— Много съм поласкана, но не мога да приема.

И отново му обърна гръб и се отдалечи. Непоколебимата й воля не го допускаше близо до нея, а същевременно красивото й младо тяло сякаш му се усмихваше.

Рой се прибра вкъщи и изпи две силни мартинита. Поне от петнайсет години насам никой не го беше отрязвал така. Властта и положението му принуждаваха дори жените, които не го харесваха, да се отнасят с уважение към него.

Питието го изпълни с някаква смесица от сексуално желание и омраза. Той се обади на една от двете си приятелки, определи й среща в един мотел и се отдаде на груб, неудовлетворителен секс.

— Днес си като разярен тигър — каза му тя, възпламенена от страстта му. — Какво ти става?

Нямаше как да й каже истината. Бе прекалено унизително за него.

В продължение на нови десет дни той премисля положението си. Чудеше се дали причината да се пречупи пред това мило момиче не бе задънената улица, в която се намираше животът му, или тя чисто и просто го съблазняваше с прямотата си. А може би с отказите си? Сигурно всички тези предизвикателства, изпречени на пътя му, разпалваха кръвта му.

Но когато се мъчеше да си обясни всичко свързано с нея, пред очите му изникваха единствено нежното й тяло, малките гърди, заобленият ханш, красивите стройни бедра, криещи се под полата й и водещи до чудното тайнствено място, което му бе забранено.

Рой Инглиш не беше на себе си. Никоя жена не беше поглъщала мислите му от години насам — може би от времето, когато ухажваше жена си. Жените значеха много малко за него — просто плът за задоволяване на мъжката му похот.

Но сърцето му се бе събудило за младата Джил Флеминг. И заедно със сърцето му се бе събудило някакво желание, което той не можеше нито да разбере, нито да контролира. Противно на онова, което му диктуваше разумът, той се запъти към отдела й, за да й предложи за трети път да излязат заедно.

Когато го видяха, останалите в стаята както обикновено се засвиваха от страх. Само Джил го посрещна мило.

— Радвам се, че ви виждам. Какво ви носи насам?

— Бих искал да поговорим за момент.

И той я изведе в коридора.

— Все си мисля за това, което ми казахте. Разбирам позицията ви. И смятам, че сте права. Но аз трябва да знам: на мен ли отказвахте или на началника си?

Тя сякаш се замисли.

— Смятам, че се изразих ясно миналата седмица.

— Слушайте! — настоя той. — Нека просто излезем веднъж на вечеря. Не ви карам да се компрометирате по някакъв начин. Харесвам ви. Обожавам ви. Не може ли просто да вечеряме заедно?

Тя дълго го гледа с непроницаемите си очи. После каза:

— Не, благодаря.

Очите й бляскаха като скъпоценни камъни на флуоресцентното осветление. Лицето й сякаш бе побледняло. Нещо в него рухна. Едва се сдържаше да не я разцелува насред коридора.

— Моля ви! — Думите го нараниха повече от всичко, което бе казвал на жена от години насам. Собствената му слабост го поразяваше.

Тя погледна към вратата на стаята си.

— Трябва да тръгвам. Наистина съм много поласкана. Довиждане.

Тръгна си странишком край стената, сякаш за да избегне застрашителното му присъствие. Тялото й му се струваше още по-крехко. Напомняше му на клакьорка от спортно състезание, на скаутка, на нечия дъщеря, на Питър Пан от женски род — изпълнена с непорочна сексуалност и свежа като пролетта.

И докато я гледаше как се отдалечава от него, Рой имаше чувството, че заедно с нея му се изплъзва нещо скъпоценно, без което не може да продължи да живее.

След третия отказ Рой не я покани повече. Гордостта не му го позволяваше. Ала не спираше да мисли за нея. Умствено предъвкваше няколкото думи, които му бе казвала, а очите й и тялото й не излизаха от главата му.

Нещо в нея го връщаше към юношеските години, когато неопитността му го караше да мечтае за момичетата почти целомъдрено. В ония дни си позволяваше да мисли за полите им, за меките им чанти, за голите ръце, които се криеха под ръкавите на блузките им. Тогава сякаш този чист, външен образ на момичетата го влудяваше повече, отколкото пикантните фантазии за тайните части от телата им.

В ония времена младежкият интерес все още надделяваше над знанието, а тайнствеността на другия пол не бе помрачена от опита, набран с възрастта. Тогава той можеше да покани някоя приятелка на среща, да съзерцава усмихнатото й лице на предната седалка на колата си и да предвкусва удоволствието, че след малко ще я целуне или ще се опита да я целуне. В ония дни за него момичетата бяха обкръжени с някакъв ореол, създаден от собствената му младост и от пламенно-романтичните му мечти. Това ги правеше приказни. По-късно, когато жените започнаха да му отдават телата си тъй делнично, обикновено очаквайки в отговор някаква облага, тази приказност на женствеността се стопи.

Нощем Рой лежеше разсъблечен в леглото, изпълнен с образа на Джил, и размишляваше за младежката страст, която тя разпалваше в него. Определено вече не можеше да спи и губеше апетит. „Точно като влюбен юноша“ — казваше си с горчива забава.

Но той нямаше да се остави на тези чувства. Затова се мъчеше да ги потисне. Опитваше се да мисли за нея само служебно. Уреди си разговор с прекия й началник, без да му показва, че се интересува специално от нея. Успя да го накара да повярва, че проверява работата на Роджър Фелън като началник на Личен състав.

Прекият началник, който се казваше Нед Джойнър, му съобщи с известна гордост, че Джил е идеалната чиновничка. Тя не само че си вършеше работата, но и сама бе разрешила един труден пазарен проблем, свързан с фирмените пазари на Запад.

— Споменах й за него, но изобщо не съм й го възлагал — каза Нед. — Две седмици по-късно тя ми каза, че работела по въпроса през свободното си време и дори ми показа как го е разрешила. Всичко беше прегледно разчертано и подкрепено с цифри. Показах го на момчетата от горе и те веднага го приложиха — добави той с усмивка. — Дойде ни много добре, особено на нашия отдел! О, Джил е незаменима! Няма две мнения!

Рой го изслуша с интерес, но без да се зарадва. Той тайно се надяваше, че Джил Флеминг си има проблеми в работата или че поне не я бива особено. Надяваше се, че ще може някак си да я сплаши с конкуренцията в отдела и с несигурността на собствената й работа. Не смяташе, че по този начин упражнява тормоз над своя подчинена от позициите на полово неравенство — просто за него това бе последна възможност да я накара да омекне.

Но сега си даваше сметка, че и в работата, както и в личния си живот тя бе също тъй непоколебима и самоуверена. Можеше напълно основателно да се гордее с работата си, която съответстваше на твърдия й характер. С други думи, притежаваше всичко необходимо, за да бъде неуязвима и за властта, и за ласкателствата на Рой.

Рой премисля всички тези неща в продължение на нови две седмици. Това бяха две от най-мъчителните седмици през целия му живот. Никога не се бе стремил към нещо така отчаяно, както към това момиче. А тя не го искаше — това бе несъмнено — дори може би го мразеше.

Рой се разкъсваше отвътре и се бореше с ужасен демон, какъвто никога преди не беше срещал.

Каменното сърце, извело го дотук в живота, го изоставяше в критичен момент.

11

Чикаго

Лесли се превърна в местна звезда в „Огълви, Торп и Оуънс“.

От момента на триумфалния и изненадващ удар, нанесен с проекта й за „Орора Лайфстайлс“, всички на новото й работно място я гледаха като някакво чудо.

Успехът й донесе повишение в длъжност — помощник-отговорник по поръчките, порядъчно увеличение на заплатата и комбинация от уважение, завист и възхищение от страна на останалите административни рекламни деятели, които бяха изумени от творческото й виждане и инициативността й и същевременно раздразнени от младостта и красотата й.

Лесли с учудване и разочарование откри, че упоритият труд не й носи дружелюбно отношение от страна на останалите й колеги в администрацията. Повечето от по-възрастните се държаха доста студено и я отбягваха по коридорите на „Огълви, Торп“. Някои се отнасяха с нея с неприкрито снизхождение и само един-двама си направиха труда да я поздравят за успеха.

Някои от по-младите мъже започнаха да я канят на срещи. Тя прие няколко покани, но с погнуса откри, че изблиците им на възхищение от административните й способности водеха неизбежно до несръчни борби за надмощие от най-долен тип. Когато се убеди в това, тя твърдо реши да избягва каквито и да било контакти с колегите си извън работа. Случилото се по-скоро я забавляваше, отколкото да я наранява, но под приветливото й приятелско поведение започна да се крие непрестанно растяща самота.

Сега тя работеше по десет-дванайсет часа на ден. При всеки нов успех й възлагаха някоя нова поръчка. Компанията, силно впечатлена от способностите й, се опитваше да измъкне колкото може повече от нея и вероятно я предизвикваше да покаже и останалите си скрити заложби.

Понякога Лесли се изкушаваше да откаже извънредната работа и да протестира в лицето на Бъд Оуънс за това, че си позволява да я натоварва толкова. Но някак си подсъзнателно чувстваше, че Бъд само чака подобно оплакване от нейна страна. Затова тя умишлено мълчеше, работеше още по-упорито и носеше на агенцията успех след успех. Въпреки хладното отношение на големите началници, славата й на най-способната в „Огълви, Торп“ нарастваше с всеки изминал месец.

През тези първи месеци на усилена работа тя успя само веднъж да се върне вкъщи, за да види баща си, и то едва за един уикенд. Почивката и близостта с него й бяха приятни, но вече я обземаше особеното чувство, че миналото й някак постепенно избледнява и става по-маловажно за нея. Сякаш времето и собственото й развитие я отделяха от родния й град. Семейните приятели и съседите, с които се срещаше, й се струваха някак провинциални и потънали в ежедневието си, откъснати от външния действен и пълен с предизвикателства свят, на който тя сега принадлежеше.

Баща й виждаше това и ласкаво създаваше условия за нов тип отношения между тях, в които Лесли можеше да се чувства все по-независима и същевременно да продължава да разчита на подкрепата му. Даваше си сметка, че сега тя е много по-космополитна личност от него. Постиженията й вече далеч надминаваха всичко, което той бе направил или мечтал да направи в живота си. Но тя все още се нуждаеше от любов и разбиране и той инстинктивно й ги даваше. И така, двамата се опитаха да извлекат колкото могат повече от краткото си време заедно, а тя продължи да му телефонира от Чикаго поне веднъж седмично, като пълнеше ушите му с новини от работата си и му показваше, че цялото й минало, с всичките му радости и болки, е свързано с него.

Лесли се крепеше на ръба между миналото и бъдещето си. Упоритият й труд я водеше напред, към нови предизвикателства и нови победи. Това бе странно състояние, понеже самоличността й оставаше някъде назад. Ако не бяха енергията и интелектът, които й позволяваха да се справя с лекота с множеството нови и заплетени задачи, които й поставяха, тя щеше да се чувства опасно объркана. Затова поне за момента Лесли изцяло се бе отдала на работата си и чувството й за собствено „аз“ бе неразделно от служебните й постижения.

През един напрегнат понеделник в началото на октомври Лесли се бореше с необичайно натоварената си програма. Беше се срещнала сутринта с нов клиент и тъкмо излизаше с Бъд Оуънс и двама други големци от делови обяд, по време на който трябваше да представя сложна и скъпа рекламна кампания. Вече й ставаше ясно, че до късно вечерта ще трябва да работи над художественото оформление, което не бе успяла да довърши предната нощ. Седмицата се открояваше като доста тежка.

Тя бързаше към асансьора, погълната от мисли за предстоящия следобед, и неусетно се блъсна в някой, който тъкмо излизаше от него. Усети остра болка в челото. Куфарчето й падна на пода и се отвори. От него във всички посоки се разпръснаха бележки, планове и скици.

— Ужасно съжалявам! — разнесе се плътен мъжки глас. — Ударихте ли се?

Тя опипа челото си. Мястото я болеше, но явно нямаше нищо сериозно.

Мъжът вече се навеждаше, за да й помогне да събере разхвърляните книжа. Тя заподрежда набързо материалите си и не забеляза кога вратата на асансьора се затвори.