– Да ми разрешиш? – изгледа го яростно Фаустина. – Откога ми трябва разрешението ти, Тит? Ще се оженим в благоразумен срок след погребението на татко и толкова.

– Грешиш.

Той понечи да се обърне.

– Тръгнеш ли си, ще се появя на прага ти след един час – предупреди го Фаустина. – Ще плача. Ще вия. Ще си скубя косите.

Той продължи да върви.

– Няма да го направиш.

– Опитай!

– Дори да го направиш, няма да постигнеш своето. Затова те моля веднъж в живота си да направиш каквото ти казват.

– Не мисля, че харесваш жени, които правят каквото им казват, Тит. Сабина винаги постъпва както реши и получава каквото иска. Аз също. Не си приличаме много, но в това отношение сме като две капки вода.

Тит спря, все още извърнат настрани, изтощен до мозъка на костите. Ръката му ту сграбчваше в юмрук, ту пускаше омачкана дипла на тогата му. Очите му горяха. Още усещаше вкуса на сладката кадифена кожа на голото ѝ рамо.

– Може би си прав – заговори отново тя, по-тихо. – Може би Адриан няма да те пощади. Но няма да нарани мен, сестрата на съпругата му. Ако главорезите дойдат за теб посред нощ, те... – гласът ѝ трепна леко – може би ще те убият. Но не и мен. И ако те убият... е, поне ще сме били заедно.

– Няколко месеца – отбеляза рязко Тит. – Най-много.

Застана зад него и го прегърна през кръста и той усети как топлото ѝ лице докосва гърба му.

– Няма да откажа, дори да е толкова кратко.

За миг му хрумна да избяга. Да вземе Фаустина и да избяга с нея в Британия, в Испания, където и да е.

Но къде да избягаш, когато врагът ти е господар на света?

 Обърна се и я прегърна отново.

– Обичам те, Ания Галерия Фаустина.

Застинаха прегърнати безмълвно в сумрака. "Тръгни си – заповяда си Тит. – Тръгни си. Знаеш, че трябва." Но не можеше да помръдне. Ръцете на Фаустина обгръщаха кръста му като обръч.

– Искаш ли старомоден железен пръстен? – попита я той. – Или предпочиташ новите – злато в железен обков?

– Само желязо. – Фаустина вдигна глава и му се усмихна с насълзени очи. – Желязото устоява на времето. Като нас. Ще остареем заедно, Тит. Адриан няма да те убие, ще видиш. Няма да ме изложиш на опасност, когато се ожениш за мен. Напротив – ще спасиш себе си. Адриан няма да те докосне, когато му станеш зет.

Той не я опроверга. Тя си избърса очите и го скастри шеговито:

– Ще трябва да ми купиш нещо много скъпо, за да ме умилостивиш.

Тит не отговори. Впи очи в нея, питайки се колко му остава да се порадва на съпругата си.

И кого ще изпратят да го убие.


ВИКС

С пристигането си в Селинус новият ми император ме извика.

Не. Не моят император. Просто императорът. Надменният бърборко Адриан никога нямаше да стане мой император, дори да управлява хиляда години.

Влязох в импровизирания тесен кабинет и отдадох чест. Адриан се беше облегнал в най-удобния стол с меки възглавнички, брадат и делови, в черна тога. Четеше писмо и същевременно диктуваше друго на секретаря. Прислужници сновяха напред-назад, понесли кошници с кореспонденция, восъчни плочици и свитъци, подаръци от държавници, побързали да демонстрират преданост към новия император. Адриан направляваше забързания поток, махайки отривисто със свободната си ръка, без да спира нито за миг да чете и да диктува. Едното му стъпало галеше нежно гърба на кучето, заспало в краката му. Колкото и невероятно да изглежда, той успя дори да ме погледне, когато влязох.

– Доминус – заех позиция "свободно".

– ... за градините край Антиохия. Искам да покрият Касталианския извор с каменна плоча. Той предсказа, че ще стана император и не искам да предскаже същото на другиго. Подпиши го "Адриан, син на Траян Цезар".

Махна на секретаря да продължава и се втренчи в мен с повдигнати вежди.

– Доминус?

– Цезаре... – успях да промърморя и да отдам отново чест.

– Така е по-добре – кимна той и протегна ръка да поеме свитъка от секретаря. – Ще се подпиша, благодаря. Донеси ми пакета за Версенжеторикс, ако обичаш.

Втренчих се някъде над рамото на Адриан, докато той подписваше документите. Погледнех ли го, в гърлото ми се надигаше горчилка. Беше пристигнал вчера, несъмнено с най-бързия кораб, в антиохийското пристанище. Слезе от триремата с черни платна, с глава, забулена в знак на траур, и се поклони на множеството, надаващо приветствени възгласи, подети от императрица Плотина

– Бившата императрица Плотина – и сервилното ѝ обкръжение. Аз не изръкоплясках нито веднъж от мястото си най-отзад сред тълпата офицери. Исках само да се измъкна от този пуст призрачен град и да се върна при войниците си. При походите, сраженията, тропота на копия и ругатните на легионерите ми. Да се върна при нещата, които разбирах.

Не очаквах да ме извикат на аудиенция. Мислех, че понижаването в чин на стари врагове не е сред най-належащите задачи на един нов император. А и кариерата ми говореше сама за себе си. Адриан беше студенокръвен кучи син, но студенокръвните кучи синове са практични хора. Несъмнено щеше да ми позволи да продължа да работя същото, което правех толкова добре за Траян.

Спомних си обаче с какъв хладен и убийствен поглед ме изпепели Адриан в празничната зала в Германия, поглед, на който аз отвърнах в пълна мяра, и неволно потреперих.

Адриан обаче не изглеждаше особено заинтригуван от мен. Написа още нещо върху нов свитък и помаха на един от секретарите, който ми подаде купчина запечатани писма и пропуски.

– Новото ти поръчение, Версенжеторикс.

– Поръчение, цезаре?

Да ми отсекат главата? Да ме разжалват? Да ме хвърлят от някоя гола скала, за да се удавя в океана?

– Заминаваш веднага.

Поех си дъх при тези думи. Успеех ли да заведа хората си на север, в Дакия... е, Дакия беше много далеч от Рим. Тогава нямаше да му мисля много-много за Адриан. Щях да се бия отново с дакийците и да ръководя легиона си както намеря за добре. Независимо кой носи пурпурната мантия.

"Ако Траян не оздравее – чух гласа на Мира да ми шепне, – ще служиш на Рим. А не на Траян."

"Траян е Рим", отговорих ѝ тогава прибързано и глупаво.

"Не завинаги."

Потреперах отново, но пропъдих думите ѝ от съзнанието си и взех купчината писма.

– За Дакия ли заминавам... цезаре? – добавих с известно закъснение.

– Не. – Адриан не вдигна очи от плочицата. – За Рим.

– Рим?

– Да, повишавам те. Включвам те в преторианската ми стража.

За миг онемях. Секретарите продължаваха да пишат, прислужниците – да разнасят кошниците си, робите – да се щурат с мастилниците и перата. Очевидно никой не забелязваше, че стърча като истукан в центъра на трескавата деятелност.

– Но аз имам легион – рекох пресипнало. – Десети Фиделис. Моят Десети, мой най-после.

– Вече не.

Адриан вдигна восъчната плочица, прегледа написаното и протегна ръка за ново перо.

– Не ни трябват толкова много командири, защото военните кампании по границите ще намалеят. Дакия поглъща твърде много средства и ще бъде върната на бунтовниците. Тоест, присъствието на действащ легион там се обезсмисля. Освен това – добави безучастно Адриан – войната в Парта се прекратява незабавно. Ще напуснем Армения, Месопотамия, Асирия и останалите завладени територии.

Вече се бях превърнал в камък, сега се превърнах в лед.

Дакия, където убих царя, силен като за десетима, и отвоювах честта да нося моя Орел. Армения, където се отличих за пръв път като командир. Месопотамия, където погребах Юлий на брега на Ефрат. Асирия, където Филип умря пред очите ми и където спасих Траян от вражеската стрела и спечелих името Версенжеторикс Червения. Край. Всичко е било напразно. Пръстенът на Траян прогаряше ръката ми с гравираната си титла. Партикус. Завоевател на Парта.

– Защо? – попитах с дрезгав глас.

За пръв път Адриан срещна погледа ми. Забелязах весели искрици в тъмните му очи.

– Мислиш, че ще обсъждам имперската политика с телохранител?

В този момент гневът се надигна у мен.

– Не бой се – продължи новият ми император. – Взел съм под внимание добрите ти страни и ще ги използвам. Ще бъдеш добро попълнение в преторианската ми стража. Ще ти възложа и допълнителна задача. – Махна с ръка на антуража си. – Оставете ни.

Секретарите, прислужниците и робите излязоха от кабинета. Аз продължавах да стоя като колона, стиснал купчината свитъци, зачертали бъдещето и обезсмислили миналото ми.

Вратата се захлопна и усмивката на Адриан изчезна.

– Тези нареждания не присъстват в документите, които държиш. Те са устна заповед. Трябва да бъдат елиминирани петима мъже. Мои съперници. По-късно ще ти съобщя имената. Използвай каквито помощници намериш за добре, но искам петимата да бъдат обезвредени. После ще се върнеш в Рим и ще поемеш задълженията си в преторианската стража.

В отговор го замерих с купчината поръчения.

Кучият син беше бърз, признавам. Тежката му длан се вдигна и ги запрати към стената, преди да го улучат.

Скръстих ръце и се изплюх на пода.

– Не съм наемен убиец. – Този път не си направих труда да добавя "цезаре". – Намери си главорези за мръсната работа.

– Ти си главорез – рече спокойно Адриан, – но талантлив. Искам да ми служиш и ще се издигнеш. Ще си купиш тази възможност с петима мъртъвци.

– Ако си въобразяваш, че ще убия съперниците ти...

– Ще го направиш. Имаш съпруга, две дъщери и момче, което отглеждаш. Нали не искаш да пострадат?

– Няма да пострадат, защото аз ще ги пазя.

Щях да взема Мира и децата и да изчезна толкова светкавично в затънтените краища на империята, че дори очите и ушите на Адриан нямаше да ме намерят.

– А войниците ти? – Едрата ловна хрътка на императора се изправи и ме изгледа бдително, когато повиших глас, и Адриан я почеса успокоително по главата. – Един галски центурион от твоя контуберниум, когато си постъпил в Десети Фиделис. Африканец, когото си назначил за опцио, защото е спасил живота ти край Осроене. И другите. Всъщност целия Десети Фиделис. Мога да заповядам да избият всеки десети. И ще откриеш, че всички избрани са хора, на които държиш. После ще разпусна Десетия и ще разпределя оцелелите в други легиони. И татуировките, които виждам върху ръката ти – десетката и Орелът, ще се обезсмислят. Десети Фиделис и победите му ще бъдат забравени.

Ръката ми се стрелна към мястото, където трябваше да се намира мечът ми. Но той не беше там, разбира се. Не допускаха въоръжени хора в присъствието на императора.

– Какъв дух! – усмихна се неочаквано Адриан и белите му зъби проблеснаха сред тъмната брада. – Мрази ме, ако искаш. Представяй си мен, когато прерязваш гърлата на петимата. И се съсредоточи върху плюсовете, а не върху минусите. Ще ти се отблагодаря, когато се върна в Рим. Ще те направя преториански префект след няколко месеца. Сенатът ще надигне вой, когато се разчуе за петте убийства. Ще се погрижа вината за екзекуциите да падне върху настоящия преториански префект. Ще му позволят да се самоубие и ти ще заемеш мястото му. Заплатата, престижът и общественото ти положение ще се повишат значително. Добра награда за главорез като теб.

Преторианците. Смятаха ги за елитна войска, но онези от нас, които служеха в редовната армия, знаеха, че не е така. Преторианците бяха униформена дворцова охрана и никога не виждаха кръв, кал и рани. Следваха надлежно императора, дебелееха и мързелуваха. А префектите? Императорски кучета, нищещи всяка нощ конспиративни теории и разпращащи информатори да шпионират приятелите на императора. Могъщи. Страховити. И отегчени до смърт.

– По-скоро ще забия нож в гърба ти, вместо да го пазя – изръмжах.

– Разчитам на това. – Адриан наклони стола си назад. Влудяващата усмивка не слизаше от лицето му. – Предпочитам да ме охранява враг, а не приятел. Приятелите очакват услуги, приятелите се вкисват, не получат ли исканите възнаграждения, приятелите те предават. Враговете така или иначе не се кълнат във вярност, затова няма изненади. Познавам те, Версенжеторикс. Знам какво си направил на бойното поле. Ще ме пазиш от другите врагове, за да ми отмъстиш лично. – Адриан се усмихна още по-широко, забелязал стъписаното ми изражение. – Траян държеше служителите му да го обичат. Аз не съм Траян.

– Не си достоен да бършеш праха от обувките му!

– Какво клише! – възкликна Адриан. – Но е вярно.

Цял час изненадите валяха една сред друга, но тази някак си ме зашемети най-много.

– Траян беше добър човек – продължи Адриан и погали замислено дългия врат на хрътката. – Императорите трябва да са добри, ако искат да задържат властта. Август го е знаел – бил е безмилостен деспот наистина, но е успявал да се представи като извънредно сговорчив човек. Интелигентен подход, защото безмилостните деспоти загиват – Калигула, Нерон, Домициан. Добрите управляват дълго – Веспасиан, Траян. Моето име ще се нареди до техните. Те обаче са добри по природа, за разлика от мен. Аз умея да съм жесток. Но умея и да се преструвам и малцина го разбират. Ловуването е допустимо кръвопролитие и ми помага да се владея.