Той си припомняше с подробности красивото й лице. На последните две срещи му бе разрешила да я целуне. Никога в живота си не се бе възбуждал така, както когато я държеше в ръцете си и устните й се разтваряха, за да приемат неговите. Чувстваше се като ученик. Въобще не посмя да отиде по-далеч. Тя бе като нощна нимфа — прекалено вълшебна, за да разкрива всичките си тайни наведнъж и готова да изчезне завинаги, ако не й се обещае всичко начаса.

Желаеше я до безразсъдство. Беше напълно нова, напълно неочаквана за него, докато всичко останало в живота му бе станало блудкаво, обичайно и предсказуемо.

Сега той дръзваше да се надява, че приемайки този пръстен, тя ще му се отдаде и физически. Така че още преди да се е върнала в университета, той щеше да е опознал не само характера й, но и прелестите на омайното й тяло.

Разбира се, той щеше да я убеди да прекъсне следването си още в края на тази година. Или щяха да се оженят веднага след дипломирането й. Щяха да прекарат дълъг меден месец в Мичиган, Висконсин или дори на Бахамските острови. После тя щеше да си дойде вече като негова жена и да му роди деца. Щеше да се прости с мечтите си за кариера. Животът с Джеф, местният първенец, щеше да я преизпълни.

Когато в четвъртък излязоха да вечерят, той през цялото време събираше смелост, за да й покаже пръстена. Тя бе явно доволна, че е в компанията му, но и се вълнуваше, че се връща в университета. Нещо в щастливото й поведение съкруши волята му и той не посмя да й направи предложение.

След вечеря я заведе с колата до Рибарското езеро, край което всички си правеха срещите през ученическите години. Луната грееше по водната повърхност и подобно на талисман го окуражаваше да надмогне страховете си.

— Познато ли ти е това място? — запита той.

— Донякъде — отвърна тя. — Като малка идвах тук през деня и хвърлях камъни във водата. Знаех, че много хора идват с колите си вечер, но винаги съм мислила, че това не е за мен.

— Сега си тук с мен — каза той и привлече лицето й.

Струваше му се, че я целува цяла вечност. Чувстваше се отново като момче, обзет от неконтролируемия порив на младостта и от позабравената способност да мечтае и да идеализира красивите момичета. А Лесли бе най-красивата от всички.

Той събра последни сили и се реши да й покаже пръстена.

— Лесли! Много мислих през последните дни. Искаш ли да станеш моя жена?

Тя погледна към пръстена. Нещо в очите й трепна.

— Не е ли малко прибързано?

— Не е! — отвърна той. — През всичките тези години съм мислил за теб. И сега, когато те срещнах, реших за себе си. Обичам те. Ти си единствена за мен. Моля те, кажи да!

Тя бе потънала в мисли. Сериозността на ситуацията помрачаваше лицето й и я караше да изглежда по-красива от всякога.

Тя му върна кутийката. Сърцето му се смрази.

— Ще ти дам отговор утре вечер — каза тя. — Това е сериозно решение. Не искам да го взимам, без да съм помислила.

Джеф прекара следния ден в убийствено очакване. Беше убеден, че Лесли ще е негова. Самият факт, че се бе съгласила да помисли, показваше, че й се иска. Сигурно в момента мислено претегляше предложението му, може би дори го обсъждаше с баща си. Бащата щеше, разбира се, да вземе страната на Джеф. И изобщо кой ли пенсиониран фабричен работник би се отказал от зет като Джеф Патерсън?

Времето се точеше мъчително бавно. Сутринта мина, стана обяд, следобедът започна. Джеф с върховни усилия се сдържаше да не се обади на Лесли през деня. Това чакане направо го влудяваше.

Накрая започна да пие коктейли с родителите си и се опитваше да не поглежда към часовника. Изведнъж телефонът иззвъня.

Беше Лесли.

— Джеф, съжалявам, но най-неочаквано ни дойдоха роднини на гости и трябва да им приготвя нещо за ядене. Много ми е мъчно, че няма да мога да дойда на вечеря…

— Няма нищо — отвърна разочаровано Джеф. — Но довечера ще се видим, нали?

— Разбира се — засмя се тя. — Виж какво, ще се срещнем по-късно. Знаеш къде.

— Имаш предвид на езерото?

— Така ще е по-романтично — отвърна тя. — Чакай ме там, където бяхме снощи. Към девет и половина.

— Не знам как ще издържа дотогава. Ти какво… искам да кажа, би ли ми казала поне какво да очаквам?

— Значи в девет и половина — отвърна тя рязко. — Чакай ме.

— Ще те чакам.

Той затвори телефона и прекара остатъка от вечерта в стаята си в трескаво очакване.

В уреченото време Джеф пристигна с колата си на мястото край езерото, където бяха идвали с Лесли предната вечер. Наоколо нямаше жива душа. Вероятно понеже бе делник. Или пък учениците си бяха намерили друго място за натискане.

Той изключи мотора и зачака.

След десет минути нещо го накара да излезе от колата и той се загледа към езерото, изпълнен с романтични мисли. Луната грееше над водната повърхност точно на същото място, както и предната вечер. Тъмните дълбини го изпълваха с чувство за неизвестност и сладка омая.

Зад гърба му листата тихо прошумоляха, но той бе така потънал в мечта, че нищо не чу.

Ненадейно отзад се протегнаха две меки длани и закриха очите му. Чу се шепот:

— Познай кой е!

Дланите загалиха лицето му. Нещо го проряза дълбоко в слабините. Обзе го неудържима възбуда. Моментът, който толкова отдавна очакваше, бе настъпил.

Той бързо се обърна, сграбчи я и я запритиска с всички сили. Зацелува я страстно — езикът му проникваше дълбоко в устата й. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, към меките кълба под тънкия й кръст, и я притегляха здраво към него.

— О, Лесли! — изстена той. — Трябва да ми кажеш „да“! Не казвай „не“! Моля те!

И пъхна в ръката й годежния пръстен, който бе извадил от джоба си. После отново я запрегръща.

— Умолявам те! Стани моя жена!

При тези думи изведнъж му се стори, че тялото в прегръдките му не му е тъй непознато, както си мислеше отначало. Нито целувките й бяха екзотични като снощните. Той се отдръпна, за да я види по-добре на лунната светлина.

И изведнъж занемя.

В обятията му бе Джуди Бетанкорт.

Ясната луна добре осветяваше израза на лицето й. В този ужасен момент той започна да осъзнава какво бе станало. Двете го бяха намислили заедно…

— Благодаря! — каза Джуди. — Впрочем не заслужаваш никаква благодарност, женкар такъв!

И с рязко движение тя запрати годежния пръстен в езерото. При досега му с водната повърхност се чу приглушено пльокване.

Джуди обърна гръб и си тръгна.

Джеф Патерсън дълго стоя загледан в езерото, погълнало пръстена, и в крайбрежните дървета, накъдето бе тръгнала Джуди. После се качи в колата и отиде у Лесли.

Баща й го посрещна любезно и му каза, че в шест и трийсет следобед Лесли е отпътувала с влака за Корнел.

7

Детройт

Пролетта на 1971 в.

Улиците бягаха назад покрай окъпаното в дъжд предно стъкло на колата. Чистачките се плъзгаха почти безшумно напред-назад и мудно се бореха с топлите дъждовни капки.

Ръцете на кормилото бяха нежни, но целеустремени. На празното място до шофьорската седалка имаше разтворена карта. Очите се стрелкаха между отминаващите един по един улични надписи и имената, обозначени на картата.

Младата жена зад кормилото не познаваше това място. Но много добре знаеше къде отива. Беше предвидила всичко.

На основата на кормилото имаше регистрационна табелка с името Джил Флеминг и адрес в Охайо.

На един светофар тя изчака майка с малко момченце, които пресичаха на пешеходната пътека. Момченцето ненадейно спря и задърпа ръката на майка си — питаше я нещо. Тя го накара да побърза към отсрещния тротоар, като през цялото време нежно му се усмихваше.

Когато светна зелено, отнякъде изскочи някаква кола с мъж зад волана и преди да я задмине, застана до нея. През този кратък миг мъжът забеляза младото й лице и дългата й коса и настойчиво я загледа. Очите му излъчваха нещо неопределено. После изчезна.

Тя продължи нататък. Погледна набързо указанията, които бе записала на един лист, после отново към картата на седалката. Шофираше с лекота и нито равномерното дишане, нито изразът на лицето й издаваха несигурност от непознатото място или притеснение от интервюто, което й предстоеше.

Отдавна се бе научила да потиска подобни мисли и така да насочва цялото си внимание към непосредствената задача, че всякакви странични емоции изчезваха.

Отново наближи червен светофар. Този път тя се загледа в една лимузина, в която пътуваше цяло семейство. Зад кормилото бе седнал млад мъж — явно бащата. На задната седалка имаше две момченца. Майката държеше в скута си бебе. Бащата се обърна назад, за да каже нещо на момченцата и крадешком погледна към привлекателната жена в колата до него.

Тя не отвърна на погледа му. Само набързо й мина мисълта, че навярно е хубаво да имаш семейство, което обичаш. Подобно нещо не й се бе случвало до този момент. Никога не бе имала близко човешко същество до себе си. Това си имаше предимства — държеше я на известно разстояние от хората и й помагаше да бъде по-обективна към тях, нещо, което — тя го знаеше — хората, които обичаха семействата си, не притежаваха, затова понякога същите тези семейства ги използваха жестоко.

Бе сама на света. Така бе, откакто се помнеше, и сигурно така щеше да си остане.

Пристигна на местоназначението пет минути по-рано от предвиденото. Зад портите се виждаше надпис: „Континентал Продъктс“. Тя съобщи на пазача причината на посещението си, той й отвори портите и й каза къде да паркира.

Когато намери място на паркинга, тя изключи двигателя и завъртя огледалцето за обратно виждане, за да огледа лицето си. Очите й бяха сини, с променлив кристален оттенък, и да се взираш в тях прекалено дълго бе опасно. Страните й бяха млечнобели, въпреки че лесно загаряше от слънцето. Скулите й бяха леко изпъкнали, понеже внимаваше да поддържа стройна фигура. Веждите й бяха естествено тънки, носът й — правилен, устните — въздържано и понякога по детски чувствени.

Лицето й пазеше козовете си. Не се знаеше точно какво крие. Затова, когато бе спокойно, то излъчваше тиха тайнственост. Това караше непознатите да обръщат глави след нея и принуждаваше тези, които я познаваха, да мислят за нея повече, отколкото бе добре за тях.

Тя отстрани от бузата си един паднал кичур руса коса. Погледна отново в огледалцето, върна го обратно на мястото му, излезе от колата и под настойчивия поглед на пазача на паркинга се запъти, без да бърза, към главната сграда.

Интервюто й бе насрочено с човек на име Роджър Фелън. Той работеше в „Континентъл Продъктс“ от дванайсет години и още на петата бе оглавил отдел „Личен състав“. Не беше амбициозен. Беше дребен чиновник и си го знаеше.

И все пак добре преценяваше хората. Имаше остър нюх за несериозните характери, за вродената нечестност, разграничаваше тези, които със сигурност щяха да се провалят, от добрите служители. Умееше да съзре сполучливото съчетание на здрав егоизъм и добра воля, необходими за един честен и ефективен работник. Може би тъкмо собствената му липса на амбиция го правеше толкова прозорлив, когато ставаше дума за амбициите на другите. Беше женен за млада повлекана, имаше две малки деца — на седем и девет години, и живееше в малка къща в скромен квартал на две мили от работното си място. На работа ходеше пеша — и на отиване, и на връщане, независимо от времето. Беше трийсет и осем годишен, висок, с очила.

На вратата се почука. Той вдигна глава от папките и погледна към младата жена, която влизаше в стаята. Беше около двайсетгодишна и хубава. Той го отбеляза напълно обективно. Беше виждал много хубави момичета в тоя кабинет. Някои от тях назначаваше, други отпращаше. Не беше трудно да се разпознаят онези, на които липсваха способности и които разчитаха на външния си вид, за да се наложат и дори да изкарат някоя любов с началника, където стане. Роджър Фелън четеше мислите им незабавно.

— Госпожице Флеминг — започна той с официална усмивка. — Имах възможност да прегледам вашите документи. Препоръките ви ми се струват прекрасни. Какво ви привлече към „Континентал Продъктс“?