В този момент Лесли се почувства слаба. Искаше колкото може по-скоро да си тръгне оттук, далеч от него.

А същевременно й се искаше вечерта никога да не свършва.

— Вижте колко е часът — обади се той. — Пресрочихме определеното време. Това означава ли, че каляската ще се превърне в тиква?

— Това означава, че трябва да тръгвам — усмихна се Лесли.

— Благодаря за вечерята и за приятния разговор.

Той мълчаливо я отведе до колата и я откара обратно на паркинга пред „Огълви Торп“. Отвори й вратата и я изчака в тъмното да извади ключовете си.

— Тази вечер трябва да си замина. Дълго време няма да имам път насам, поне официално. Но другия четвъртък ще летя за Денвър, имам една конференция. — Той се протегна и хвана ръката й, сякаш за да си вземе сбогом, но я задържа нежно в своята. — Бих могъл на връщане в петък вечерта да се отбия тук. Какво ще кажеш?

Тя го погледна. Очите й бяха объркани. Той се усмихна, докосна брадичката й и преди тя да е успяла да го спре, придърпа главата й към себе си.

Целувката му премахна в нея някаква преграда, за чието съществувание тя дори не подозираше. Никой никога не я беше целувал така. Чувстваше се размекната, без никаква воля, умът й се замъгляваше и по цялото й тяло се разнасяха мощни вълни. Ръцете й, движени от някаква вътрешна сила, обгръщаха раменете му, после врата му. Тялото й самичко му изпращаше чувствени послания, а мисълта й оставаше някъде далеч назад.

Той страстно, но сдържано я притискаше в обятията си. Точно тази сдържаност, овладяла пламенното му желание, я влудяваше повече от всичко. Той явно се познаваше много по-добре, отколкото Лесли познаваше себе си.

Целувката им продължи дълго, после двамата бавно се разделиха. Тя още чувстваше устните му — като еликсир. Ръцете й още обвиваха врата му.

— Искаш ли да се срещнем пак тук? — попита той. — Така ще имам чувството, че седмицата, която е пред нас, изобщо не е съществувала. Все едно, че изобщо не сме се разделяли. Искаш ли?

Още замаяна в обятията му и неспособна да скрие огънчето на желанието в очите си, Лесли кимна.

— В пет часа, става ли? Веднага след работа?

— В шест часа — поклати глава с усмивка тя и докосна превързаната му брада. — Аз работя до късно.

— Добре тогава, шест часа.

Той й отвори вратата на колата. Тя влезе, запали двигателя и отвори прозореца.

— Лесли, ще ми липсваш.

И се наведе да я целуне отново. Тя усети ръката му на бузата си. В устата й бе езикът му, силен и близък. Пръстите й трепереха на волана.

Тя потегли. Той стоеше зад нея и се сливаше с мрака, само сянката му продължи да се откроява на светлината на паркинга. Лицето му не се виждаше. Останаха й само високият му силует и споменът за усмивката му.

Лесли затвори прозореца. Вече знаеше, че следния петък ще бъде негова.

Знаеше и още нещо: че той ще й бъде първият.

12

Детройт

Рой Инглиш беше в плачевно състояние.

От шест седмици живееше, без да вижда Джил Флеминг.

През тези дълги седмици мечтите му за нея достигнаха до мъчителен етап, който по всичко приличаше на влюбване. Той изгуби съня си. По цели нощи лежеше буден и мислеше за Джил. Не хапваше нищо и дори започна да слабее. Чувстваше се изцяло погълнат от нея и това го погубваше.

Освен това знаеше, че тя не дава пукната пара за него. С всеки изминал ден това все повече и повече го тормозеше, сякаш нещо го ядеше отвътре и не му даваше мира.

В самотните си терзания на пренебрегнат влюбен той мина през всички кръгове на ада. Най-напред започна да пише на Джил писъмца с намерение да й ги изпрати по служебната поща. После, когато ги препрочиташе, се ужасяваше от сърцераздирателните си вопли и ги накъсваше на парченца.

Обмисляше всевъзможни начини, за да се доближи до нея — да й изпраща цветя, бонбони, писма или подаръци. После един по един отхвърляше всички планове, понеже му се струваше, че ще изглежда прекалено слабоволев. Но не успяваше да се пребори с ужасния копнеж, който бе в основата на всичко.

Непрекъснато вдигаше телефона, за да й се обади, после оставяше слушалката. Всъщност на два пъти набра номера и я изчака да каже „Ало?“, след което отчаяно затвори, почти сигурен, че е разбрала кой се обажда.

Стигна дотам, че дори помисли да използва служебната си власт, за да я принуди да се държи добре с него. Щеше с две думи да й намекне, че студенината й може да й коства работата.

Но да диктува на една жена от позицията на силата, бе под достойнството на Рой. С това си служеха мръсниците, които го изпълваха с презрение. Винаги бе смятал, че един мъж трябва да има достатъчно козове, за да привлича жените.

Накрая се примири и влезе в ролята на зарязан мъжкар. Вършеше ежедневната си работа вяло, без никаква енергия. Гледаше в огледалото умислените си очи и се опитваше да забрави мъката. Престана да се вижда с двете си приятелки. Нямаше никакво желание за секс. Вършеше всичко както му дойде, в очакване дойдат по-добри дни. Отбягваше не само отдела по маркетинг, но и повечето шумни коридори в „Континентал“, понеже не можеше да понесе мисълта, че някъде ще срещне Джил Флеминг и тя ще му напомни за отчаянието му.

Тогава тя сама дойде при него.

Този ден той говореше по телефона с един от районните директори и драскаше нещо в бележника на бюрото си. Тогава най-неочаквано я видя как влиза в приемната. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Той помоли събеседника си да почака и се наведе напред, за да я вижда по-добре през вратата.

Джил даде нещо на секретарката му и се обърна, за да си тръгне. Тогава видя Рой през отворената врата и небрежно му махна.

Рой вдигна слушалката и забеляза, че ръката му трепери.

— Лони, ще те потърся лак след пет минути.

После затвори, подаде глава през вратата в приемната и повика секретарката.

— Нещо важно ли беше?

— Моля, сър?

— Момичето, което току-що си тръгна — повтори той. — Какво искаше?

— Момичето ли? — секретарката го гледаше изумено.

Рой почувства, че кръвното му се вдига. Вече се готвеше да потрети въпроса си.

— О, онова момиче! — сети се секретарката. — Просто ми донесе едно наше писмо, което погрешка отишло при тях.

— Така ли! — въздъхна Рой.

Върна се в кабинета си и затвори вратата. Секретарката щеше да вземе любопитството му за обичайна придирчивост, с каквато той винаги се отнасяше и към най-малките подробности от работата си. Беше напълно в реда на нещата Рой да задава въпроси, когато види някой непознат в канцеларията си.

Рой седеше на бюрото като на тръни. Вълнуваше се като ученик и беше на седмото небе, че Джил най-после е забелязала съществуването му. Ами че тя му се усмихна! Дори му махна с ръка!

Сигурно появата й означаваше нещо. Сигурно по този начин тя му даваше последна възможност.

Той трябваше да се възползва от тази възможност.

На следния ден направи така, че да се срещнат в обедната почивка и я попита дали може да седне на нейната маса.

— Разбира се! — усмихна се тя.

Той събра кураж и я заговори. Попита как върви работата в отдела й. Тя приветливо забърбори — за маркетинг, за шефа си и разни други неща.

Рой каза, че е чул за плана й относно западните пазари. Тя любезно му благодари за проявения интерес. Бе поласкана и горда, че са приели плана й.

Рой заговори за себе си — за ролята си в компанията, за годините, прекарани в нея, за предната си компания. Джил му зададе един-два любезни въпроса и това го окуражи. Тогава й разказа за бившата си жена, за бездетния им живот. Опита се несръчно да й загатне, че не е от женените началници, които си търсят забавления, а по-скоро свободен и самотен мъж, който истински я харесва.

Накрая на обеда й каза:

— Благодаря, че ми позволихте да седна до вас. Доставихте ми голямо удоволствие.

Тя седеше с кафето си в ръка и го гледаше с непроницаемите си сини очи, които не бяха враждебни, но не го и окуражаваха.

— Все още ли не желаете да се срещате с мен? — запита той.

Усмивката й изчезна.

— Много сте ми симпатичен. Съжалявам, ако съм се държала грубо. Не съм искала да обиждам чувствата ви.

— Това значи ли, че ще дойдете на среща с мен? — попита Рой.

Тя пак се засмя и поклати глава.

— Не. Но ми беше много приятно да си поговорим.

После стана и отривисто си тръгна.

Рой остана сам, съкрушен от самота. И все пак му се струваше, че положението му се е подобрило.

Хвана се като удавник за сламка за дребната отстъпка, която му беше направила. Започна да я пресреща в обедната почивка. Понякога тя не беше сама и нямаше как да отиде при нея. Наблюдаваше приятелките й с жаден поглед — сякаш самият факт, че се намират близо до нея, ги правеше привлекателни. После забравяше за тях. Мислеше само за Джил.

Друг път, когато тя бе сама, отиваше и сядаше до нея.

По време на тези обеди той не научаваше много за нея, но говореше все повече и повече за себе си. Разказа й за младостта си, за юношеските си идеали, за горчивината и самотата в света на бизнеса. Мъчеше се да я впечатли с чувствителността си, но се питаше дали това няма чисто и просто да й прозвучи като самосъжаление и да я отблъсне.

Тя го слушаше с внимание, дори със симпатия. Но никога не му позволи да прекрачи невидимата преграда, която ги делеше. Веднъж спомена между другото, че не се чувствала съвсем безопасно в квартала, където живеела. По улицата се навъртали подозрителни типове и мислела да се мести. Рой й посочи други, по-подходящи за нея квартали. Тя го изслуша с интерес, но му каза, че в момента била много заета с работа и не може да мисли за местене.

Рой обаче започна да мисли за това и една вечер се осмели да я проследи с колата. Наистина кварталът не беше от най-спокойните. Тя паркира на улицата пред блока си, който нямаше собствен паркинг. Той я изчака да влезе във входа и замечтано загледа прозореца, където светна лампа и сянката й се задвижи зад спуснатия транспарант.

После смутено затърка очи и си я запредставя как горе се съблича, как взима душ, как седи по пижама или по халат, дори как може би спи разсъблечена. Стори му се, че чува учестеното си дишане в тишината на колата. После му стана унизително и се прибра.

Опитваше се да стои далеч от нея, но не успяваше. Понякога, броени часове след като бяха обядвали най-приятелски, се улавяше, че я следи до вкъщи и седи в колата си пред блока й, изпълнен с отчаяние и любов. Струваше му се, че губи чувство за реалност, фактът, че се срещаше с нея, бе сложил край на опитите му да я забрави и тя повече от всякога обитаваше мислите му.

Казваше си, че това не може да продължава повече. Нямаше да издържи.

Тогава нещо се случи.

В една дъждовна понеделнишка вечер Рой може би за стотен път проследяваше Джил по пътя за дома й.

Както обикновено тя намери място за паркиране на по-малко от една пресечка от блока, излезе от колата и продължи по тротоара с куфарчето си в ръка.

Тогава неочаквано отнякъде изскочи мъж и я заговори. Рой веднага усети, че намеренията му не са приятелски. Тя явно се опитваше да се измъкне от него. Рой тихо излезе от колата. В този миг чу гласа й.

— Помощ!

Озова се до нея за по-малко от няколко секунди. Непознатият заплашително я притискаше към оградата. Държеше чантата й и се готвеше да я удари.

— Пусни я! — извика Рой и го сграбчи за рамото.

Мъжът се обърна неочаквано рязко. Рой се опита да го хване, но той извади някакво оръжие — Рой не успя да види какво — и силно го удари по скулата. Рой залитна и падна на тротоара.

Джил се наведе над него.

— Как сте?

— Успя ли да вземе чантата? — запита Рой.

— Не — отвърна тя. — Избяга. Елате с мен.