Кейт Куин - Императрицата на седемте хълма

– Днес получих писмо от чичо Симон – каза Мира, чертаейки кръгове върху голите ми гърди. – Дали са му земята в Юдея. Щял да се мести със семейството си в края на годината.

– Лошо време е избрал – отвърнах.

В Кирене или в Киренайка, не бях сигурен, беше избухнало еврейско въстание. Траян беше изпратил стария ми командир Квет и кавалерията му в Месопотамия, за да не се разразят бунтовете дотам.

– Юдея надживява всичко – тя изви глава върху рамото ми и ме погледна в мрака. – Защо да не се установим там?

– Какво? – засмях се.

– Вече не си обикновен войник, заложник на Десети Фиделис. Центурионите си сменят легионите. Когато войната свърши и станеш легат... – Представих си живо как чипият ѝ нос се сбърчва в тъмнината. – Може да помолиш за пост в Юдея. Ще заживеем сред свои.

– Моите хора са в Британия – напомних ѝ аз. – Много далеч от Юдея.

– Юдея е истинският дом на всички евреи – възрази строго Мира. – И наш. Искам момичетата да го видят. Няма проблем да ги влачим в плетени кошници след войската, докато са бебета, но трябва да израснат в порядъчен дом на подходящо място.

– По-късно... – затворих очи и се прозях. – Когато приключим с Парта. Утре се връщам в Ктесифон.

Наистина ли исках войната в Парта да свърши? Искаше ли императорът войната да свърши? Помня какво ми каза Траян една мека лятна вечер на палубата на кораба, скоро след като завзехме Ктесифон. Докладвах му за слуховете за еврейския метеж в Кипър, застанал в пълно бойно снаряжение пред писалището му. Бяхме отплавали по течението на Тигър, уж за няколкодневен отдих под слънцето след завладяването на три нови провинции, но Траян вече беше отегчен от почивката. Беше разположил писалището си на палубата и заобиколен от свитъци, драскаше бележки върху восъчна плочица.

– Трябва да въведем такси за прекарване на камили и коне през Тигър – каза разсеяно той, когато застанах пред него. – Имаш ли вести от Квет за евреите в Кипър?

– Носят се слухове за метеж, цезаре. За убити римляни. Обичайните мълви.

– Какви мълви?

– Че евреите изяждат жертвите си, правят си колани от червата им и сушат кожите им, за да ги използват като наметки.

– Ти как мислиш? – Траян се взря с присвити очи в плочицата и я приближи до лицето си. – Гръм и мълнии! Очите ми вече...

– Съпругата ми е еврейка, цезаре. – Докоснах крайчеца на износения син шал, който носех, завързан около врата си под бронята от деня, когато извадих Мира от руините след земетресението. – Още не е препасала червата ми през кръста си, макар че не си изтривам краката и оставям кални стъпки по подовете.

– Браво! Ще те изпратя в Кипър. Щом имаш съпруга еврейка, по-лесно ще разбереш какво се мъти. Вземи и бързоногия си центурий.

– Вече съм обучил всички центурии, цезаре.

Бях Първо Копие и имах право да налагам методите си на другите центуриони. Не им харесваше, но бяха длъжни да ми се подчиняват. Милостиви богове! Обичах да дърпам юздите!

– Тогава вземи най-добрите войници – реши Траян. – И ми изготви доклад за Кипър.

– Да, цезаре.

Той захвърли перото и стана. Тръгна към парапета на палубата. Наближаваше залез-слънце, лъчите позлатяваха водите и багреха брега в червено. Погледнах към плющящото платно, върху което името на Траян и титлите му бяха избродирани със златни конци. По заник буквите приличаха на огнени езици.

– Виж онзи кораб – посочи Траян и аз застанах до него пред парапета.

Телохранителите му стояха на няколко крачки, пратеници със сандъци, пълни със съобщения, секретари, готови да записват, каквото им продиктува, и няколко души от свитата му се навъртаха наоколо, но той говореше само на мен. Двамата се облегнахме на парапета като обикновени войници, обсъждащи дреболии.

– Онзи търговски кораб с червеното платно. Движи се към Каракс, а после ще отплава за Индия. Представи си! Индия!

Не можех да си представя. Толкова далеч ли се простираше светът? Нямаше ли да паднем от хоризонта, ако продължаваме все на изток?

– Каква страна е Индия, цезаре?

– Не знам – отвърна със замечтан глас той. – Бих искал да разбера. Да продължавам напред, да завладявам нови и нови земи. Струва си да се живее такъв живот. Искаш ли да отидеш в Индия, Версенжеторикс?

– Не и ако ще плаваме дотам – отвърнах. – Мразя кораби.

Той се засмя.

– Тогава ще се движиш по суша. Ще ти дам половината си легиони. Ще минеш от север. Другата половина ще тръгнат с мен към брега. Ще се срещнем в средата. Как ти звучи?

– Като добър план, цезаре.

– Може би е добър. Де да бях на двайсет и четири вместо на шейсет и четири.

– На шейсет и четири или не, цезаре, аз съм с вас. Дори да ме накарате да плавам с кораб.

Траян се засмя, вдигна ръка и помаха към кораба с червено платно, който се плъзгаше по водата, поел към Изтока.

– Хайде, запрятай ръкави. Върви в Кипър. Разбери защо, в името на всички богове, евреите отново се бунтуват.

Отдадох чест, събрах хората си, върнах се бързо в Антиохия и отплавах за Кипър.

Когато слязох на сушата...

Не искам да си спомням този ден.

Сънищата са достатъчно ужасни.

ПЛОТИНА

– Скъпа моя, колко си красива. – Плотина целуна високото като колона русокосо момиче по двете бузи. – Сенатор Норбан, чувам, че твоята Фаустина е обект на всеобщо възхищение. Още ли не си ѝ намерил съпруг?

– Тя ще реши сама, стига императорът да одобри избора ѝ. – Сенатор Норбан отметна глава назад, за да се усмихне на много по-високата си дъщеря. – Признавам егоистичното си задоволство, че все още не е избрала.

– Още не съм срещнала мъж, чиито достойнства да се равняват на бащините. – Фаустина го целуна по бузата. – О, богове, идва онзи ужасен досадник Сервиан. Татко, ще ми позволиш ли да се скрия?

– И аз щях да се скрия, ако можех.

Маркус ѝ махна добронамерено да върви и Фаустина се поклони бързо на Плотина и изчезна в атриума, пълен с гости. След малко се появи до майка си. "Едва на седемнайсет години – помисли си Плотина – а изящна като статуя!" Красива, но порядъчна в бледожълтата коприна; жизнерадостно, но достолепно поздравяваше всеки гост. Царско потекло, съчетано с царска зестра; хълбоци, създадени за бебета, и обноски, създадени за дворец. Защо, о, защо малката Фаустина не се беше родила първа? От нея щеше да излезе далеч по-добра съпруга за скъпия Публий от разпуснатата авантюристка, която ѝ се водеше сестра. Плотина затвори очи, припомнила си вечерното угощение, когато онази рокля шокира приближените на скъпия Публий. Слава на боговете, че уличницата сега гуляе в Ефес или в Сирия, или където и да е – достатъчно далеч във всеки случай, та разстоянието да заглушава мълвите за подвизите ѝ. В Рим, разбира се, говореха повече за болницата, която Сабина построи в някакво затънтено място из Панония и за зестрите, които дарява на бедните момичета в Кампания, отколкото за любовниците ѝ! Плотина не можеше да отрече, че развратницата е умна – прикриваше простъпките си с добри дела.

Гостите заемаха местата си в триклиниума, където вместо лектуси бяха подредени дълги редици столове. Публично четене на последния трактат на сенатор Норбан, който тази година се оттегли от Сената, но перото му продължаваше да твори. Плотина се намръщи, заемайки почетното си място начело на гостите. Щеше да изпита истинско облекчение, когато добрият сенатор поеме към отвъдния свят или поне спре да се меси в политиката. Мнението му все още тежеше прекалено много за нейния вкус, а той никога не бе проявявал към скъпия Публий повече от любезна търпимост. Въпреки това събитието предоставяше известни възможности...

– Легат Урбик! Може ли две думи? Бившият консул Адриан ми писа толкова възторжено за подвизите ти в Германия... познаваш го, нали? Търси подкрепа по един-два дребни въпроса, с които искам да ви запозная... Разбирам, че си търсите съпруга. Ще ви посъветвам да обърнете внимание на дъщерята на сенатор Норбан, Фаустина. Истинска красавица, а зестрата ѝ е... да, ползвам се с известно влияние в семейството на момичето. Мога да насоча избора ѝ. Нали ще намерите време да разговаряте с консул Адриан възможно най-скоро? Той ще приветства подкрепата ви...

Говорителят се изправи, готов да започне четенето на трактата, и легат Урбик се върна бързо на мястото си, изпълнен с надежди. Плотина приглади доволно диплите на тъмнозелената си роба. Не само средствата помагаха на скъпия Публий да се изкачва по стълбата, о, не. Поддръжниците, съюзниците, приятелите по високите етажи бяха далеч по-важни и тези мъже биха се шмугнали в шубраците като обидени змии, ако им предложат пари. Приемаха охотно обаче други неща.

– Магистрате, защо не седнеш до мен? Да разменим една-две думи...

Плотина сниши глас и декламацията на оратора погълна изреченото. Сенатор Норбан, обявил се за прекалено стар за публични речи, бе поканил младия Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин да прочете трактата му. Никога не покани скъпия Публий да чете трудовете му, а скъпият Публий му беше зет! Несъмнено добрият сенатор, също като всички в Рим, правеше мили очи на Тит Аврелий просто защото младокът получи от дядо си в наследство несметно състояние. Плотина се намръщи, когато младият мъж зае мястото си и заговори плавно с уверен и отмерен баритон. След миг императрицата се обърна отново към магистрата до нея.

– Чух, че съпругата ти е починала, магистрате... Колко тъжно. Искал си, разбрах, да си намериш бързо нова съпруга... майка за децата ти, да, много разумно. Ще те посъветвам да обърнеш внимание на дъщерята на сенатор Норбан – Фаустина. Момичето на първия ред, в жълто. Красавица, нали? Ползвам се с известно влияние в семейството и мога да насоча избора ѝ, уверявам те. Искам да обсъдя с теб един-два юридически въпроса, изникнали наскоро. Въпросите са от изключително значение за бившия консул Адриан...

Плотина се облегна назад и размаха ветрилото пред лицето си. Младият Тит се пошегува в края на първата част от трактата и тя се засмя с другите слушатели, без да я чува. Младата Фаустина скочи да го поздрави през кратката пауза и Плотина я проследи с добронамерен поглед. От нея щеше да излезе добра съпруга – на легата или на магистрата – който се окаже по-полезен. "Ще поканя момичето в двореца да тъчем заедно – реши Плотина. – За нея ще бъде чест, а аз ще ѝ намекна кого да избере".

Макар да беше жалко, че момичето не може да се омъжи за скъпия Публий.

ВИКС

Профучах край Мира, край Антиной и момичетата право към виното.

– Викс?

Завъртях канелката, напълних чашата догоре и я изгълтах без вода. Изгори гърлото ми. Напълних отново чашата и я пресуших.

– Викс? – Мира ме наблюдаваше предпазливо от прага, прегърнала Чая. Носеше нова червена дреха, а момичетата бяха облечени в еднакви туники от розова вълна. Антиной отвори уста да ме поздрави, но я затвори. Не дойде с мен в Кипър, слава на боговете, но ме беше придружавал на достатъчно походи и знаеше как изглеждам след тежка битка.

Свалих си бронята и я захвърлих на пода. Метнах върху нея колана с меча и придърпах стол изпод масата. Седнах в средата на кухнята и си сипах още една чаша неразредено вино.

– Какво има, Викс?

Задържах виното в устата си, докато зъбите ми изтръпнат. Не помогна. Преглътнах.

– Кипър.

– Нямаше те цял месец. Очаквах да се върнеш след седмица или...

– Не е лесно... да копаеш гробове.

Малката Дина се втренчи в мен през кичура тъмна коса, изплъзнал се от панделката ѝ. Погребах момиченце на нейната възраст. Косата ѝ, втвърдена от засъхнала кръв, не се нуждаеше от панделка.

Мира ме гледа дълго, после улови ръката на Дина и изчезна в спалнята. Антиной я последва пъргаво като младо еленче. Озърнах се и видях обичайния спретнат и ведър оазис, в който Мира превръщаше всичките ни домове. Малък фриз с листа и лозници около вратата; сандъче в двора точно до прага, където отглеждаше ароматни билки за супата. Купчинка играчки на пода.

Мира се върна сама. Коленичи пред мен и ме погледна в очите.

– Какво стана?

– Евреите в Кипър се разбунтували. – Пръстите ми се сключиха по-силно около чашата. – Когато отидох, всичко беше свършило. Бяха останали само телата.

Тя закри уста с длан.

– О... О, Господи...

– Не, не Го видях в Кипър.

Мира скочи на крака и заснова напред-назад, скръстила ръце върху тънката си талия.

– Той е навсякъде – натърти тя. – Чух слуховете още когато се върнахме в Антиохия тази зима. В Александрия, казват, избили стотици хиляди евреи. А сега в Кипър...