Мег съобщи за случилото се на останалите. Всички се разтревожиха не само понеже Джордан заемаше специално място в сърцата им, но и понеже сега, когато баща им бе инвалид, заплатата на Джордан им бе необходима повече от всякога. Без неговите шейсет долара седмично бъдещето се очертаваше наистина тежко.

По-големите братя мрачно тръгнаха за работа, твърдо решени да спестяват още по-здраво, за да посрещат прехраната на семейството с нищожните си приходи. Луиз се зае да си търси по-добра работа. Въпреки молбите на майка си Мег излезе още същия следобед и успя да постъпи като помощничка в един местен козметичен салон.

Животът в семейство Лазаръс се промени и стана още по-нерадостен. Албърт П. Лазаръс трудно можеше да се нарече човек — не можеше да сяда на масата с другите и да участва в семейните разговори и къщата се изпълваше с нестихващите му стенания. Загубата на Джордан сякаш бе убила нещо в тях. В къщата цареше погребално настроение. В разговорите, които братята водеха помежду си шепнешком, се процеждаше неизказано уважение към смелостта на Джордан, че се е измъкнал от безизходното положение, но и гняв, че е напуснал потъващия кораб.

Тогава стана нещо неочаквано.

Три седмици след заминаването на Джордан, Мери Лазаръс получи с експресна поща чек за 2 000 долара, издаден от една банка в щат Индиана. Нямаше никакво придружително писмо, но върху чека, до подписа на банковия чиновник, стоеше подписът на Джордан Лазаръс.

Семейството не бе успяло да се нарадва на подаръка на Джордан и да го похарчи за изплащане на сметки по болници и лекари, когато след две седмици пристигна втори чек, този път за 8 500 долара.

Измина месец, после друг. Получиха от Джордан пощенска картичка с изглед от царевичните поля на Индиана. На нея пишеше:

„Жив и здрав съм. Надявам се, че сте добре. Обичам ви.“

Признателното семейство Лазаръс нямаше откъде да научи, че Джордан живее в евтина мебелирана стая в Индианаполис, край железопътната линия.

Всичките му притежания на този свят бяха малкото лични вещи, които бе взел със себе си при напускането на Уебстър. Единствените му нови придобивки бяха един костюм от качествен сив раиран плат, заместил вехтия, с който бе тръгнал от къщи, чифт нови обувки „Флоршайм“ и една копринена вратовръзка.

За да се сдобие с първите 2 000 долара, изпратени на семейството му, Джордан два пъти бе нарушил закона и си бе спечелил един неприятел. Вторият подарък от 8 500 долара му бе коствал още две нарушения на закона, но бе спечелил сумата по такъв начин, че си бе възвърнал приятелството на някогашния си враг.

През следващата година Джордан изпрати на семейството си трийсет и седем хиляди долара. Сумата помогна да се изплатят почти докрай медицинските и болничните разходи на Албърт Лазаръс и освободи семейството от отчаяното безпаричие. През това време Джордан се бе преместил от мебелираната си стая в Индианаполис в малък апартамент в Сейнт Луис. Гардеробът му се бе увеличил на три костюма и два чифта обувки. Черпейки от огромната си природна интелигентност, той бе открил няколко нови начина за печелене на пари и се бе научил как да го прави, без да нарушава законите.

С течение на времето той щеше да си създаде още неприятели, но винаги щеше да успява отново да печели приятелството им, тъй като личната му сила и влияние нарастваха. Нещо го караше да чувства, че не може да се наслаждава истински на успехите си, ако се обгражда с неприятели. Старите грехове винаги изплуваха и поразяваха дори най-силните и най-умните.

Щяха да изминат още две и половина години, преди Джордан Лазаръс най-после успее със собствени сили да измъкне семейството си от бедствието, причинено му от „Лукас Тул Уъркс“, и още десет години, докато самият той стане собственик на „Лукас Тул Уъркс“ в рамките на националната корпорация, която щеше да основе в Ню Йорк.

По странна ирония на съдбата през всичките тези години Джордан бе твърде зает с правене на пари, за да мисли за Уебстър, щата Пенсилвания, или за живота, който бе живял там. Ала когато мислите му случайно се насочеха към родния му град и към семейството, което го бе отгледало, той виждаше само един образ и черпеше сили от него — лицето на Мег Лазаръс.

3

Еликот, щата Илинойс

20 октомври 1965 г.

Лесли Чембърлейн се намираше в обятията на чуден принц.

Косата му бе тъмна, очите — бляскави, усмивката — нежна и съблазнителна. Отнасяше я вихрено към славни съдбини. Тя чувстваше невероятно облекчение, понеже й се струваше, че е чакала самотно този миг цяла вечност.

Чудеше се с какво е заслужила такова щастие. Сърцето й тръпнеше от любов. Животът в самота бе вече забравен. Мъжът, който здраво я притискаше към здравите си гърди, бе единственото й бъдеще.

Той стремглаво се носеше с нея. Вятърът струеше в косите й. Искаше й се да се смее от възторг, ала неудържимият им полет я оставяше без дъх. Летяха все по-бързо и по-бързо. Струваше й се, че вятърът ще я откъсне от прегръдката му, и се вкопчваше в него с всички сили. Вихрушката все по-силно свистеше в ушите й. Тя й отвръщаше с възторжени възгласи. Никога не се бе чувствала толкова развълнувана, толкова свободна. Със своя принц тя щеше винаги да бъде в безопасност.

После Лесли се събуди.

В прегръдките й нямаше нищо друго, освен собствената й възглавница. Свистенето на вятъра се бе сляло с пронизителния звън на будилника до главата й.

Тя седна в леглото, натисна звънеца и сънят веднага се изтри от паметта й. Остана й само някакво смътно и дълбоко усещане за върховно щастие и копнеж. Скочи и се разбърза. Трябваше да се облече, да събере учебниците и тетрадките си и да хване училищния автобус. Беше сама в малката къща, понеже баща й работеше нощна смяна и щеше да се прибере от фабриката чак след девет. Не си направи труда да закуси — татко й сигурно щеше да разбере, когато си дойде, и пак щеше да й се кара, че не се храни както трябва — но прекара няколко секунди пред огледалото в банята, за да се гримира, след което изхвръкна от къщи.

Беше на шестнайсет години. Бе прекарала целия си живот в градчето Еликот. Баща й — вдовец, откакто тя бе шестгодишна, работеше като сортировач и работник по поддръжката в местната бутилена фабрика. Тя нямаше нито братя, нито сестри.

Лесли изтича на улицата тъкмо навреме, за да хване училищния автобус, пълен с други бедни деца от същия порутен квартал. Както обикновено шофьорът слушаше транзистора си. Предаваха сутрешните новини, в които се говореше за протестни демонстрации, за масови пожари поради сушата, за войната между Индия и Пакистан и за забраната на комунистическата партия в Индонезия от президента Сукарно.

Лесли не чуваше нищо. Мислеше си за лицето, което я гледаше от огледалото вкъщи — лицето, чиито многобройни дефекти тя напразно се опитваше да прикрие с грим.

Всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото, това лице й се надсмиваше. Зъбите й бяха опасани с шина — огромен разход за доходите на баща й, но той много настояваше да го направи. Това само по себе си не беше срамно, но устните й се обезформяха, а и носът й не бе от най-изящните. Кожата й — о! — тя носеше грапавите поражения на пубертета. А червеникаворусата й коса бе прекалено гъста и къдрава и трябваше да я връзва стегнато на опашка, за да не стърчи на всички страни като четина на таралеж. Беше висока за възрастта си и направо кльощава. И се развиваше бавно. След като вземеше душ, тя гледаше в огледалото малките си гърди и въздишаше от отчаяние. Направо не й се живееше.

Лесли бе прекалено млада, за да оцени хубавите си страни. Тя изобщо не си даваше сметка за финеса на чертите си, които вече се отгатваха по още момичешкото й лице, или пък за елегантната, грациозна фигура, в която скоро щеше да се превърне слабоватото й тяло. Нито пък можеше да срещне в очите си волята и умния си поглед.

Очите й бяха красиви и изразителни, с неопределим лешников оттенък и в зависимост от светлината и от настроението й ставаха изумруденозелени, бледосиви и дори виолетови. А настроенията й наистина бяха многобройни и преминаваха през младото й лице като сребристи облаци, засенчващи луната.

Ако Лесли произхождаше от друга среда, тя може би щеше да вижда лицето и тялото си в различна светлина. Ала тя идваше не оттам, откъдето трябва в едно градче, в което парите бяха единственото мерило за обществено положение. Тя не притежаваше хубави дрехи и което бе още по-лошо, нямаше и известно име, а тези две неща можеха да смекчат върлинестото й тяло, да уголемят малкия й бюст и да направят от младото й лице обект на възхищение за връстниците й.

Еликотското общество се делеше на началници и черноработници, според състава на фабриката, от която градът се препитаваше. Лесли принадлежеше към децата на най-бедните работници и поради това децата на началниците я гледаха отвисоко. Към последните се числяха семейства Бетанкорт, Чамблис, Дауър и най-вече Патерсън, които не само държаха основния пакет от акции в компанията собственик на фабриката, но и притежаваха половин дузина търговски предприятия в града и огромни парцели недвижими имоти в окръга.

Лесли се чувстваше като риба на сухо в този рязко разграничен социален свят. Липсваха й блясъкът и общественото положение на така наречените „деца от компанията“. Същевременно връстниците й в училището, които бяха с работнически произход, нямаха нищо общо с нея, нито по характер, нито по амбиции. Най-напред, понеже бележките й бяха твърде високи и тя бе твърде умна. И после, в нея имаше някакъв бунт, някакво чувство, че не може да диша или да се развива в това потискащо я обкръжение, че е създадена за друг, по-широк свят. Тоя бунт бе тъй добре прикрит зад младежката й неувереност, че оставаше незабелязан дори за самата нея, ала мнозина от учителите й го долавяха в блестящите й, пълни с въображение писмени работи и дори го споменаваха пред баща й, който се гордееше с това.

— В нея има нещо, Том! — каза му веднъж неофициално учителят й по английски при една случайна среща в местната бакалия. — Това няма да й помогне в градче като нашето. Но, вярвай ми, отиде ли по-нагоре, там ще я оценят.

В ония времена никой не поощряваше момичетата да имат амбиции, да мислят за себе си или да гледат на себе си другояче, освен като евентуални съпруги за подходящи мъже. Лесли се бунтуваше срещу тези невидими прегради. Нещо в нея нетърпимо се съпротивляваше на налаганите от обществото норми. Тя искаше да е различна, искаше един ден да стане нещо. Социалният недъг, натрапен й от бедността, я изпълваше с още по-дълбока жажда.

Ала ако едната половина на Лесли живееше в бъдещето, далеч от времето и мястото, където в действителност бе, то другата й половина се подчиняваше на младежкия порив да бъде приемана от околните. Затова тя жестоко се измъчваше, че не успява да се впише в тяхната среда. И съкровените й мечти се разминаваха напълно с неясното бъдеще и си търсеха друг обект, по-близкостоящ и по-подходящ за идеалния въображаем свят на едно самотно момиче, люшкано без посока в периода на съзряването му.

Този обект болезнено и прекрасно се олицетворяваше в един красив младеж на име Джеф Патерсън.

Джеф бе единствен син на най-влиятелния жител на града, Леланд Патерсън. Той дружеше с най-популярните момичета и момчета в училище — хубавици и веселячки като Синди Хофман и Джуди Бетанкорт, или баскетболисти и бейзболисти като Барт Дилън и Крейг Дауър. Всички те бяха деца от „добри“ семейства и се движеха винаги заедно. Свързваше ги цяла невидима система от правила и стойности, които сами по себе си изглеждаха съвсем несъществени, но безкомпромисно изключваха по-непривилегировани ученици като Лесли.

Джеф имаше гъста, тъмна коса, мечтателни сини очи и високо, силно младо тяло. За разлика от много от приятелите си имаше по-висок успех и беше председател на класа. Гаджето му, Джуди Бетанкорт, беше едно от най-търсените момичета в училище. В очите на Лесли Джеф олицетворяваше всичко най-хубаво, каквото може да се намери в един мъж. Тя ходеше на баскетболни мачове в мразовитите зимни вечери само за да го гледа как се стрелка с дългите си крака по игрището, как подава топката или вкарва кошове с точни движения.

Лесли знаеше, че Джеф Патерсън не е и никога няма да бъде за нея, но от това тайният й копнеж ставаше още по-невъзможен и следователно по-вълнуващ. Тя никога не споменаваше никому за това от страх, че подобно признание може да предизвика подигравки, но дълбоко в себе си боготвореше образа на Джеф. Напълващата женственост у нея, пробудила тялото й за нови усещания, пораждаше в съзнанието й тревожни вълни на възбуда. Дълбоко в нея се разгаряше юношески плам във възхвала на Джеф Патерсън — момчето, което дори не знаеше, че тя съществува.