче не биваше да мисли за това.

– Както и да е – продължи Сабина, – дори да не си любимец на Траян, императрица Плотина те подкрепя. А той се вслушва в съветите ѝ. Възможно е да осъществиш строителната си програма.

– Да, ще съм толкова зает да разхубавявам града, че няма и да помисля да го напусна. – Думите се изляха от устата на Адриан като потоп от спукан бент. – Ще се посветя на разисквания  в Сената, ще държа речи, ще надзиравам служители, ще преглеждам списъци, а по света има толкова интересни места! Пълноводният Нил, Делфийската Сибила, прибулените в мъгла планини в Британтия, за които ми разказа... – Размахваше ръце както винаги, когато го обземеше въодушевление. – Храмът на Артемида в Ефес, вековните гори в Дакия...

– Ще ги видиш ли някога? – попита Сабина. – Плотина ми каза, че е решена да те види консул, преди да навършиш трийсет. А консулите не пътуват много.

– Да – съгласи се мрачно Адриан.

Известно време вървяха мълчаливо.

– Императрицата ми възлага големи надежди – подхвана сдържано Адриан и вятърът развя диплите на снежнобялата му тога. – Опитвам се да не я разочаровам. Все пак тя ме е отгледала. Дължа ѝ много.

– И ще изживееш дните си както иска тя?

Отново замълчаха. Край тях мина нумидийска[23] робиня, понесла кошница върху рамото си. Пътьом отпъди с ръка моряк, който ѝ подвикна цинично от винарната. Астролог с няколко дрипави звездни диаграми махаше подканващо на минувачите и Сабина спря.

– Да го попитаме ли какво вещаят звездите ни? Така ще разрешим въпроса. Ако вярваш в астролози, разбира се.

– О, вярвам.

– И се наричаш разумен човек! – подкачи го тя.

– Несус, астрологът на император Домициан, ми предсказа бъдещето, когато за пръв път облякох тога на зрял мъж – спомни си замислено Адриан. – Предсказанието ми се стори толкова странно, че не знаех какво да мисля. Научих се да разчитам посланията на звездите, за да проверя думите му. Всеки път предсказанието му се потвърждаваше.

– Така ли? – Сабина наклони глава на една страна. – Това ли имаше предвид онзи ден в ателието на чичо Парис, когато ми каза, че вече знаеш съдбата си? Какво гласи предсказанието?

– Че никой човек няма да види повече свят от мен. Мисля, че плановете на Плотина за бъдещето ми ще ударят на камък. – Адриан погледна Сабина – не снизходителен, нито назидателен, а сериозен, светнал поглед. – Ела да видиш света с мен, ако искаш.

Сабина издържа погледа му няколко секунди и после се взря в нара. Укори се, че не е броила изядените зрънца... Пръстите ѝ розовееха като утринно слънце.

– Колко зрънца има според теб в един нар?

– Около шестстотин – отвърна бързо Адриан.

Винаги знаеше отговорите на такива въпроси.

– Аз съм изяла повече от две трети – продължи Сабина. – Ако приложим метода на Просперина от мита – един месец брак с Плутон за всяко изядено зрънце... мисля, че ще разполагаме с повече от трийсет и пет години да разгледаме света. Достатъчно ли ти се струва?

ВИКС

Не открих Сабина нито в стаята ѝ, нито в библиотеката, нито в атриума. Най-сетне я видях в най-отдалечения край на градината, седнала на мраморна пейка пред фонтан, спрян за зимата. Беше си наметнала бледосиня мантия, а в скута ѝ имаше полуразгърнат свитък. По това време вече се бях ядосал страшно, та просто се втурнах към нея и изкрещях:

– Адриан?

– Здравей, Викс – отбеляза с показалец докъде е стигнала ѝ ме погледна. – Закъсня, знаеш ли? Тук е студено, но избрах място, където да се накрещиш на спокойствие.

Не се предадох.

– Ще се омъжиш за сенатор Адриан? – Ококорена робиня ми съобщи новината, когато се върнах от Капитолийската библиотека, където ме бяха изпратили да свърша нещо. – Адриан! Този превзет задник с рибешка физиономия!

– Не е с рибешка физиономия – възрази Сабина. – Но ще ми трябва време да свикна с брадата – добави замислено тя.

– Защо? – изкрещях.

– Е, свикнала съм да целувам теб, а ти нямаш брада, та сигурно отначало ще ми се струва странно...

Изтръгнах свитъка от ръцете ѝ и го запокитих във фонтана. Фонтанът беше замръзнал и свитъкът само отскочи и се разгърна. Недостатъчно драматично според мен.

– Съжалявам, Викс – тя се изправи с разкаяно изражение. – Дразня те, а не бива. Да, ще се омъжа за сенатор Адриан? Защо не?

– Защо не?! – Не намирах думи.

– Все за някого трябва да се омъжа. – Изглеждаше толкова дребничка в ореола на зимното слънце, с коси, спускащи се по гърба ѝ като първия път, когато я видях. – Какво друго да направя? Да остана завинаги при татко, да чета и да си играя с Лин и с Фаустина? Или да стана весталка? Позакъсняла съм и за двете. Време е да се омъжа, а Адриан ще свърши работа не по-зле от когото и да било. Дори по-добре.

Закрачих напред-назад около фонтана, неспособен да се свъртя на едно място.

– Защо?

– Той иска да пътува. Обеща след сватбата да ме заведе в Атина. И в Тива, а вероятно и в Египет. Навсякъде. – Тя се усмихна. – По-добре е от някой скучен претор, който иска само деца и вечерни пиршества. Ще оставим Рим на политиците и ще обиколим света заедно.

– Не и ако онази кучка императрицата постигне своето – просъсках. – Императрица Плотина ще те държи под чехъл. Ще те проверява по десет пъти дневно да се увери доколко си подходяща за питомеца ѝ. Ако искаш да видиш свят, не се омъжваш за мамино синче, което не напуска града без разрешение от мама.

– Ще се справя с Плотина – каза Сабина. – Все пак тя не може да се мери с императрицата на Домициан.

– Ами аз? – изръмжах.

– Какво ти?

Думите отново ми убягнаха, поне за кратко.

– Какво беше тогава? Просто забавление?

– Не беше просто забавление. – Сабина се загърна по-плътно със синята мантия. – Но как си представяше, че ще продължи, Викс? Ще се ожениш за мен? Дори законът не позволява бракове между патриции и плебеи. А и да позволяваше, ако кажех, че искам да се омъжа за теб, ти щеше да зашариш с очи, както правиш винаги, когато те притиснат в ъгъла, и вероятно щеше да изчезнеш яко дим на сутринта. Затова напусна Британтия, нали? Защото някое момиче е поискало да се омъжи за теб?

Направих се, че не чувам, и се отклоних към по-сигурна тема.

– Ти ме използва.

– За свое удоволствие. Както ти ме използва за същото. – Гласът ѝ звучеше влудяващо спокойно. – Съжаляваш ли?

– Това ще ти е последното удоволствие. – Дръпнах я към мен, зарових пръсти в косата ѝ, а другата ми ръка посегна грубо към гърдите ѝ. – Очакваш ли Адриан да ти предложи нещо подобно? Ще се изненадаш, домина, но ще го заинтригуваш само в гръб – изръмжах яростно заключението, до което бях стигнал още при първата ми среща с Адриан. – Виждал съм как кучият син оглежда робите, идвайки да те навести. И нямам предвид момичетата. Оглеждаше и мен, когато си бях свалил туниката. Твоят Адриан си пада по момчета.

Сабина изсумтя.

– Знам.

 Пуснах я рязко и се постарах да не изглеждам като идиот.

– Знам, разбира се, Викс. Калпурния отдавна ме осведоми, че Адриан издържа любовник – по-точно танцьор на двайсет години и много по-красив от мен. – Сабина седна отново на мраморната пейка. – Защо според теб Калпурния и татко се двоумяха за Адриан от самото начало? Искаха да си намеря съпруг, който да ме обича, да имаме деца. Но аз не искам деца и не искам съпругът ми да ме обича. С Адриан ще пътешестваме през деня и няма да си пречим през нощта. Ще бъдем добри приятели и това ме устройва напълно.

Сякаш камък заседна в гърлото ми. Ето го отговора на въпроса, който ме измъчваше още от първата нощ, когато сенаторската дъщеря се вмъкна в леглото ми.

– Затова избра мен, нали? Нарочно! Адриан за съпруг, а мен за жребец...

– Адриан за съпруг, а теб за любов – поправи ме Сабина.

– Не си прави труда да ме залъгваш.

Засновах отново напред-назад, забил пръсти в колана, за да не посегна да я удуша.

– Не очаквах Адриан да ми е от полза в леглото – продължи спокойно Сабина. – Надявах се ти да ми покажеш това-онова. Определено изглеждаше просветен. И подозирах, че и аз ще те заобичам, което беше бонус.

– По интересен начин го показваш – озъбих се.

– Не е така. – Следеше ме с ясни, невинни сини очи как крача. – И аз искам да съм влюбена като другите момичета, Викс. Просто не искам любовта да ме оковава. Адриан като съпруг няма да ме обвързва с нищо, ти като любовник – също. Още повече след като отидеш в легионите.

Това ме разяри повече от всичко, което ми беше казала досега.

– Няма да ходя в проклетите легиони!

– Напротив. Ясно е като бял ден. Такива като теб са духът и плътта на легионите. – Стана и обви врата ми с длани. – Някой ден ще имаш свой легион. Вероятно ще завладееш нова провинция и целият град ще скандира името ти и ще те обсипва с розови цветове.

Сграбчих я за китките, преди да се притисне към мен.

– Спри!

– Няма да застана на пътя ти, Викс. И не искам.

– Млъкни!

– Не разбирам защо си толкова ядосан – учуди се тя. – Аз трябва да съм ти ядосана. Казах ти, че те обичам, а ти дори не си направи труда да ми отвърнеш със същото.

– След като ме използва ли? – изръмжах пак.

– Кой кого използваше, Викс? Всяка нощ идвах в стаята ти, обичах те и не исках нищо в замяна. Ти изглеждаше доволен, че получаваш своето.

Пропуснах последното.

– Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш в стаята ми...

– Няма да идвам, ако не искаш – въздъхна тя. – Но се надявам да си промениш решението. До сватбата остава цял месец и ми се искаше да го оползотворя.

Отдръпнах се и насочих показалец към нея.

– Сабина – изкрещях името ѝ за пръв път, без да изпитам ни най-малко смущение, – вече не бих те докоснал и с пръчка.

– Откъде ли идва тази поговорка? – замисли се тя. – Защо пък пръчка? Каква пръчка? Защо не дъска или тояга? Трябва да проверя...

Взе свитъка си от замръзналия фонтан и се отдалечи. Втренчих се в нея. Свивах и отпусках юмруци и си спомних нещо, което бях дочул Адриан да казва на императрицата. Сабина изобщо не приличаше на красивата си коварна майка, но наистина ходеше, сякаш краката ѝ не досягат земята. Независимо дали е в залата за пиршества или – в този случай – в градината. Е, спокойно можеше да отлети от живота ми. С Адриан си бяха лика-прилика.

Но когато тази нощ почука на вратата ми, аз, който се бях зарекъл да не вдигам резето дори да ме моли на колене, станах, безмълвно отворих и тя ме прегърна, сякаш нищо не се е случило. Онази нощ не я щадях. Впивах болезнено пръсти в косата ѝ, целувах устните ѝ, докато се подуха, нарочно оставях синини по врата ѝ.