– Почивам.

– Не изглежда така – усмихна се Сабина.

Пищен банкет беляза завръщането на Траян в Антиохия. Присъстваха гостуващи сановници в раирани източни мантии, сенатори и губернатори в снежнобели тоги, легати и трибуни в брони. И този път не липсваха обичайните за Траяновите угощения изобилие от вино, шумотевица, радостни възгласи и най-вече непринуденост. Всички се местеха от маса на маса, танцьорите не успяваха да довършат изпълненията си, защото ги канеха да се присъединят към веселбата и двамина пияни легати предложиха да разрежат печения вол с мечовете си. Траян се задави от смях и се наложи Сабина да го тупа по гърба.

– Милостиви богове! Спести ми мърморенето – предупреди я императорът и група стройни акробати от Парта започнаха да се премятат на фона на барабанен ритъм. – Искам да си получа дозата, преди Плотина да пристигне.

– Скоро ли идва? – простена Сабина.

– Тръгнала е с кораб от Рим и чувам, че ветровете са благоприятни. – Траян махна към развеселената компания в залата. – Ще трябва да намаля темпото, когато дойде.

– Иначе ще те хока, докато свят ти се завие – съгласи се Сабина. – Колко ще остане?

– Няма да е дълго, обзалагам се. Изтокът не ѝ харесва – прекалено нечистоплътен и екзотичен е за моята Плотина. Ще се задържи колкото да се яви пред поданиците и да ме засипе с лавина от съвети и ще си тръгне. И докато е тук, малка ми Сабина, недей да я дразниш! Имам достатъчно работа и не ми се занимава с женски свади.

– Да, цезаре – отдаде му смирено чест Сабина. – И аз ще си получа безропотно дозата съвети.

– Не само – добави мрачно Траян. – Само почакай! Ще настоява да се върна в Рим с нея.

– Защо не я послушаш? – попита ведро Сабина.

– Още не съм превзел Хатра, момиче. Костелив орех се оказа. После съм намислил да се върна в Месопотамия и да усмиря размирниците.

Траян взе сирене и грозде от един поднос и очерта крепостните стени на Хатра. Изяде вражеските отряди, избити при обсадата и с парче хляб нахлу през портите, за да демонстрира планираното нападение, когато се върне. Сабина го наблюдаваше замислено. Не беше виждала Траян от цяла година, докато обикаляше Египет и Гърция, а той – Парта. Беше отслабнал, ръцете му все още изглеждаха силни, кожата му обаче беше отпусната и суха. Стори ѝ се, че пръстите му треперят, когато посегна за ново парче хляб.

– Добре ли си, цезаре? – попита го тихо. – Чух, че ти е станало зле край Хатра.

– Веднъж да се замаеш от слънцето и всички започват да дрънкат врели-некипели – оплака се Траян. – Добре съм, разбира се!

Той заръкопляска на акробатите, които подскачаха от пирамидата си към тавана, и веднага извика най-красивия да седне до него. Сабина се усмихна и се отдалечи дискретно. Адриан, с брадато и любезно лице, стоеше сред обръч от сенатори до фриз с похотливи сатири. Половин дузина гости се бореха да привлекат вниманието му – наскоро го бяха избрали за губернатор на Сирия (трябваше обаче да се преструва, че не знае, когато Плотина пристигне да му съобщи самодоволно новината), а следващата година отново щеше да е консул.

– Ще благоволиш ли да ме придружиш в Сирия? – попита той Сабина, когато се подготвяха за угощението. – Или предпочиташ оргиите и пътешествията?

"Наистина ли мислиш, че пилея времето си в оргии?", помисли си Сабина. Беше се върнала във Виндобона в Панония да провери как работи болницата, която построи със собствени средства, когато Адриан беше губернатор на провинцията. Остана там цял месец, застъпвайки се да назначат повече лекари, ала повярва ли ѝ някой? Не, предпочитаха да вярват в оргиите. Но не сподели мислите си. Отговори само:

– Оргиите ми втръснаха. Не намираш ли, че перверзните са много отегчителни?

Влязоха в залата заедно. Пръстите на Сабина докосваха едва-едва ръката на съпруга ѝ и тя се отдалечи в мига, щом прекрачиха през двукрилия резбован портал. "Сирия", напомни си тя, въртейки чашата си вино, докато Адриан изчезна от погледа ѝ сред рояк доброжелатели. Не беше ходила в Сирия; пътуването сигурно щеше да е интересно... Напоследък обаче мислите ѝ незнайно защо се връщаха все по-често към дома. Сестра ѝ Фаустина щеше да се омъжи скоро. "Надявам се да отворя очите на мъжа, когото искам, преди да стана на двайсет или на сто. Богове! Какъв глупак е!" Изборът на Фаустина не беше единствената драма в семейството; брат им Лин настояваше да стане трибун, макар и ненавършил седемнайсет. И, разбира се, здравето на баща им се влошаваше – Калпурния най-после го убеди да се оттегли от Сената и в последното си писмо той разказваше за току-що довършения си трактат във връзка с финансовата реорганизация на римските храмове. Писмата на Тит описваха красивите нови бани, работата му като надзорник на програмата за издръжка на сираци и колко доволен от него е императорът...

– Сигурно изпитвам носталгия – промълви Сабина.

За пръв път след толкова години скиталчество! Странно... И идеята да види Сирия не ѝ изглеждаше никак примамлива.

– Сама ли си говориш? – долетя глас зад гърба ѝ, толкова познат, че сърцето ѝ подскочи и в гърдите ѝ се разля топлина, преди дори да се сети за името на притежателя му. – Винаги съм знаел, че ти хлопа дъската, домина Сабина.

– Спести си обвиненията, Версенжеторикс! – усмихна се Сабина. – Чух как си нападнал Осроене през нощта. Осемдесет срещу двеста в крепостната кула. Това е истинска лудост!

– Но успях, нали? – Нанизът с военни трофеи звънна върху колана му и очите му се втренчиха в главата ѝ. – Къде е отишла косата ти?

– Обръснах я в Египет. – Сабина прокара пръсти през двусантиметровите кадифени кичури – единственото, останало от дългата ѝ до кръста коса. – Там е много горещо. Всички се бръснат и носят перуки само при официални случаи. След известно време и аз реших да последвам примера им.

– Харесва ми.

– Сериозно? Адриан е погнусен.

– Тогава ми харесва още повече. – Сивите очи на Викс огледаха бързо Сабина – от тъмнозелената коприна до нефритената гривна около глезена ѝ и малахитовата пудра, с която беше очертала плътно клепачите си. – Изглеждаш добре, домина.

"Ако знаех, че ще те видя, щях да си сложа дрехата с разголеното деколте, която подлуди Плотина."

– И ти изглеждаш добре – отвърна му Сабина. – С ризница на банкет?

– После ме чака работа. Безсмислено е да обличам тога, след като императорът не възразява войниците му да са с брони на вечерната трапеза.

– Отива ти.

Меко казано. Безразсъдното, намръщено момче се беше променило неузнаваемо! Червенокосата глава на Викс стърчеше цял лакът над всички мъже в залата; беше разкрачил дръзко стъпала, сякаш предизвиква околните да преминат в личното му пространство, очите му оглеждаха проницателно и зорко множеството и не пропускаха нищо. В износената лъвска кожа и излъсканата броня Викс изглеждаше огромен и могъщ, загорял от слънцето и гибелен. "Трябва да те изваят от гранит и да те сложат до всеки секретар в Рим, който набира доброволци за легионите – помисли си Сабина. – Достатъчно е да кажат на момчетата, че някой ден ще станат като теб, и ще попълнят редиците за нула време."

– И добре че му отива – жената до Викс наруши краткото мълчание. – Рядко го виждам в друго.

– Моля за извинение. – Сабина погледна жената. – Не се представих. Аз съм Вибия Сабина.

– Мира – обади се Викс. – Съпругата ми.

Сабина стисна малка, но силна ръка. Жената беше червенокоса също като Викс. По-висока от Сабина, в пастелно синя роба и перлени обеци.

– Имаш добър съпруг, Мира.

"Още ли хърка като дъскорезница?"

– Наистина имам добър съпруг. – Една трапчинка грейна ненадейно до устната на Мира. – Домина Вибия Сабина? Племенницата на императора? Викс, ти непрекъснато говориш за императора, а никога не си споменавал, че познаваш и роднините му.

– Беше отдавна – подхвърли припряно Викс. – Много отдавна.

Седем години ли изминаха, откакто разговаряха за последно очи в очи? На празненство като днешното всъщност.

– Викс беше телохранител в дома на баща ми – обясни Сабина на Мира, която я гледаше объркано. – Преди да постъпи в Десети Фиделис.

– Не мога да си представя Викс без Десетия – усмивката на Мира стана по-сдържана.

– Беше много млад. С огромни стъпала като на кутре. И винаги се забъркваше в улични схватки.

– Трябва да поговоря с теб, домина – прекъсна я още по-рязко Викс. – Веднага.

– Щом искаш...

– Не. Насаме. – Обърна се към съпругата си: – Няма да се бавя. Избягвай патрициите, защото ще те изядат жива.

– А теб? – прошепна Мира едва доловимо, но Сабина я чу.

Не се усмихна, докато с Викс не се измъкнаха от претъпканата зала и влязоха в атриума. Смръщените вежди на Викс им разчистваха мигом пътя. Когато стигнаха озарения от приглушената лунна светлина атриум, Сабина най-сетне се разсмя.

– Харесва ми твоята Мира. Червенокоса и духом. Така и трябва, щом се е оженила за теб. Имате ли деца?

– Две. Момичета. – Викс прокара пръсти през косата си, жест, който беше забравила, но сега си припомни ясно. – Не искам да говорим за Мира.

– Добре... – Сабина тръгна към фонтана – лъскав черен квадрат, отразяващ полумесеца през открития покрив. Сякаш водата беше пленила луната. Мъж и жена минаха в другия край на атриума, разкикотиха се и поеха към градината. Сабина и Викс останаха сами. – Последия път също разговаряхме в атриум – додаде Сабина. – Този път не ме хвърляй във водата, моля те.

– Заслужаваше си го – подсмихна се неохотно той.

– Може би. – Тя се обърна и се облегна на стройна колона. – Какво има, Версенжеторикс?

– Императорът. – Викс скръсти ръце. – Слуша те, нали?

– Не ми позволи да се разведа с Адриан. – Тя прокара пръсти през късата си коса. – Но иначе да. Вслушва се в думите ми.

– Поискала си да се разведеш с Адриан?

– Не е важно. Какво за императора?

– Да... Е, искам да поговориш с него.

– Вече имаш легион, нали? Поздравления, между другото.

– Не. Не става дума за мен. Не искам да ходатайстваш за мен. Сам се справям. – Лицето на Викс оставаше в сянка, но Сабина усещаше безпокойството, което набраздяваше челото му и присвиваше устните му. Повече от безпокойство – страх. – Убеди Траян да се върне в Рим.

– Какво?

– Припадна, когато обсаждахме Хатра – рече рязко Викс. – Шест часа на седлото под палещото слънце. Идиотът се свлече право на земята. След един ден беше на крака, но не е същият. Виждам, че е изморен и ръцете му треперят.

– И аз забелязах.

– Болен е. Няма да го признае. Едва го убедихме да се махне от Хатра и сега пак говори, че ще поведе легионите по течението на Тигър. Още един месец под слънцето може да го убие. На шейсет и четири е! – Очите на Викс я умоляваха. – Лекарят го убеждава, стражите му го убеждават, сигурен съм, че императрицата ще му проглуши ушите, щом пристигне. Дано ти да успееш. Накарай го да се върне в Рим, Сабина. Да си седи в някоя прохладна градина и да си почива.

Сабина се усмихна.

– Обичаш го, нали?

– Повече от... – Викс отново прокара пръсти през косата си – всичко. Повече от Мира. Дори повече от момичетата ми, да ми прости Господ.

– Ще говоря с него. – Сабина докосна леко ръката на Викс. – И аз го обичам.


ТИТ

– Фаустина? – Тит примигна, познал фигурата в бледосиньо, застанала между колоните на дългия коридор в Траяновите бани. – Какво правиш тук?

– Отбих се в дома ти и Ения ме изпрати тук. Тревожи се. – Фаустина тръгна към него, давайки знак на слугините ѝ да я чакат. – Аз също, честно казано.

Тит посочи стените на баните от двете им страни.

– Почти са готови, виждаш ли? Не са изгладени и мозайките не са сложени. И още една-две дреболии. Но сме към края.

– Какво стана с императрицата? – попита Фаустина. – Знам, че си ходил в двореца, преди да замине за Антиохия.

– Ходих.

– Тя замина много ненадейно.

– Да. Искаш ли да се поразходим?

Фаустина го улови под ръка. Стъпките им отекваха в тишината. Тит беше освободил по-рано повечето работници, за да се полюбува на спокойствие на комплекса. Баните бяха най-красиви следобед, когато слънчевите лъчи, струящи на плътни снопове през високите прозорци, очертаваха топли езерца върху мрамора и превръщаха водата в басейните в блестящо течно стъкло. Или по-скоро щяха да я превръщат, когато ги напълнят.

– И? – настоя Фаустина нетърпеливо. – Не ме измъчвай! Поискал си ѝ сметка, нали?

Тит усети как го напушва смях. Фаустина извика, прегърна го и той я притисна. Едно от малкото момичета, които не се налагаше да прегъва одве, за да ги прегърне.