– Разбира се, цезаре – излъга Сабина.

– Имай предвид, че го правя за всеки случай. Смятам да напиша писмо. Да посоча кой искам да ме наследи.

– Но... – Сабина примигна. – Не че не одобрявам, но защо го обсъждаш с мен?

– Защото, ако разговарям с офицерите си, всеки ще настоява да избера него, а от Плотина вече съм чул всичко по темата. – Императорът се закашля отново. – Ти няма да се опиташ да ми повлияеш, Вибия Сабина. Ще ме изслушаш и ще си държиш езика зад зъбите като добър войник.

– Вярно е. – Сабина усети как сърцето ѝ запърха в гърдите като молец. – И кой ще те наследи?

– Това е въпросът, нали? Ще изготвя списък и ще оставя Сенатът да избере. Кучите синове държат да се допитват до тях, та реших да им дам пет имена.

– Разбирам... И едното е на Адриан ли?

– Милостиви богове! Не!

Сабина пое дълбоко дъх. Почувства странна лекота. Въпросът я измъчваше отдавна, живееше във всяко мълчание между нея и Адриан. И сега го нямаше.

Публий Елий Адриан нямаше да стане император.

– Пет имена – продължи Траян. – Първо, бившите консули Палма и Целзий.

– Сигурен ли си, цезаре? – попита колебливо Сабина, съсредоточила се с усилие на волята върху належащата тема. – И двамата са... хмм, помня как казваше, че Палма е буйна глава, а Целзий е честен, но глупав.

Траян не ѝ обърна внимание.

– Лусий Квет е третото...

– Сенатът никога няма да избере бербер, цезаре – примигна Сабина. – Обмислил ли си наистина въпроса?

– Разбира се, момиче – гласът на Траян прозвуча остро, макар и немощно. – Изобщо ли ми нямаш доверие? Сенатът няма да ги избере. Глупци, буйни глави и бербери не стават императори на Рим! Сенатът ще ги отхвърли погнусено и ще се спре на името, което наистина искам.

– Аха. – Сабина повдигна вежди. – Много умно, цезаре. Винаги съм знаела, че само се преструваш на прост войник.

Траян се опита да ѝ намигне, но клепачът му само потрепна.

– Ще изберат Гай Авидий Нигрин. Стабилен мъж, честен. Сигурни ръце за юздите на империята. Липсва му обаяние, но ще се справи.

Сабина се замисли.

– Имената са само четири. Три невъзможни и истинският ти кандидат. Кой е петият. Бившият консул Сервиан вероятно?

– Старата костенурка? Да не си полудяла?

– Той е най-добродетелният мъж в Рим.

– Именно.

– Споменавал си името му преди. На едно вечерно празненство каза, че е подходящ кандидат за...

– Бях пиян. Не, петото име е резервният ми вариант, в случай че Сенатът не избере Нигрин. Ще включа в списъка Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Сабина зяпна.

– Тит?

– Защо не? От доста време го наблюдавам. Тих, съвестен, трудолюбив. От благородно семейство, много богат и се справи отлично като квестор. Военната материя не го влече, но е смел. Наскоро насочи вниманието ми към една машинация и съм му длъжник. Рим му е длъжник.

Сабина се насили да си събере мислите. Тит, който открай време повтаряше, че ще си остане най-обикновен съвестен чиновник, сега се оказваше кандидат за император?

– Твърде млад е, цезаре – реши се да каже най-после тя. – Сенатът няма да избере мъж, ненавършил трийсет и пет, за император.

– Не е невъзможно – възрази дрезгаво Траян. – Идиотите се хванаха на въдицата на младия Нерон и на младия Калигула, нали? Нищо чудно да предпочетат Тит, ако съперниците на Нигрин му подлеят вода. Или ще дадат пурпура на Нигрин и ще го накарат да осинови Тит като наследник. И в двата случая той е резервният ми вариант. Не че ми трябва резервен вариант. След ден-два ще съм на крака и когато се върна в Рим, ще взема момчето под крилото си и ще му поодялам треските. Дай ми пет години да го каля и няма да се поколебая да го избера вместо Нигрин. – Гърдите на Траян се надигнаха. – Богове! Трябват ми само пет години!

– Тит... – Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече ѝ харесваше. – Няма нито един враг, това е сигурно. Колцина могат да се похвалят със същото?

Необяснимо защо се сети за Викс, който си навличаше враг след враг. Какъв вик се изтръгна от гърлото му, когато Траян падна!

– Мнозина безгръбначни подлизурковци нямат врагове – рече завадено Траян. – Но не и смелите, честни мъже. И аз знам, че Тит си е спечелил поне един враг, но го е направил заради мен, така че не се оплаквам. Той е петото ми име. Доведи ми Федимус да го напишем черно на бяло. Той ми е секретар за даренията и повишенията, знае как да го оформи официално – гърдите на Траян се разтърсиха отново от поредния пристъп на кашлица. – Гръм и мълнии! Отлагах го прекалено дълго! Трябваше да го направя отдавна.

– Беше зает да завладяваш света – напомни меко Сабина и излезе, проправяйки си път през разбуненото гъмжило пред вратата. – Императорът не иска да го безпокоят – повтаряше тя на всеки, опитал се да надникне в стаята на болния, и най-после успя да се шмугне отново вътре.

Федимус се оказа красив мъж и съдейки как коленичи до леглото на императора и притисна устни към ръката му, явно не му беше само секретар за даренията и повишенията.

– Цезаре...

– Вземай си перата, младежо. – Немощните пръсти на Траян потупаха нежното лице на Федимус. – Край на сълзите! Ще ти продиктувам писмо. "До достопочтените сенатори на Рим" или "До високоблагородните сенатори на Рим"... Ти прецени как ще е най-добре, вече знаеш как да поласкаеш тази глутница кучи синове...

Федимус започна да пише изящно и бързо. Перото му се движеше гладко по листа, въпреки че по лицето му се стичаха сълзи. Сабина помогна на Траян да се надигне в леглото, подпирайки неподвижното му рамо, когато се подписа разкривено в края.

– Готово. – Той се отпусна назад и перото падна от пръстите му. – Засега го задръж при теб, Федимус. Докато съобщя новината на Плотина и другите. Утре може би... – Гласът му секна. – Днес нямам сили да изтърпя съскането ѝ. Толкова я вбесих в Антиохия, че сигурно вече се опитва да ме отрови.

Сабина не успя да разбере останалите думи, но се наведе и целуна Траян по челото.

– Почивай си.

Кожата под устните ѝ беше суха като пергамент и студена.

Излязоха от стаята и Федимус я погледна с нещастни, подпухнали очи.

– Ще умре, нали?

Сабина затвори полека вратата.

– Да.


ВИКС

Гледах как императорът умира, но някак си не го виждах. Очите ми не успяваха да се фокусират върху смалилата се фигура в леглото. Виждах го какъвто беше, когато в Рим чествахме победата над Дакия. Висок, божествен, възправен като колос в колесницата си в центъра на шествието, с лице, боядисано с празнична червена боя и лавров венец в косите. Толкова ясно го виждах, сякаш триумфът е бил миналата седмица, а не преди цяло десетилетие. Тясната стаичка, където умираше императорът, гъмжеше от хора, но аз не ги забелязвах. Бях потънал в спомени.

Спомнях си как марширувам с лъвската си кожа и с Орела, разтворил човка в ням писък над главата ми. Спомнях си как ругая Траян с другите легионери – стара войнишка традиция по време на генералските триумфи. Императорът усещаше, че обидите не са злостни; усмивка грееше върху боядисаното му лице и размахал ръце, той ни насърчаваше да продължаваме. Тълпата от двете ни страни закрещя толкова оглушително, когато го видя, че ушите му кънтяха цели три часа. Зад императора стоеше роб и му шепнеше: "Ти си простосмъртен... ти си простосмъртен" Друг римски обичай, който не разбирах напълно; поуката май беше да оставаме скромни дори в победоносните мигове. Съмнявам се обаче, че императорът чуваше думите на роба. Беше на седмото небе с лавровия венец, накривен хлапашки върху главата му, сияеше от щастие, защото хората скандираха името му.

Римляните са странни. Защо, по дяволите, трябва да напомнят на истински бог като него, че е просто човек?

Тясната стая беше душна. Офицерите на Траян се бяха скупчили край стените, тук-там виждах преторианци с безпомощни лица. Задачата им беше да пазят живота на императора, но как да го спасят сега? Секретарите му си шепнеха уплашено, а сенаторите бяха сближили глави като стари кокошки. Аз стоях някъде в дъното – най-новият и най-младши командир на императора, но виждах над главите пред мен. Императрицата седеше в дървен стол до императора, изопнала както винаги гръб и положила длан върху ръката на съпруга си. Сабина, коленичила от другата страна на леглото, бе обронила глава върху безчувствената ръка на Траян и я галеше. Очите ѝ бяха затворени, но когато лекарят се опита да закачи чаршаф върху прозореца, за да засенчи бледнеещите слънчеви лъчи, тя вдигна рязко глава и му нареди:

– Недей! Той иска светлина!

– Течението е нездравословно...

– Не ми противоречи!

Плотина пое дъх да възрази, но яростният поглед на Сабина я усмири. Отново се възцари тишина. Чуваше се само как мъжете пристъпват от крак на крак. От време на време някой се прокашляше, но най-ужасно беше свистящото дихание на Траян. Все по-бавно и по-бавно.

Още по-бавно.

После секна.

И аз спрях да дишам. И сърцето ми сякаш спря.

Сабина вдигна глава, Плотина се наведе напред. Помаха на лекаря, който се надвеси над императора, и провери дали диша.

– Още не си е отишъл – понесе се шепот из стаята.

Но той си беше отишъл, о, да. Моят император, мъжът, когото следвах в Дакия и Парта, когото бих последвал и в Хадес, ако поиска, си беше отишъл. Фигурата в леглото беше само восъчно подобие на Траян.

– Напуснете стаята – нареди Плотина. – Не е редно да се възнесе при боговете в присъствието на толкова хора.

Сабина понечи да възрази, но секретарите вече излизаха и аз тръгнах след тях. Видях как се тресат раменете на красив младеж, превит почти одве. Половината войници плачеха, без да крият сълзите си. Излязох като насън от безименната порутена къща. Толкова малка, прекалено невзрачна да побере последното дихание на мъж като Траян. Защо не загина на бойното поле? Пронизан от последната стрела в последната битка, сразявайки последния враг в последната непревзета провинция на света? Защо трябваше да умре в този мъртъв и прашен град, пълен с призраци?

Подминах няколко съборетини и тръгнах по шосе, останало без половината си павета, но отвеждащо нагоре по объл хълм към храм без покрив и без богове. Денят беше прекрасен, морето сияеше в далечината, слънцето грееше ярко. Не трябваше ли да вали? Небесата не плачат ли, когато умира император?

Изкачих порутените, плесенясали стъпала на храма. Храм на Юпитер вероятно или на незнайно божество. Сега от него бяха останали само няколко рухнали колони върху покрита с мъх основа. Една от колоните сякаш приближи до мен и ме удари по раненото рамо. Облегнах се на нея, улових я с треперещи ръце. Рамото ми гореше. Очите ми горяха. Войниците трябва ли да плачат, когато генералът им умира?

Не знам колко време стоях до колоната, разтреперан като листо. Но когато вдигнах глава и се огледах безцелно, видях Сабина. Носеше омачканата туника, която не беше сваляла цял ден и цяла нощ, за да не се отделя от постелята на Траян. Седеше до една колона в другия край на храма и очите ѝ светеха от неизплакани сълзи. Направих крачка към нея, после още една, олюлявайки се като пиян.

Тя разпери ръце и аз се строполих на колене в прегръдката ѝ.

– Той е мъртъв – прошепнах, долепил устни до кръста ѝ.

– Шшт... – тя ме погали по главата.

От гърлото ми се изтръгна първото стенание.

– Мъртъв е... мъртъв...

– Тихо, любов моя – прошепна тя, както ми шепнеше в Дакия, след като убих царя до слънчевия диск.

Тогава я прегръщах и плачех, сега пак плачех и виех, притиснал устни в ленената ѝ туника. Мира щеше да се опита да ме успокои, да ми каже да не плача, да ми каже, че Траян е отишъл на небето и там е по-щастлив. Сабина просто ме прегръщаше. Седеше върху падналата колона и ме прегръщаше силно, а аз хлипах в скута ѝ като съкрушено дете.

Накрая сълзите ми секнаха, но аз не помръднах, свит и вцепенен в ръцете на жената, която мразех. Слънцето залезе, луната изгря; хлад замени топлината. Защо светът продължаваше да следва своя ход, сякаш нищо не се е променило? Всичко се беше променило.

– Стани, Викс. Става студено.

Сабина ми помогна нежно да се изправя. Станах, зашеметен като вол в очакване на жертвения нож. Бях войник на Рим; войниците не правят нито крачка, без да им заповядат. Кой щеше да ми заповядва сега, когато моят генерал е мъртъв?

– Ела с мен – подкани ме Сабина, аз поех протегнатата ѝ ръка и я последвах послушно. Засега щях да се задоволя с нейните заповеди.

Къщата, където Траян... в онази къща кипеше трескава дейност. Секретарите тичаха напред-назад, вопли и сърцераздирателни писъци раздираха тишината. Сабина заобиколи суматохата и ме поведе към друга къща или по-скоро към четири полусрутени каменни стени и покрив. Извади отнякъде рогозка и я застла сръчно както някога в Десети Фиделис. Побутна ме да легна, зави ме, улови ръката ми и се облегна на стената. Не беше помръднала оттам, когато се събудих на сутринта.