– Мислех си за легионите.

Навремето исках само едно – да стана гладиатор, – но още щом опитах, желанието ми се изпари. Ако не броим гладиаторската арена, за момче с дарба да борави с оръжия не оставаше кой знае какво друго освен легионите. А и в римската армия дори момче с робско потекло може да се издигне...

– Питам се дали си наясно каква всеотдайност се изисква от постъпилите в легионите. – Сенатор Норбан остави перото. – На колко си години?

– Двайсет – отвърнах.

Погледна ме.

– Деветнайсет – поправих се аз.

Пак ме изгледа.

– Деветнайсет! Навършвам ги след няколко месеца.

– Значи на осемнайсет. Искаш, предполагам, да се издигнеш във войската?

– Не възнамерявам цял живот да съм обикновен войник! – изсумтях аз.

– Примири се, че ще си обикновен войник следващите двайсет години, защото няма начин да станеш дори центурион, преди да навършиш трийсет.

– Трийсет!

– И тогава няма гаранция. Ще ти трябва покровител, за да станеш центурион, а мен може и да ме няма след двайсет години.

Сенаторът прокара тъжно ръка през сивата си коса.

– Е... – опитах се да сменя тактиката, – възможно е да не остана в легионите, докато навърша трийсет. Има и други професии.

Той ме погледна нетърпеливо.

– Легионерите са длъжни да служат двайсет и пет години, Версенжеторикс. Постъпиш ли сега, ще бъдеш на четирийсет и три, когато ти разрешат да помислиш за друга професия.

– Двайсет и пет години?

– Не си ли направи труда да научиш нещо за легионите, преди да си избереш поприще?

Свих рамене.

– Младост – измърмори сенатор Норбан. – Сигурно не знаеш и каква е надницата? Триста денарии годишно, ако те интересува. Минус оръжията, ризницата и дажбите, разбира се.

– Дяволска работа – изсумтях. – Римляните били много стиснати.

– Не са ти известни, предполагам, и законите за браковете на легионерите. Войниците нямат право да се женят поне докато не станат центуриони. Дори тогава им е забранено да вземат жените си на поход. Ще добавя, че понякога ги изпращат на далечни постове и остават там години наред.

– Не искам съпруга – отвърнах аз, но въодушевлението ми за легионите несъмнено избледня.

– Размисли – посъветва ме сенатор Норбан и раздразнението му се посмекчи. – Не искам да те разубеждавам, но поне знай какво те чака. Има и други варианти.

Вече ги изреждах мислено.

– Например?

– Да станеш телохранител. Винаги се търсят добри телохранители, а помня колко умело боравеше с меча още като малък.

– Може би...

Телохранителите не жънеха кой знае какви лаври.

– Къде ще отседнеш, Версенжеторикс?

– Не знам. Току-що слязох от кораба.

– Мой подопечен притежава малка гостилница в Субура[5]. Ще се съгласи да те настани безплатно за седмица-две, докато си намериш работа. Ще му напиша писмо.

Известно време перото скрибуцаше енергично, а аз обмислях мрачно бъдещето си. Двайсет и пет години. Кой би се обрекъл на това?

– Готово – сенаторът запечата писмото. – Отбий се да хапнеш в кухнята, преди да тръгнеш. И ако ти хрумне още нещо за бъдещето, ела пак. Задължен съм на родителите ти и помощта ми ще изкупи донякъде този дълг.

– Благодаря, сенаторе.

– И като стана дума за родителите ти – погледна ме с неочаквано охладнели очи, – надявам се да не сглупиш да споменеш имената им пред някого. Или нещо за Домициан. Всички са мъртви или поне се водят мъртви и е най-добре това да си остане така.

– Да, доминус. – По дяволите, планирах да използвам под сурдинка името на баща си. Навярно някои почитатели на игрите все още го помнеха, но сенаторът ме изгледа строго и аз се постарах да си придам невинно изражение.

– Нека Фортуна те закриля.

Подаде ми свитъка. Поех го, поклоних се и излязох от стаята, чудейки се какво, по дяволите, ще правя, ако не се запиша в легионите. Умеех единствено да се бия.


САБИНА

– Получи ли каквото искаше? – попита Сабина, вдигайки поглед от свитъка, когато високото момче, отпуснало рамене, влезе в атриума. Мръщеше се мрачно и прокарваше груба длан през чорлавата си коса.

– Не съвсем.

Той спря пред фонтана и прокара палеца на крака си по облицования със сини плочки ръб.

– Очаквах баща ти да ми помогне да постъпя в легионите, но сега не съм сигурен, че го искам.

– Защо?

– Не си струва да си продавам душата за някаква си работа.

– О, Рим винаги иска душата ти. Сега ли го разбра? – Сабина отбеляза с показалец докъде е стигнала. – Но повечето смятат, че сделката е справедлива.

– Не и аз.

– Винаги можеш да станеш гладиатор – предложи тя.

Той подскочи и я погледна.

– Наистина не ме помниш, нали?

Тя го позна веднага, макар да бяха минали четири-пет години. Беше същият – ръждивокафява коса и смугли ръце, големи стъпала и широки рамене с все още некоординирани крайници. Същият, само че по-едър.

Гледаше я предпазливо.

– Трябва ли да те помня?

– Вероятно не, но всички твърдяха, че денят е паметен. Коя си ти, домина?

Тя остави свитъка и стана. Пристъпи по-близо до него и обви с длан загорелия му врат. Надигна се на пръсти, отметна глава и се усмихна.

– Спомни ли си сега?

Забеляза искрицата в очите му.

– Сабина – рече той бавно. – Домина Сабина, нали?

– Да.

– Не те познах без синините. Иначе не си се променила много. – Огледа я от главата до петите. – Първото момиче, което целунах.

– Младия варварин? Поласкана съм. – Сабина усети как ръцете му се прокрадват върху кръста ѝ и се отдръпна. – Всички момичета бяха влюбени в Младия варварин. В годината, когато се биеше в Колизеума, всички ученички в Рим линееха по теб. Казах на приятелките ми, че съм се запознала с теб, но не ми повярваха.

– Казала си им, че те целунах?

Пристъпи към нея. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

– По-точно аз те целунах. – Сабина взе свитъка и седна на мраморната пейка. – Какво ще правиш, ако се откажеш от легионите?

– Едно е сигурно – няма да стана гладиатор. – Облегна се на колоната, скръсти ръце и я погледна втренчено. – Вече си омъжена, предполагам.

– Всемогъщи богове! Не!

На седемнайсетия ѝ рожден ден миналата година баща ѝ подари перлена огърлица и ѝ обеща да си избере сама съпруг. В рамките на разумното, разбира се. За Сабина обещанието беше много по-ценно от перлите.

– Мислех, че бебето е твое.

– Не, това е малкият Лин. Той и Фаустина са на Калпурния – втората ми майка.

При тези думи Сабина насочи вниманието си към книгата, готова да се наслади на последните стихове, когато Одисей се разправя с ухажорите на съпругата си. Прииска ѝ се Омир да е описал по-подробно как е живяла Пенелопа в отсъствието на мъжа си. Ала огромните стъпала в сандали не помръднаха и Сабина вдигна отново очи към червенокосия посетител, който изглеждаше съвсем не на място в тихия атриум, засенчен от лозници. Леката усмивка на Викс разцъфна в нещо ведро и лукаво и тя се засмя.

– Нека Фортуна те закриля, Версенжеторикс.

– Сам кова съдбата си – отвърна самодоволно той.

– Така ли? Хубав похват, ако го владееш.

Тя взе свитъка, намери докъде е стигнала и се отдалечи, вглъбена в четивото. Не се налагаше да поглежда през рамо, за да разбере, че Викс я изпраща с поглед.


ВИКС

Гостилницата, където ме изпрати сенатор Норман, не беше лоша. Ханджията не остана доволен, че трябва да ме настани безплатно за цяла седмица, но изсумтя при вида на сенаторския печат.

– Добре ще е да ми помагаш от време на време – добави той. – Едро и силно момче като теб ще ми свърши работа. Окъснелите клиенти плащат на някой с нож да ги придружи до дома.

– Добре ли плащат?

– Не е зле. Още повече се печели, когато си освободят телохранителя и ги приклещиш в някоя тъмна уличка.

Повдигнах вежди.

– Искам половината.

– Десет процента.

– Десет през първата седмица и трийсет, когато започна да си плащам наема.

– Дадено.

В стаята имаше бълхи, но пък леглото не се клатеше нагоре-надолу като река. Проснах се върху него и забелязах прислужница да слиза по скърцащите стъпала отвън. Пъпчива, но с гърди като пъпеши; изгледа ме косо, понесла кошница с чаршафи. Може би денят все пак не бе минал напразно.

Не мислех за Сабина. И защо? Някакво си патрицианско момиче – едва ли щях да я видя повече, след като излезе от онзи атриум със светлокестеняви коси, полюшващи се над тесния ѝ гръб. Момичета като нея са недостижими, а и гърдите ѝ бяха малки. По-скоро смокини, а не ябълки. А аз обичах ябълки. Или пъпеши... Втренчих се в усойния коридор, където изчезна прислужницата.

Ако знаех какви неприятности ще ми навлече това недостижимо патрицианско момиче с дребни гърди, щях да я удуша в атриума, вместо да я изпращам с поглед.

ГЛАВА ВТОРА

ПЛОТИНА

– Виналия. – Плотина произнесе неодобрително думата. – Отвратителен празник.

– Безобиден е – гласът на съпруга ѝ прозвуча приглушено през туниката, която навличаше през глава. – Малко тържество в чест на гроздовата реколта...

– Цял Рим се напива! Благовъзпитаните жени не смеят да се подадат навън.

Плотина се намръщи срещу огледалото от полирана стомана, спомнила си как пиян магазинер я ощипа по задника на Виналия преди двайсет години, когато беше още неомъжена девойка. Ощипа я. Нея, Помпея Плотина, която при желание би могла да стане весталка. Ако още тогава не предчувстваше, че ѝ е отредена по-велика съдба.

– Ще посетиш ли поне състезанията след церемонията? – попита сговорчиво съпругът ѝ. – Хората очакват да те видят.

– Ще остана на първото състезание – смили се Плотина. – И толкова. Зелена роба – каза на робините и те се втурнаха към нея с пищната тъмнозелена коприна. Коприна, толкова претенциозно, но положението ѝ го изискваше. Тя протегна ръце настрани, скрити благоприлично, разбира се, под дългите ръкави на туниката. Повечето римлянки разгалваха ръцете си като куртизанки, но Плотина никога нямаше да стане като тях.

– Милостиви богове! Не се престаравайте! – Съпругът ѝ отпъди като досадни мухи робите, които наместваха диплите на тежката му пурпурна роба. – Така е добре!

– Не се вдетинявай – подхвърли Плотина, без да се обръща. Мъж с толкова власт, толкова прославен, а пристъпва припряно от крак на крак като петнайсетгодишно момче.

"В много отношения той е на петнайсет", помисли си тя, наклонявайки глава, та прислужницата да я намаже зад ушите с лавандулова вода. Само уличниците си слагаха парфюм.

"Дали момичето се парфюмира? , запита се Плотина. Парфюмира ли се, ще трябва да премисля отново."

– Готова ли си? – попита развеселено съпругът ѝ. – Ако жена ми се е наконтила, да не караме жреците да ни чакат.

– Знаеш, че не обичам шегите.

Плотина погледна отражението си. Тъмна коса, сплетена спретнато на плитка, покрита с воал, както е редно. Бледо овално лице (без руж и почернени мигли) и надлежно сериозно изражение. Дълбоки очи, нос като бразда и подобаващо тънки устни. Два-три посребрени косъма над слепоочията или така ѝ се струва? Наведе се напред към огледалото с доволно изражение. Не харесваше младостта и младостта не я харесваше. Момичетата не бяха нищо; жените притежаваха власт. Момичетата не знаеха нищо; жените знаеха всичко. На младини Плотина беше дългуреста и тромава, но сега, на трийсет и пет, започваха да казват, че е красива.

– Готова съм.

Стана и улови съпруга си за ръка. Беше висок, но не ѝ се налагаше да вдига глава, за да го погледне в очите. Плотина отстъпваше по ръст само на най-високите мъже в Рим и това ѝ доставяше удоволствие. Всички небесни богини бяха стройни, нали? А Плотина обичаше да взема пример само от най-възвишените и най-великите.

Е, не би следвала примера на коя да е богиня. Равняваше се с Юнона, разбира се, царица на небесата и винаги безукорна, но други не бяха толкова порядъчни. Изгледа неодобрително статуята на Венера, когато влязоха тържествено в храма. Венера – къдрокоса празноглава кокетка и статуята ѝ го изобразяваше много точно. "Ако бях Юнона, не бих се примирявала с шавливата богиня на любовта и прищевките ѝ." Дори боговете трябва да държат в ред домовете си. В дома на Плотина цареше безупречен порядък.

Жрецът вдигна ръце с бокал младо вино, помоли се за добра предстояща реколта и благодари за обилния урожай. Съдейки по поруменялото му лице, беше започнал да дегустира виното преди няколко часа. "Ще назнача нов жрец", реши Плотина. Не че някой слушаше молитвите му. Мъжете пристъпваха от крак на крак, нетърпеливи да се докопат до виното; момичетата се кикотеха, закрили лица с длани; матроните си наместваха празничните венци. Съпругът ѝ си разменяше шеги с телохранителите.