Элизабет Гейдж - Интимно

Ню Йорк

Виктор Консидайн закусваше в къщата си на Пето Авеню.

Въпреки че редовно играеше голф, Консидайн беше дебел, понеже обичаше да яде много.

Дъщеря му сложи пред него поднос с пържени яйца, бекон, варени картофи и печени филийки. До портокаловия сок, в малка порцеланова купичка беше лекарството му.

— Лекарят каза, че не трябва да ядеш толкова яйца — каза дъщеря му. — Вредно е за здравето ти.

— Глупости — отвърна той презрително. — Бекон с яйца е най-здравословната храна на света. Майка ми, откакто се е родила, яде всеки ден бекон с яйца и е на деветдесет и пет години. — После погледна дъщеря си и добави по-остро: — Вземи си и ти.

Тя донесе и за себе си чиния с бекон и яйца. Изяде ги без апетит. Той беше погълнат в четене на „Уолстрийт Джърнъл“ и не й обръщаше внимание. Когато свърши, погледна строго към чинията й — беше почти празна.

— Браво, момичето ми.

Виктор Консидайн смяташе, че човек трябва да се храни по три пъти на ден, и то солидно. И това важеше както за самия него, така и за жена му, докато беше жива, и за дъщеря му.

Свикнал да мисли ограничено, както повечето мъже, облечени във власт, Консидайн не виждаше никаква връзка между наследената от прадедите си месно-картофена диета, на която се подлагаше, и сърдечното си страдание. За него сърдечните болести бяха чисто и просто липса на късмет или най-много вродено страдание. Той не изпитваше никакво угризение на съвестта, когато ядеше калоричната си, мазна храна и поемаше дневните си количества мартини и бира. Тези удоволствия му се полагаха и му се струваше абсолютно невероятно да са вредни за здравето му. Лекарите твърдяха обратното, но той мъдро отсъждаше, че лекарите не разбирали нищо. Та той можеше да ги купи и да ги продаде с натрупаните благодарение на упорития си труд милиони — и тях, и много други като тях.

Докато дъщеря му прибираше масата, той не й обърна внимание. В къщата нямаше готвачка. Дъщерята лично готвеше всичко на баща си.

Барбара бе закръглена двайсет и осемгодишна жена. Не беше пълна като баща си, но не беше и толкова слаба, колкото й се искаше. За тъмнокосата й глава се грижеха скъпи фризьори, но прическите й някак винаги изглеждаха невзрачни и неелегантни. Имаше хубава кожа, но бе наследила месестите бузи на баща си и увисналата брадичка на майка си, а комбинацията не беше от най-благоприятните.

Очите й обаче бяха изключително красиви, интелигентни и невинни и придаваха на невзрачното й, но открито лице нещо женствено и изтънчено. Всеки, който я погледнеше право в очите и уловеше лъчистия им блясък, я намираше за много привлекателна.

— Взе ли си лекарството? — попита тя равнодушно.

— Да, взех си лекарството — пригласи й саркастично баща й. — Не може ли да ме оставиш поне за малко на спокойствие?

Той не обичаше да му се напомня за сърдечното му страдание. Дълбоко в себе си изпитваше ужас от инфаркт, понеже като единайсетгодишен бе видял как баща му пада и умира от инфаркт? Споменът за покосеното, обезкървено лице на баща му, за трескавото пристигане на линейката, за това как двамата с майка му тревожно чакаха страшната вест се бе запечатал в съзнанието му за цял живот.

— Купи ли си рокля за приема?

Ставаше дума за официалната вечеря, която той даваше същия ден за някои бизнес лидери в Юниън Клъб. Винаги искаше от Барбара да домакинства при подобни случаи.

— Да, купих си.

— Откъде?

— От „Ив Сен Лоран“.

— За колко?

— За седемстотин долара — отвърна тя притеснено, но с известна нотка предизвикателство.

— Одрали са те — отсече той. — Или по-скоро мен са одрали. Вие жените нямате никаква представа за цената на парите. Хайде, покажи ми я. Облечи я. Но побързай, че нямам време!

Тя бързо отиде в стаята си и облече новата рокля. Когато се върна, той я изгледа критично.

— Не е лоша. Дори никак. След като ще ме обират пладнешки, поне да има защо. Ще отидеш ли на фризьор?

— Да, тази сутрин — кимна тя.

— Добре.

Умът му беше вече другаде. Вниманието му бе погълнато от вестника.

Барбара продължаваше да чака.

— Не ти ли напомня на нещо?

Той я погледна безизразно.

— Не. А трябва ли?

— Роклята на мама — усмихна се тя. — Оная, с която беше на трийсетия ти рожден ден. Ръкавите бяха точно като тези и цветът беше почти същият.

Той се усмихна благоговейно при спомена за покойната си жена. После погледна към дъщеря си и намръщено отсече:

— Да, но тя поне знаеше как да носи такива рокли.

После отвърна поглед.

— Сега можеш да си вървиш.

Тя се прибра в стаята си и съблече роклята. При забележката му очите й се бяха насълзили, но сълзите вече бяха пресъхнали. Когато той свърши със закуската, тя се върна, за да доприбере масата. На излизане я целуна. Тя остави съдовете в мивката. Прислугата щеше да дойде след излизането му. Виктор Консидайн не можеше да понася присъствието на прислуга в къщата. Не обичаше да му се мотаят в краката, когато си е у дома. Искаше абсолютно спокойствие. От трийсет години насам прислужниците се допускаха в къщата само след като е отишъл на работа.

Когато баща й излезе, Барбара отиде в банята. Съблече се и пусна душа. Зачака да дойде топлата вода и се погледна в огледалото. После клекна пред тоалетната и повърна закуската, която само преди двайсет минути бе изяла. Стомахът и гърлото й болезнено се раздираха, но след като пусна водата, тя се почувства много по-добре.

Час и половина по-късно беше при фризьора. Докато й миеха и къдреха косата, прочете два доклада за нови филиали на „Консидайн“. После отиде в дирекцията на „Консидайн“ на Шесто Авеню и прекара в стаята си дълъг следобед.

Барбара Консидайн бе главният административен помощник на баща си — беше му „и очи, и уши“, както той обичаше да казва. Не заемаше никаква официална длъжност и получаваше мизерни подаяния за работата, която вършеше — баща й й отпускаше дребни суми за лични нужди. Но в замяна на това й вярваше безрезервно. Никога не взимаше каквото и да било важно решение, без да се посъветва най-напред с нея. Имаше някаква ирония в това, че той изцяло зависеше от нея, и все пак никога не се отнасяше към нея с уважение.

Барбара бе интелигентна и усърдна и наистина разбираше от бизнес. Често откриваше пазарни възможности там, където баща й и най-добрите му експерти не виждаха нищо. А когато в прицела й попаднеше някоя компания или пък се бореше за надмощие в някоя нова област, атаките й бяха безпощадни. По това приличаше досущ на баща си. Бе наследила хитростта му и жаждата му за власт, ала имаше по-богато въображение и по-тънък усет от него.

При каквито и да били други обстоятелства Барбара вероятно щеше да е станала президент на голяма компания. Но тя така зависеше от баща си, че крееше в неговата сянка, като му вършеше неоценима работа и му даваше блестящи съвети, за което никой никога не й благодареше.

Консидайн обичаше да нарича Барбара „синът, когото винаги съм искал да имам“. Това бе донякъде несръчен комплимент за ума й, но също и груба обида, намек, че не е омъжена, не е красива и не се ползва с успех сред другия пол.

Следобедът бе изтощителен за Барбара, а и я мъчеше мисълта за предстоящата вечеря. Ролята на домакиня бе за нея цяло изтезание. Тя не обичаше да общува с хора, още повече, че й беше писнало да слуша през цялото си юношеството ехидни подхвърляния за положението си на самотна девица, към които напоследък се прибавяха коментари, че не може да се ожени. С течение на годините ставаше все по-свита и саможива.

Какво не би дала, за да си остане в стаята и да прекара нощта в изучаване на доклади, прогнози и криви на производителността! Нито я влечеше, нито пък й се удаваше да води светски разговори с колеги от бизнеса. Жалките й усилия да се държи като блестяща домакиня само подчертаваха още повече несръчността й на стара мома.

Късно следобед тя прекъсна работата си за един час и отиде в Юниън Клъб, за да провери дали всичко с приготовленията за вечерта е наред. Тръгна си за вкъщи половин час по-рано, за да има време да се облече.

В седем и половина една лимузина ги откара двамата с баща й в Юниън Клъб. Тя помнеше имената на всички поканени бизнесмени и политици. Барбара имаше безпогрешна памет — още едно ценно качество. Успя да каже всекиму по няколко мили думи за семействата или компаниите им и да извика в отговор усмивки у всеки един. Ако усмивките й се сториха състрадателни, задето е самотна и в плен на баща си, то тя се опитваше да не мисли за това.

Беше девет и половина, празненството беше в разгара си. Тогава се случи нещо неочаквано.

Барбара танцуваше с президента на един от филиалите за производство на стомана на „Консидайн“, когато някакъв непознат хубавец пресече партньора й и застана пред нея.

— Много ли ще ви бъде неприятно?

Мъжът, който танцуваше с Барбара, тактично се отстрани и тя се озова в обятията на непознатия.

Лицето му й се стори познато и все пак беше убедена, че никога не са се виждали. Можеше да каже със сигурност, че не е от поканените.

— Как попаднахте тук? — попита го с любезна усмивка.

— Вмъкнах се без покана — отвърна той. — Да си призная, често ми се случва. Чувствам се най-добре, когато съм нежелан. Собствените ми приятели ме отегчават.

И все пак й напомняше нещо. Тя се опитваше да си спомни какво и същевременно не можеше да откъсне очи от лицето му. Беше изключително красив. Можеше да е на трийсет, дори и на повече, но изглеждаше най-много двайсет и пет годишен. Единствено самоувереността му и властното му поведение издаваха същинската му възраст.

У него имаше някаква странна сплав на противоположности — нещо своенравно, дори младежко, съчетано с голяма мъжка сила. Имаше дълги, красиви мигли и тъмни, проницателни очи, широко чело и квадратна челюст. Ръката му, която държеше нейната, бе като желязна и все пак нежно приютяваше дланта й, сякаш тя бе от най-крехък порцелан.

Гледаше я изпитателно и с интерес и сякаш я хипнотизираше.

— Вие ли сте отговорникът за подобни мероприятия?

— Това е мое задължение — кимна тя. — По-скоро едно от задълженията ми.

— Значи сте добра дъщеря.

При тези думи в очите й за миг блесна нещо неуловимо, после се стопи.

— Значи знаете коя съм.

— Всички знаят коя е Барбара Консидайн — усмихна се той. — Аз например миналия месец видях снимката ви във „Форчън“. Изглеждахте много добре.

— Как казахте, че се казвате? — попита тя.

— Нищо не съм казвал. След малко ще стигнем и до това.

И той удивително ловко си проправи път през танцуващите двойки и я отведе в един празен салон до банкетната зала. Беше като на кино — претъпканият дансинг остана зад тях и тя нямаше как да не се усмихне на дързостта и сръчността му. Стояха един до друг в слабо осветения салон.

— Знам всичко за вас — каза той.

Барбара пребледня и отстъпи крачка назад.

— Какво искате да кажете?

— Знам, че сте добър човек — продължи той. — Едно е да си добра дъщеря, а съвсем друго — да си добър човек. Видях го в очите ви още на дансинга. Виждам го и сега.

Тя още изглеждаше замаяна от думите му.

— Аз… не мога да разбера за какво говорите.

Той започна бавно да я притегля към себе си. Тя искаше да избяга, понеже думите и поведението му я плашеха. Ала тъмните му очи я омагьосваха — опияняваха я и същевременно някак странно я успокояваха. Това й даваше кураж да рискува, да бъде смела и самоуверена като него.

Въпреки че разумът й диктуваше противното, Барбара му разреши да я целуне. Целувката му бе нежна и почтителна. Когато устните им се разделиха, тя се отдръпна с чувство на доволство. Тя, Барбара Консидайн, се бе целунала с един красив непознат. Колко романтично! Такива неща не ставаха дори на маскен бал!