Кейт Куин - Императрицата на седемте хълма

САБИНА

Сабина харесваше терасата на вилата в Баие. В топлите дни нареждаше на иконома да изнесе канапетата, за да вечерят на открито, галени от нежния летен бриз, да наблюдават как сенките се удължават върху плочника и как сияе синята шир отвъд. Понякога вдигаше очи над купите с грозде и си представяше, че погледът ѝ стига отвъд хоризонта, чак до големите провлаци, издадени в морето. Адриан, роден в Испания, ѝ беше описвал тези места с блеснали очи и размахвайки ръце. Колоните на Херкулес с ореол от солена пяна, океанската шир и още по-широкия свят отвъд.

– Толкова е хубаво да отпочинем заедно – прекъсна мислите ѝ Калпурния, прегърнала с една ръка малкия Лин, докато с другата се опитваше да си обели нар. С последното бебе ѝ се ядяха стриди, а сега – нарове. – Маркус, обещай ми да не се връщаш в Рим поне един месец. Трябва ти отдих.

Сабина ядеше разсеяно парче печена гъска, вперила очи в хоризонта. Какво ли има отвъд Колоните на Херкулес? На север, разбира се, е Британия. Но на запад? Далеч на запад? Адриан не знаеше и не го интересуваше особено.

– Диви места – беше ѝ отговорил пренебрежително. – Защо да мислим за пустошта, Вибия Сабина, след като цивилизованият свят предлага повече, отколкото ще успееш да видиш, дори да живееш хиляда години?

– Не мога да остана тук цяло лято – възрази баща ѝ. – Пиша нов трактат.

Защо повечето сенатори, замисли се Сабина, изглеждат притеснени и уязвими без тогите си, все едно са костенурки, неочаквано останали без коруби. Нейният баща обаче, отпуснат спокойно на канапето в обикновена туника и прегърнал през рамо малката Фаустина, приличаше на император.

– Трактатът ще почака – настоя Калпурния. – Ще отидем заедно на серните бани, за да отмием мръсния градски въздух от дробовете ти.

За да заглуши протестите му, тя пъхна с порозовели пръсти зрънце от нара в устата му.

– Знаеш правилата, татко – усмихна се Сабина. – Един ден тук за всяко зрънце нар, което изядеш. Като Пропесрина и Плутон.

– О, добре, значи десет дни. – Калпурния изрони още зърна. – Единайсет, дванайсет, тринайсет...

– А аз мислех, че е добре да дам класическо образование на дъщеря си – поклати глава Маркус.

– Наистина трябва да останеш, татко. На Калпурния ѝ призлява от бременността, но се чувства по-добре, когато си тук.

По лицето на Маркус изведнъж се изписа тревога и той улови ръката на съпругата си, лепкава от плодовия сок. Калпурния, стисна пръстите му и погледна Сабина. Миглите ѝ потрепнаха едва доловимо, а Сабина скри усмивката си в чашата. Втората ѝ майка беше жилава като планинско пони, но със Сабина бяха сключили мълчаливо споразумение, че всякакви методи – от невинните заблуди до откровените лъжи – са позволени, стига да са в интерес на мъжа, когото и двете обожаваха.

– Тогава ще прекараме лятото тук – обяви Маркус. – Петимата. Тъкмо ще имам време да започна да обучавам Фаустина. Малко гръцки, малко реторика...

– Маркус, скъпи, тя е само на шест. За какво ще я готвиш? За кариера в Сената?

– Ако вметнеш по някой гръцки глагол в хубава приспивна приказка, мозъкът ги попива лесно. – Маркус разроши русата коса върху малката главица, сгушена под ръката му.

– Обичам приказки – обади се Фаустина с уста, пълна с печено гъше месо. – Татко знае най-хубавите приказки. Като онази за царя, когото убили в банята! И за принца, който убил майка си!

Калпурния стрелна с очи съпруга си, а Сабина потисна напушилия я смях.

– Гръцки трагедии ли ѝ разказваш, Маркус? Вместо приспивни приказки?

– Адаптирани – отвърна гузно той. – Без страшните подробности... Фаустина, защо не пробваме нещо по-леко това лято? Иторията за Ифигения в Таврида, да речем? Аз ще чета мъжките роли, а Сабина – женските...

– Всъщност – прекъсна го небрежно Сабина – мислех да се върна в Рим.

– Но защо? – Калпурния спаси купата си с плодове в последния момент, преди малкият Лин да я събори. – През лятото в Рим е горещо като в пещ и мирише по-зле от клоака.

– Знам – сви рамене Сабина. – Но ако се върна в града, ще избегна ухажорите. Всички ще се изсипят в Баие и ще се препъвам в тях. Татко, останаха ли стриди?

– Няма да се тълпят пред прага ни, ако си избереш един – уточни Маркус.

– Подай ми целия поднос. – Сабина гребна цяла шепа стриди.

– Разбираш прекрасно какво имам предвид.

– Кого ще избереш, Сабина? – Калпурния взе малко сребърно ножче да обели следващия нар.

– Чудя се... – отвърна ведро Сабина.

– Не бива да отлагаш дълго. На осемнайсет години си. На твоята възраст някои вече имат бебета.

– Искаш да се отървеш от мен ли?

– Глупости! – намеси се баща ѝ. – Никога не съм бил привърженик на ранните бракове. Осемнайсет е достатъчно крехка възраст.

– Скоро ще избера. – Сабина разтвори поредната стрида. – Но моля за още месец-два спокойствие. Трибун Адриан е много настойчив.

– Мислех, че вече го харесваш. Разговаряте с часове, когато дойде.

– Той поне говори с часове – поклати весело глава Маркус. – Обича да слуша гласа си.

– Не ми пречи – обясни Сабина. – Интересно ми е, ако успея да го накарам да разказва за пътешествията си. Обиколил е цяла Испания и Галия. Татко, защо не приемеш да те назначат за провинциален губернатор? Така ще посетя някое интересно място. Испания или Галия? Или Египет?

– Колебая се за Адриан – обади се замислено Калпурния. – Чаровен е, несъмнено...

– С теб е чаровен, разбира се – вметна Сабина. – Смята те за олицетворение на римската женственост.

– Да, много мило от негова страна. Харесвам мъже, които умеят да отправят красноречиви комплименти.

– Неодобрение ли усещам? – попита Маркус.

– Адриан е способен, освен че е чаровен. Тоест сигурно го очаква блестящо бъдеще. Но... – Калпурния вдигна розов показалец точно като съпруга си, когато нападаше Сената заради някоя вратичка в закона. – Адриан върви със свекърва.

– Майка му е починала – възрази Сабина.

– Императрицата обаче не е – напомни злокобно Калпурния. – Гледала го е по-дълго от родната му майка. А императрица Плотина не е свекърва-мечта.

– Затова ли се омъжи за мен? – засмя се Маркус. – Не заради милите комплименти, а защото майка ми лежеше обезвредена в гроба?

– О, не се шегувайте! – Калпурния улови юмручето на малкия Лин и го размаха да привлече внимание. – Последното, от което се нуждае една млада съпруга, Вибия Сабина, е свекърва ѝ да си вре носа навсякъде, да критикува домакинските ѝ умения, характера ѝ и децата ѝ. – Калпурния потрепери. – А императрица Плотина има много дълъг нос.

– Разбирам... Свекърва, която ще ми се меси – усмихна се Сабина. – Други възражения срещу Адриан?

– Репутацията му далеч не е неопетнена. Настанил е един певец в много луксозно жилище на Авентинския хълм и... хмм, не пред децата. – Калпурния вдигна вежди. – Да не споменаваме, че е осем години по-голям от теб.

– Ти ли го казваш! – засмя се Сабина. – На колко беше татко, когато се ожени за него, Калпурния? На шейсет и три?

– Това е различно. Баща ти беше мъж с кариера, стабилен и готов за брак. Мъжете на двайсет и шест не са. И аз бях лудо влюбена в баща ти, а ти не си влюбена нито в Адриан, нито в когото и да било, доколкото съм наясно.

– Твърде стар съм за такива беседи – запротестира Маркус и както се надяваше Сабина, разговорът се отклони към невинни шеговити забележки, а на другия ден Сабина вече си товареше книгите и дрехите на носилката, за да отпътува за Рим.

– О, татко – прошепна тя на баща си, когато един от възрастните закръглени телохранители се накани да я съпроводи, понесъл копието си, – не може ли да дойде Викс? Това лято искам да се разхождам на воля, а все се притеснявам, че Целзий ще си изметне гърба, ако се наложи да свърши нещо по-тежко, отколкото да помести чаша с вино. Да? Много мило, благодаря.

Всъщност засега не беше решила какво да прави с Викс, но искаше да е на нейно разположение.

За всеки случай.

– Блаженство – въздъхна Сабина, когато влезе в летния полумрак на къщата на Капитолийския хълм, изтупвайки прахоляка от дрехата си. – Никакви гости, никакви роднини. Най-после сама...

Обичаше баща си, Калпурния и децата, но... е, напоследък копнееше единствено за тишина. Пространство. Време – време за себе си и време да размисли, да прецени. Чувстваше се притисната от решенията, които се налага да вземе.

– Плодове на терасата, Квинт – нареди Сабина на иконома на баща си. – И после си свободен. Отиди на състезанията, на игрите, обикаляй гостилниците. Прави каквото пожелаеш.

ТИТ

 Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин пое дълбоко дъх и погледна баща си в очите.

– Какво ще ме посъветваш?

Баща му го погледна благосклонно, но мълчаливо.

– Знаеш, че ми е за пръв път – напомни Тит. – Тоест никога не съм ухажвал момиче. Отбих се веднъж, но тя не си беше вкъщи. Сега се е върнала и не искам да протакам повече. Не бих отказал някое поучение.

Баща му го погледна окуражително, ала пак не продума. Така е, когато баща ти е мъртъв и имаш само негов бюст върху постамент в атриума.

Тит поизопна слабоватите си рамене.

 – Е, пожелай ми късмет.

Огледа тогата си за лекета, намести диплите над ръката, напразно се опита да приглади туфата коса, която стърчеше на тила му, независимо колко късо я подстригваше бръснарят. Последния път, когато отиваше при дъщерята на сенатор Норбан, положи отчаяни усилия да я приглади с гъша мас и дядо му го оприличи на бициниански скитник.

– Зарежи триковете, момче! Името ти ще свърши работа. С баща ѝ сме като братя. Вече разговарях с него. Трябва само да поомаеш малко момичето.

Тит въздъхна. Приятелите му в училище се оплакваха от свидливи бащи, неотзивчиви чичовци, взискателни дядовци. А Тит имаше дядо, който се смяташе за съвършен, и баща, някога наистина бил съвършен, но вече беше починал, а да живееш с подобен товар е твърде трудно. Намираше за абсолютно безсмислено да обяснява на дядо си, че наследница, сродница на императора и ухажвана от половин Рим няма да остане впечатлена от момче на шестнайсет, чието най-голямо достойнство са поднесеният букет виолетки и шест непроизносими имена. Навярно ще му се присмее и ще го отпъди още на прага.

– Днес си късметлия – посрещна го широкоплещестият млад телохранител. – В библиотеката е. Ще те заведа.

– Благодаря за съвета за виолетките – отвърна Тит, забързвайки ход, защото самоувереният телохранител вече крачеше енергично напред. От все сърце му се прииска и той изпита поне малко увереност.

– Тя обича обикновени цветя, а не префърцунени модерни измишльотини – обади се телохранителят. – Казах на онзи негодник трибун Адриан, че душа дава за лилии, от онези най-огромните и най-скъпите, и сега ѝ изпраща цели купища, а тя храни с тях конете. – Изкикоти се и добави: – Не понася аромата им.