– О, не се плаша лесно.

– Вярвам ти, домина.

Сабина му подаде ръка да я преведе край дебел мъж, припаднал на улицата. Много гуляйджии бяха прекалили с младото вино по Виналия и сега се валяха край стените и похъркваха под притъмняващото небе. Сандалите на Сабина отекваха глухо по плочника, докато криволичеха из тесните улички и тя тъкмо се канеше да се пошегува, че я води по дългия път към дома, когато някой изскочи от сенките и удари Викс по главата.

– Хареса ли ти? – изръмжа дрезгав глас и Сабина позна привърженика на Сините, чийто нос Викс разкървави на Марсово поле.

Явно наистина е събрал приятели, помисли си Сабина, и тогава втори изникна изневиделица, блъсна я по рамото и я събори на земята. Тя се подпря на ръце и усети остра болка в хълбока на мястото, където падна. Видя Викс да нанася един добър юмручен удар, преди двамина да извият лявата му ръка зад гърба. Първият мъж в синята туника се олюля назад с приглушено стенание. От носа му отново се стичаше кръв, но той отвърна с яростен замах. Викс изкрещя и ушите на Сабина писнаха. В този момент друг приятел на Синята туника изскочи от сенките и улови дясната му ръка. Викс се напрегна, изруга диво и Синята туника тъкмо замахваше отново с юмрук, когато един камък се приземи върху тила му.

– Богове! – възкликна Сабина, когато мъжът падна, и огледа камъка, който беше извадила от канавката. – Издаде много интересен звук... Туп!

– Удари го пак! – изкрещя Викс, забивайки чело в главата на мъжа вляво.

– О, съжалявам – каза припряно Сабина и коленичи с камъка.

Огледа Синята туника – все пак не искаше да го убива – и най-после реши да го халоса с умерена сила над другото ухо. Това прекрати замаяните му опити да се изправи и Сабина стана да види дали Викс има нужда от помощ, но той явно бе овладял положението. Беше обезвредил единия побойник, забивайки лакът в гърлото му, последван от коляно в корема, и тъкмо се обръщаше към другите двама. Налетя им, оголил зъби като вълк, и те тутакси си плюха на петите, профучаха край Сабина и се втурнаха нагоре по улицата.

– Трябваше да си избере по-добри приятели – констатира Сабина.

– Мислиш бързо – похвали я задъхано Викс. Избърса с ръкав кръвта от устната си. Беше висок, с мускулесто тяло, все още изопнато от напрежение. – Благодаря, домина.

– Няма защо – изправи се тя и захвърли камъка, доволна от себе си. – Първият ми бой и повалих един сам-самичка. Хубав ден!

– Да – съгласи се Викс, стигна до нея с две дълги крачки, притисна я към стената на близката сграда и я целуна.

"Е, този път е различно" – рече си тя. Бяха я целували, разбира се – Викс, например, макар да бяха деца, и неколцина ухажори наскоро. Сабина ги насърчаваше, защото цялата тази работа я изпълваше с любопитство, но устните им само докосваха леко нейните и следяха бдително вратата да не би баща ѝ да влезе. С изключение на един, който явно смяташе, че трябва да напъха езика си възможно по-надълбоко в гърлото ѝ, все едно се опитва да разбере какво е вечеряла...

– Много си дребна – изръмжа Викс в ухото ѝ и я отлепи от земята, за да му е по-удобно.

Сабина се изкикоти тихо, отметна глава назад и го прегърна през врата. Беше сплескана между твърдата стена и твърдите му гърди, но те бяха топли, толкова топли, сякаш в жилите му течеше по-гореща кръв. Усещаше как сърцето му бие срещу гърдите ѝ. Докосна го по тила и върха на пръста ѝ изписа бавен кръг. Викс простена приглушено и устните му се плъзнаха към рамото ѝ.

Грубата му длан се впи в косата ѝ, събаряйки венеца от увехнали макове.

– Махнете се от прага ми, мръсници!

В тъмното преддверие нахлу светлина и Сабина усети как я удрят по главата. Викс изруга и двамата се втренчиха в широко, разярено женско лице.

– Развратници! Не давате мира на почтените хора...

– Още не сме стигнали до разврата, дърта краво! – изкрещя Викс, но Сабина го улови за ръката, тресейки се от смях, и го дръпна настрани.

Тръгнаха в нощта, изпроводени от гневните крясъци на жената.

– Колко забавно! – Сабина си закри устата с длан и се заля от смях. Чувстваше се волна и щастлива като пълна луна. – И това ми е за пръв път.

– Да се целуваш пред вратите?

– Да ме наричат развратница. Колко забавно!

– Може да е по-забавно.

Викс пристъпи отново към нея. В мрака очите му приличаха на черни сенки. Сабина обаче опря длан в гърдите му и го спря.

– Страхувам се, че татко скоро ще ме потърси. Ще се притесни, защото се стъмни, а аз не обичам да го тревожа. Освен това къщата е наблизо.

Викс се намръщи, но се отдръпна.

– Обещах да те науча на нещо по-добро от свиренето с уста, нали?

– Да.

По лицето му се изписа нескрито разочарование, когато след още една пресечка неловко мълчание наближиха къщата и той забеляза, че пред портата чакат роби.

– По дяволите.

Сабина се засмя.

– Очакваше целувка за лека нощ, а?

– Нещо такова – измърмори той.

Всъщност и Сабина размишляваше дали е разумно да го целуне... Робите обаче вече бързаха да я посрещнат.

– Домина Сабина, трябваше да се приберете, преди да се стъмни!

Тя тръгна към тях, покривайки глава с палата[9] си, надявайки се Викс да не е оставил белези по врата ѝ, за които ще се наложи да дава обяснения. Чу как зад гърба ѝ Викс се отдалечава по улицата.

Обзета от ненадеен порив, нареди на робите да се прибират и се обърна.

– Викс!

Той я погледна – висок, с разгневено лице, огряно от пламъка на факлата.

– Какво, домина?

– Сега се целуваш много по-добре, отколкото когато беше на тринайсет – усмихна се Сабина и се скри в къщата.

ГЛАВА ТРЕТА

ПЛОТИНА

Императрицата на Рим се гордееше от факта, че се смее много рядко. Все пак животът е сериозно нещо и статутът ѝ в света изискваше преди всичко достойнство. Но тя не успя да сдържи напушилия я смях, когато забеляза изражението на Адриан.

– Скъпи Публий, не ме гледай толкова мрачно. Не е смъртна присъда. Само брак.

– Което е вид присъда. – Той се поколеба. – Вибия Сабина?

– Да, избрах нея. Възразяваш ли?

Адриан раздвижи неспокойно рамене и закрачи напред-назад из стаята. Плотина вдигна очи от плочката за писане и се наслади на осанката му – висок и жилав, олицетворение на римско достойнство в безупречната тога, с красиво лице, озарено от пролетните лъчи, струящи от прозореца. Боговете не бяха решили да я дарят с деца, но я бяха дарили с Публий Елий Адриан. Повереник на съпруга ѝ от десетгодишен. От пръв поглед съзря потенциала му. Траян нямаше време да изпълнява настойническата си роля и тя пое грижите за момчето. Нейният Публий...

Той продължаваше да снове из стаята и тя посочи:

– Нали се споразумяхме, че е време да се ожениш. – Точно тук.

Приятна слънчева утрин – Адриан винаги се отбиваше при нея преди пладне, ако задълженията му позволяваха, и тя побърза да отпрати робите от уютния си кабинет, за да го осведоми, че най-после му е намерила невеста.

– Крайно време е да си избереш съпруга – продължи Плотина. – И ме помоли да ти намеря подходяща кандидатка.

– Не и Вибия Сабина. Не ми харесва.

– Защо? Тиха е, възпитана, от порядъчно семейство. Има добра зестра и още по-добри връзки.

– Майка ѝ беше по-похотлива уличница от Месалина!

– А в жилите на баща ѝ тече императорска кръв и е сред най-уважаваните сенатори. Подкрепата му ще ти осигури блестяща кариера – усмихна се Плотина. – Толкова искам някой ден да те видя консул, скъпи Публий. Преди да навършиш трийсет, ако успея, както очаквам.

– Не и с такава съпруга. Изглежда тиха, но се обгражда се недостойни особи. На състезанията беше в плебейска компания.

– Щом се ожените, ти ще избираш компанията ѝ – уточни Плотина. – Нима не си в състояние да вкараш в правия път една блудна жена?

– Много е млада – оплака се Адриан. – Не харесвам млади момичета.

– Ще ми се да беше още по-млада – въздъхна Плотина. – Съзряващо смирено девойче, готово да изпълнява каквото ѝ кажат – идеалната снаха. – Баща ѝ трябваше да я омъжи преди три-четири години, вместо да я оставя да лентяйства и да чете Омир. Но пък тогава нямаше да е свободна за теб. Боговете знаят как да подредят нещата.

Плотина беше открила, че боговете обикновено подреждат нещата в нейна угода. А където не успееха, се намесваше тя.

– Не ми се вижда момичето да е толкова сговорчиво – продължи да се противи Адриан. – Казва каквото трябва, но усещам, че ми се присмива.

– Глупости, кой би ти се присмял? – Плотина сведе очи към восъчната си плочица. – Остави я на мен, аз ще я обуча както се полага. Подай ми перото, моля те.

– Пак ли проверяваш домашното счетоводство? – Адриан поклати глава. – Римската императрица разполага с армия от икономи, но смята сама!

– Последният ми иконом се опита да ме измами. Наложи се за назидание да наредя да му отсекат ръцете. – Плотина изстърга плочицата и започна начисто. – Освен това винаги съм си водила лично домашното счетоводство. Не виждам причина да не го правя само защото домакинството е по-голямо. Помниш, скъпи Публий, как когато за пръв път влязох в двореца...

– Да, да, заяви, че ще го напуснеш непроменена. – В очите на Адриан проблеснаха шеговити искрици. – Сто пъти си ми го повтаряла.

– Надявам се да не е останало само на думи.

– Несъмнено, уважаема. – Той се приведе и я целуна по главата. – Не си се променила ни най-малко.

– Ти си се променил и не съвсем за добро – потупа го Плотина по брадясалата буза. – Не ми харесва тази брада.

– И на мен не ми харесва съпругата, която си ми избрала – намръщи се отново той и се отпусна тежко на стола срещу нея. – Защо Вибия Сабина?

– Трябва ти съпруга с потекло и връзки, способна да общува на равна нога с колегите и враговете ти, докато се изкачваш в йерархията.

– Досега ти изпълняваше тази роля – напомни той.

– И ще продължавам. – Плотина започна да преписва колонка с числа върху плочицата. – Но съпругата ще ти роди синове, а мъжете трябва да имат синове.

– Траян...

– Също е привързан много към Сабина – прекъсна го невъзмутимо Плотина. – Като се ожениш за нея, ще спечелиш и неговата благосклонност.

– Вече би трябвало да съм я спечелил – промърмори Адриан.

Плотина усети как сърцето ѝ се свива.

– Редно е да се интересуваш повече от скъпия Публий – повтаряше тя на съпруга си. – Той ти е повереник. Трябва да ти е като син.

– Но не е – срязваше я Траян. – Изпълнил съм дълга си към него, нали? Като малък беше студенокръвен мрачен досадник и сега си е същият. Направих достатъчно!

"Не – помисли си Плотина – не е достатъчно". Но разбираше кога се налага да отложи разговора. Понякога Траян беше крайно неотстъпчив.

– Ожени се за малката Сабина – обърна се тя към Адриан – и ще се спогаждаш по-добре със съпруга ми. Той ѝ се пада дори далечен прачичо по бащина линия. Сватбата ще ви сроди, няма да ти бъде просто настойник. Императорът ще те вижда по-често, ще те оцени по достойнство. Ще видиш.

– Една сватба няма да е достатъчна, за да ме хареса императорът.

"Ако си беше държал ръцете настрани от онзи танцьор, по който Траян се беше увлякъл, щеше да си му по-мил сега", помисли си Плотина. Каква катастрофа! Траян се беше ядосал, задето му отмъкнаха любимеца изпод носа, и в крайна сметка се наложи Плотина да отпрати кьосето в бордей в Остия[10] само и само да опази мира в дома си. Всички младежи имат трески за дялане, но не е ли редно да са по-предпазливи? Плотина не споделяше тези съображения. Младежите невинно смятат, че майките им тънат в неведение. Майките знаят всичко, разбира се, но мъдрите държат езика си зад зъбите. А имаше ли по-мъдра от Плотина, която беше не само майката, която скъпият Публий трябваше да има, но и Майка на Рим?

– Този брак ще те отведе на правилния път – продължи тя. – Траян харесва Сабина и ако се ожениш за нея, ще хареса и теб. Защо не се отбиеш у Норбанови този следобед?

– Ще поговоря с баща ѝ – отвърна неохотно Адриан. – Ще подготвя почвата.

– Опасявам се, че се налага да се обърнеш и към Сабина, скъпи. Сенатор Норбан ѝ е предоставил известна свобода на избор – въздъхна Плотина. – Накъде отива този свят? Той винаги е бил твърде либерален баща.

– Тогава ще възпитавам по-строго внуците му. – Адриан стана и ѝ целуна ръка. – Печелиш, достопочтена. Нека бъде дъщерята на сенатор Норман.

– Ще обръснеш ли тази брада? – помоли Плотина. – Сигурна съм, че никое момиче не иска да се омъжи за жив плет.