Элизабет Гейдж - Интимно

Ню Йорк

През трите седмици след срещата си с Барбара Консидайн Джордан Лазаръс направи всичко в човешките възможности да предотврати поглъщането на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“.

Консултира се с правния си отдел с надеждата, че съществува някакъв начин за съдебна победа над „Консидайн“ или поне за печелене на време чрез продължителни дела срещу гигантския конгломерат.

Изпрати спешно съобщение до притежателите на дялов капитал, стремейки се да им обясни, че краткосрочните финансови печалби от изгодните оферти на „Консидайн Индъстрис“ в бъдеще ще имат непоправими последствия.

Свърза се с инвестиционни банки и дружески корпорации, търсейки партньори за сделки, с цел да попречи на „Консидайн“. Ала никой не се наемаше да съперничи с огромните суми, предлагани от „Консидайн“.

Консултира се със специалисти по патентно право, надявайки се, че може по някакъв начин да предпази от посегателства новаторската разработка на Лио Камински. Но му казаха, че работата на Лио още не била готова за патентоване. Идеята му била твърде революционна и неизпробвана, за да се предлага във федералните патентни служби.

Оказваше се, че Виктор Консидайн е действал много хитро. След като продуктът, към който се стремеше, не бе готов за патентоване, най-бързият начин да го получи за него бе да придобие разработващата го компания. И след като компанията принадлежеше на разрастващ се конгломерат, той щеше да придобие целия конгломерат. Малцина бизнес магнати можеха да си позволят да плащат толкова много за това, което искат. И Виктор Консидайн бе един от тях.

След като се посъветва със специалистите по патентно право, Джордан поговори с Лио Камински за възможността новото лекарство да се използва при хора. Лио бе оптимистично настроен. Показа на Джордан сложни таблици с биологически и фармацевтични данни, илюстриращи, че разработката му е приложима за човешкия кръвен състав.

Но Лио не можеше да обещае бързи резултати. Можеше само да продължи опитите си в зависимост от собственото си време и ексцентричните си методи на работа.

Джордан Лазаръс ясно си даваше сметка, че младата му бизнес империя се намира в голяма опасност. Не разполагаше с оръжие срещу човек с финансовата мощ на Виктор Консидайн. Рано или късно събранието на собствениците щеше да се състои. Беше наивно да си въобразява, че акционерите на „Лазаръс“ ще устоят на оферта от 75 долара за акции, струващи най-много 50. Щяха да решат да продават и „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да спре да съществува като свободна стопанска единица. Самият Джордан щеше да изгуби компанията си. Целият му дългогодишен труд щеше да бъде унищожен.

Джордан не трябваше да допуска това.

Трябваше да предприеме незабавни мерки.

През тези бурни седмици Барбара Консидайн не забрави Джордан.

Той не й позволяваше да го забрави. На сутринта след приема в Юниън Клъб й изпрати дванайсет бели рози. После още дванайсет и така всеки един от следващите дни.

Джордан й се обаждаше в службата почти ежедневно. Секретарката на Барбара, инструктирана да му казва, че тя е на събрание, й предаваше съобщенията. Барбара не отговори на нито едно от обажданията.

В отговор на това Джордан започна да й изпраща бележки. Канеше я на обяд, на разходка, на вечеря. Тя изхвърляше всички бележки.

И все пак, въпреки че държеше Джордан настрана със силната си воля, Барбара мислеше много за него.

Още същата вечер, когато се целуваха на терасата на Юниън Клъб и чу името му, тя разбра кой е, понеже бе в течение на предстоящото поглъщане на „Лазаръс Интърнешънъл“ от „Консидайн Индъстрис“ и на предприетите за тази цел стъпки. Ужасът на баща й пред опасността от сърдечен удар и интересът му към фирми за производство на лекарства и научни разработки в областта на сърдечните болести й бяха до болка познати. Затова интересът към новите разработки в корпорацията на Лазаръс, докладвани от агентите му, бе за нея напълно в реда на нещата.

Сега Барбара си направи труда да се запознае лично със случая и изчете досиетата, набрани от агентите на баща й. Въпреки че не бе специалист по фармакология, тя бързо се ориентира, че научните сътрудници на Лазаръс са на прага на изключително важно откритие. Да, но формулата им бе още на експериментален етап, не бе изпитвана върху хора и не бе готова за патентоване.

Това обясняваше стремежа на баща й да купи „Лазаръс Интърнешънъл“ и невероятните му оферти към акционерите на Джордан.

Това обясняваше също наглите опити на Джордан да си осигури съдействието й срещу баща й. Джордан навярно си даваше сметка, че ако успее да запази компанията и научната разработка даде резултати, може да се окаже собственик на златна мина за лекарства, на патент, който ще му донесе безброй милиони долари.

Бидейки умна жена и познавайки се достатъчно добре при натрупания от жалкия си, извратен живот опит, Барбара Консидайн ясно виждаше как стоят нещата. Джордан Лазаръс не изпитваше към нея нищо друго, освен може би съжаление. Трябваше му оръжие, за да се бори с баща й. Тя бе последната му възможност. Той чисто и просто бе в безизходно положение.

Тя бе само оръдие в ръцете на Джордан Лазаръс, средство за постигане на целта му. Вълшебните му целувки бяха също тъй фалшиви, както и усмивките, и думите на възхищение, и нежните прояви на внимание към нея.

Лазаръс бе хитър. Несъмнено знаеше всичко за Виктор Консидайн. Даваше си сметка, че Консидайн се доверява на дъщеря си и рядко предприема каквато и да е важна стъпка, без да се съветва с нея. Лазаръс залагаше на картата, че като спечели Барбара, може да спечели и баща й.

Барбара не знаеше как да постъпи. От една страна, не можеше да предаде баща си. Откакто се помнеше, изпитваше страхопочитание към него точно като майка си. Навремето тримата живееха, сякаш бяха сами на света. Когато майка й почина, Барбара заживя сама с баща си като в робство. Всеки негов поглед смразяваше кръвта й. Самият звук на гласа му я оставяше без воля.

Противоречивите чувства, които изпитваше към него, дотолкова я объркваха, че дори в този момент, на двайсет и осем години, тя не осъзнаваше напълно кога е започнала кръвосмесителната им връзка. За нея това бе факт от живота й, нещо в реда на нещата. Всеки път, когато се случеше — а то се случваше два или три пъти седмично, Барбара сякаш преставаше да съществува и се превръщаше в мъртвец. Подчиняваше се безчувствено на волята на баща си и после почти не помнеше какво е правил с нея.

Тя бе твърде съсипана от него — и морално, и психически, за да може да прави каквото и да е друго, освен да му се подчинява. Щеше да му бъде робиня, докато е жив. Този факт бе неизбежен.

Затова тя знаеше, че не може да предаде баща си заради Джордан.

От друга страна, нещо в усмивката, в целувките на Джордан Лазаръс бе разпалило у нея неугасимо огънче, което я караше да жадува за нещо по-красиво от дългогодишното си безплодно и празно съществуване. Отначало се опитваше да го потуши, но то се разгаряше все по-силно и по-силно. Изпълваше я не само с презрение и отвращение към собствения й живот, но и с вкус към свободата.

Барбара жестоко се разкъсваше между тези две крайности. Предаността й към баща й бе всичко, което я крепеше в живота. Но влечението й към Джордан Лазаръс наподобяваше на разкриващо се пред нея неподозирано бъдеще, за каквото никога дори не бе мечтала.

С всеки изминал ден противоречието ставаше все по-болезнено. И с всеки изминал ден поканите на Джордан се умножаваха. С телефонните си обаждания, с писмата и бележчиците си той сякаш запращаше отровни стрели в досегашния й живот.

Барбара употребяваше цялата сила на желязната си воля и се мъчеше да живее постарому.

Седмица преди Коледа й се наложи да замине за Уайт Плейнс, където трябваше да замести баща си на бизнес приема в хотел „Аламбра“. Баща й беше ангажиран същата вечер с друга среща извън града и тя трябваше да предаде извиненията му, да проведе консултации с някои видни бизнесмени, чиито имена й бе дал, и като се прибере, да му съобщи резултатите. Трябваше да прекара нощта в хотела и да се върне в Манхатън на следния ден следобед.

В деня на приема тя още сутринта отиде в един луксозен магазин на Пето Авеню, за да изпробва поправките на роклята, която щеше да носи същата вечер.

В съблекалнята, застанала пред огледалото само по пликчета и сутиен, тя както обикновено мечтаеше за Джордан. Гърдите й още тръпнеха от допира на тялото му, коремът й пламтеше при спомена за чудната му топлина, устните й с невероятна точност изживяваха сладостта на целувката му.

Тя виновно излезе с новата рокля и се стъписа, когато видя пред себе си Джордан. Беше тъй висок и красив в тъмния раиран костюм!

— Изглеждаш чудесно, мила! — проговори той фамилиарно. — Знаех си, че роклята ще ти отива. Много си хубава.

После я прегърна и я целуна по устните. Продавачката, която вероятно го бе упътила, се усмихваше отдалеч.

Барбара не искаше да прави сцени и да го гони — продавачките и без това предполагаха, и то с определена завист, че й е любовник. Само успя гневно да изсъска в ухото му:

— Какво правите тук? Мисля, че вече ви казах да ме оставите на мира.

Той леко я бутна назад, за да огледа новата рокля и възкликна с блеснали от възхищение очи:

— От ден на ден ставаш все по-хубава! Не съм виждал друга жена да носи дрехите си като теб! Сигурен съм, че довечера ще бъдеш царицата на бала.

И отново я прегърна. После погледна часовника си и продължи:

— Не закъсняваме ли за обед? Нищо, заслужаваше си да те погледам — толкова си красива! Ще почакаме да я опаковат. Андре ще задържи масата.

Барбара го стрелна с гневен поглед, който остана невидим за останалите, и се скри в съблекалнята.

Докато тя се преобличаше, Джордан бъбреше с продавачките. Плътният му глас ясно се чуваше и жените определено лудееха по него. В шеговитите му закачки по отношение на Барбара се чувстваше възхищение — колко „красива“, колко „очарователна“ и жива била. Говореше за нея с обич и собственическо чувство — била упорита, духовита и интересна, но променливият й характер можел да го подлуди.

Когато тя излезе, насреща й стояха три продавачки и една управителка. Всичките бяха влюбени в Джордан до уши и умираха от завист към Барбара. Сега беше просто невъзможно да го изгони. Трябваше да изчака поне докато излязат отвън.

— Дай аз да я нося — настоя той и й отне кутията с опакованата рокля. После се обърна към продавачките, които го гледаха замечтано. — Довиждане, мили дами!

Когато излязоха навън, той се усмихна.

— Надявам се, че не те накарах да се чувстваш неудобно. Трябваше да те видя.