Този ден обаче тя с изумление щеше да разбере, че се е лъгала.

Първия час имаха алгебра. Часовете по алгебра й бяха най-интересни, но и най-притеснителни, понеже присъстваха и Джеф Патерсън, и гаджето му Джуди. Учителката по алгебра, госпожа Крабтри, бе отдадена на работата си професионалистка и здравата гонеше учениците си, за да извлече колкото може повече от тях. Мудната работа на повечето от популярните ученици я дразнеше и когато другите се разсейваха, тя често караше Лесли да казва решенията на задачите. Това смущаваше Лесли, понеже й се струваше, че отговорите й, макар че почти винаги бяха верни, карат съучениците й да й се подиграват и да я отбягват дори повече отпреди.

Колкото до красавицата Джуди Бетанкорт с елегантното име, богатото семейство и кръшната млада снага, тя изпъкваше сред другите в клас, като показваше презрението си към този предмет. Никога не вдигаше ръка, за да зададе въпрос, а когато извикваха името й, даваше грешни отговори със снизходителен, ироничен тон, с който сякаш печелеше още повече обичта на популярните си приятели.

Този ден в часа по алгебра трябваше да поправят теста по полиномни уравнения от предния ден. Обикновено все едни и същи ученици преглеждаха взаимно класните си, но от известно време госпожа Крабтри имаше някои подозрения и смяташе, че седящите един срещу друг ученици се наговарят. Затова разбърка реда през един и вече всеки трябваше да си разменя класното с нов партньор.

По една щастлива случайност класното на Лесли бе попаднало у Джеф Патерсън, който седеше през две редици и малко назад от нея. Лесли се смути, когато видя пред очите си мечтаното име, изписано със сигурен почерк, който незабавно прие за нея блясъка на възвишения си собственик.

Класното беше пълно с грешки, ала това ни най-малко не помрачи възхищението на Лесли към автора му. В края на краищата задачите бяха трудни и нямаше нищо срамно в това да си решил само 60 процента. Никой от популярните в училището деца не работеше сериозно по алгебра. При това Джеф вероятно бе твърде зает с тренировки, за да може да отделя време на такъв тъп предмет. Само отбягвани от всички самотници като Лесли, които нямаха какво друго да правят, можеха да си убиват времето, като зубкат по алгебра; Не и важните, търсени хора като Джеф.

По време на поправката на класните учителката обясняваше задачите на класа.

— Сега шеста задача. Кой ще каже решението?

Настъпи мълчание. Никой не беше сигурен в решението.

— Джуди! — учителката посочи красивата Джуди Бетанкорт.

Момичето погледна листовете в ръцете си.

— Шестнайсет мили и половина — измънка тя, като се подхилкваше.

— Джуди — въздъхна учителката, — въпросът беше за галони вода, не за мили.

— Ами тогава вместо мили, същото в галони — остроумно отвърна Джуди.

Класът посрещна духовитостта й с бурен смях.

— Какво ще кажеш ти, Джеф? — запита госпожа Крабтри.

Джеф Патерсън, който се бе облегнал апатично назад, се поизправи на стола си.

— Ъъ… — започна той с плътния си глас, съсредоточавайки поглед върху листовете пред себе си. — Четирийсет и осем галона и половина.

— Правилно — каза учителката. — Благодаря.

Джеф вдигна листовете и ги показа на другите.

— Класното на Лесли.

Отново избухна смях, изпълнен едновременно с уважение и презрение. Класът знаеше, че отговорите на Лесли са винаги верни. Но Лесли не беше от търсените момичета. Привличайки вниманието на другите върху нея, Джеф някак невинно й се подиграваше.

Джуди Бетанкорт, която седеше през трима души назад от Джеф, прошепна нещо, което накара две от приятелките й шумно да се изсмеят. Лесли почервеня, понеже знаеше, че шегата е по неин адрес.

— Ученици, да продължим нататък! — каза госпожа Крабтри с обичайната си ирония. — Времето не чака.

Докато тя задаваше следващия си въпрос, Джеф Патерсън се вгледа в непознатия почерк на листа пред себе си. Беше странно необработен и някак детински, с неравни „м“-та и „н“-та и чудати дълги „т“-та, които някак се биеха с небрежно надрасканите цифри. Сякаш ставаше дума за забързано и нетърпеливо момиченце, което за нищо на света не иска да потиска природната си енергия, за да изписва числата прегледно.

И все пак всички решения бяха верни.

Джеф бе поразен от това странно съчетание на немарливост в писането и яснота на мисълта. Гледаше ту към класното, ту към Лесли, която седеше два реда пред него. Въпреки че виждаше само гърба й, той забеляза дългата, тънка ръка, която се подаваше от блузата, и грациозните пръсти, стиснали молива върху листа. Беше левачка.

Косата й, преливаща в невероятни багри от червеникаво и златисто, беше буйна, къдрава и непокорна, въпреки усилията й да я приглажда. Той гледаше тила й, изящен като на кошута, и дългите крака, които се подаваха изпод полата. Сякаш от цялото й тяло се излъчваше същата смесица на внимателен самоконтрол и неудържима вътрешна енергия, която се забелязваше в почерка й.

Когато класът приключи с поправката на теста, Джеф изписа 100% в горния край на листа. Собственият му почерк изглеждаше сигурен, но безличен до ексцентричните букви на Лесли. Той предаде класното напред и видя как тя се обърна и го стрелна с поглед. Очите й бяха сведени и изглеждаше смутена, ала Джеф успя да види добре лъчистите й зелени ириси. Никога преди не ги беше забелязвал.

По-късно същия ден Лесли вървеше забързано към шкафчето си и както обикновено се мъчеше да мине незабелязано, когато долови презрителни подмятания по свой адрес. Носеха се откъм шумната група популярни, търсени момичета.

— Смахната… — стори й се, че дочува.

Тя се обърна да види кои са. В средата стоеше Джуди Бетанкорт. Когато гледаше към Лесли, хубавите, тъмни очи на Джуди бляскаха. Лесли отвърна очи и бързо продължи пътя си. Зад гърба й, в уж веселите насмешки, се криеха зле прикрити подигравки. Тя зави зад ъгъла.

Шкафчето й се намираше до физкултурния салон, в един коридор, който по това време на деня беше безлюден. Тя тъкмо превърташе комбинациите на ключалката, когато някой произнесе името й.

— Лесли!

Ръката й замръзна на ключалката. Тя се обърна — към нея се задаваше Джеф Патерсън.

Чак сега си даде сметка колко е висок. Обикновено го гледаше от разстояние как се смее с приятели или как тича по баскетболното игрище. Същинският му ръст се забелязваше само отблизо.

Лекият аромат на одеколон се примесваше с естествения му мирис. Още отсега лъхаше на мъж. Тъмните му очи я гледаха своенравно.

— Днес ми беше много приятно, когато преглеждах класното ти по алгебра — каза той. — За първи път ми се случва да срещам само верни отговори.

— Ами, не беше нищо особено — отвърна Лесли и почервеня като рак.

— Де да можеше и на мен да се случи поне веднъж — усмихна се той. — Искам да кажа, всичко да ми е вярно.

Тя погледна встрани, сякаш се чудеше къде да се дене, после отново погледна към него. В този момент учебниците и тетрадките се изплъзнаха от ръцете й и паднаха на пода. „Световната цивилизация“ се стовари с цялата си тежест точно върху палеца на крака й и я обзе неописуема болка, но тя успя да я прикрие.

— Колко съм несръчна!

Той се наведе, за да й помогне да събере книгите.

— Слушай, Лесли — започна, докато тя продължаваше да върти неумело комбинацията на шкафчето. — Може ли днес да те изпратя до вкъщи? Ще те чакам при футболното игрище веднага след училище. Имам да ти казвам нещо.

Лесли не можеше да повярва на ушите си. Само при мисълта, че разговаря с Джеф Патерсън, момчето, за което толкова си беше мечтала тайно, й се замайваше главата. А от поканата му направо й призляваше и не беше сигурна дали всичко това изобщо става наистина.

— Ами… добре. — Думите сякаш сами се изплъзнаха от устните й.

Тя прекара остатъка от деня като на тръни. Чувстваше се като Пепеляшка в полунощ, когато очаква всеки миг каретата й да стане отново на тиква.

Ала когато стана три часът и тя неуверено се запъти към игрището, Джеф Патерсън наистина дойде. Беше сам и отиде при нея.

— Ти живееш в източната част, нали? — запита.

Тя кимна смутено, понеже му даваше да разбере, че живее в бедния край на града.

Двамата мълчаливо излязоха от училищния двор и тръгнаха из уличките на богатите квартали, които извеждаха извън центъра на града.

На половината път между училището и къщата на Лесли имаше широка пътека, която минаваше през Кътър Удс — известна местна горичка.

— Може да минем оттук — каза тя. — Ще бъде по-напряко.

Много пъти беше минавала оттам на път за вкъщи, когато като по-малка ходеше на училище с колело. По-късно започна да се чувства неловко и остави колелото. Пътеката беше гладка и равна, покрита с борови иглички — много приятна за разходки в топъл ден като този, въпреки че в дъждовни или снежни дни се разкалваше и ставаше непроходима.

— Колко е хубаво! — каза Джеф. — Бих искал и аз да се прибирам у дома по такъв път.

Лесли се усмихна в себе си. Повечето дни Джеф се прибираше с колата си. А дори и да нямаше кола, къщата му се намираше в другия край на града — в луксозния квартал на директорските семейства.

— Как ще се прибереш после? — запита тя изведнъж. — Много се отклоняваш от пътя си.

— Няма значение — отвърна той простичко.

Тя го погледна. Косата му изглеждаше по-гъста, а веждите му — по-тъмни, отколкото в представите й. Беше с училищното си сако — с инициали за три спорта, с пуловер и джинси. Гледаше към уханните борове край пътеката и сякаш бе погълнат от някаква мисъл.

Когато изминаха половината път, той я спря и я хвана за рамото.

— Лесли!

Тя спря и го погледна. В гората беше абсолютно тихо. Никога не й се беше струвало толкова тихо.

— Аз… — започна Джеф. В очите му имаше болка. После попита стеснително: — Може ли да нося учебниците ти?

Тя се засмя и поклати глава.

— Няма нужда.

— Но аз настоявам!

Тя понечи да му ги подаде. Тогава той рязко я прегърна и я целуна.

Учебниците се мачкаха между телата им, а от несръчната му целувка шината убиваше в устните на Лесли. Но това не я интересуваше. Сякаш цялото й тяло се топеше в обятията му.

След малко спряха да се целуват. Но Джеф продължаваше да я притиска плътно. Устните му докосваха челото й, клепките й, страните й.

Учебниците бавно се изхлузиха върху килима от борови иглички, застилащ пътеката. Джеф обви Лесли с ръце и тя усети как я притиска с цялата дължина на здравото си тяло. Започнаха да се целуват отново, този път по-пламенно. Тя усети езика му. Усещането беше ново, и странно, и прекрасно. Беше първата й истинска целувка.

В този миг в тялото й се раждаше нещо дълбоко и женско и тя се сви в прегръдката му, сякаш там бе естественото й място. Той сякаш също го почувства и от гърдите му се откъсна въздишка.

После я пусна, сякаш се изплаши от това, което бе направил.

— Не трябваше… — каза и се наведе, за да събере учебниците й.

— Не говори така — отвърна тя. — Аз не съжалявам.

Думите прозвучаха дръзко и опасно в устата й, но беше твърде късно да ги върне назад.

Повървяха известно време мълчаливо. Той носеше учебниците й, а тя се опитваше да скрие ликуването си.

— Защо избра точно мен? — попита го ненадейно.

Той спря.

— В теб има нещо… — започна той — аз… не знам…

Той се огледа наоколо. На това място пътеката се разделяше и тръгваше в две посоки.

— Накъде води тази пътека? Към езерото ли?

Тя кимна. Денем Рибарското езеро беше любимо място за риболов сред местните хора. Нощем младежите обичаха да ходят там, за да се целуват. Паркираха колите си на една височинка под боровете и се любуваха на отражението на луната по повърхността на малкото езеро. Дори нощем често се къпеха.

— Лесли — поде неочаквано Джеф, — искаш ли в петък вечерта да се срещнем при езерото?

Тя не отвърна. В поканата му имаше нещо странно. Не беше точно покана за среща. Ставаше дума за нещо по-тайнствено, по-забранено. Говореше се, че ако момче покани приятелката си при езерото в някоя топла нощ, ще е за по-интимни неща, не както просто се ходи на кино или на хамбургер. Около езерото имаше нещо романтично, нещо забранено.