Элизабет Гейдж - Интимно

1966 г.

На двайсет и четири години Джордан Лазаръс вече си бе създал име на опитен предприемач. Не беше милионер и все пак с всеки изминат ден ставаше все по-богат и използваше парите си, за да помага на семейството си и да гради собственото си бъдеще.

Въпреки че след бягството си от къщи Джордан изобщо не се върна към учението, той съвсем не изостави силния си интелект. Разбра, че вродената му изобретателност, съчетана с необикновената способност да съзира неподозирани възможности в разни ситуации и хора, му помага ловко да преценява възможностите в бизнеса.

Към тези негови черти се добавяха природно усърдие, стремеж към проучвателна работа и безкрайна амбиция, които никакви пречки или неуспехи не бяха в състояние да накърнят. Въоръжен с този арсенал от неоценими качества, той навлезе в света на бизнеса — отначало като платен помощник, а по-късно и като ръководител и консултант.

За една година, откакто бе напуснал родния си дом, той бе успял да помогне на богат инвеститор да основе серия от малки предприятия в далечен щат, на две хиляди мили от Уебстър, Пенсилвания. Работата му пожъна такъв успех и инвеститорът остана толкова доволен, че Джордан скоро получи подобна поръчка и от друг близък на инвеститора финансист.

На двайсет и една годишна възраст Джордан бе оправен самоук предприемач. Печелеше с оказване на помощ на бизнесмени в разработката на нови предприятия и с участие в началните етапи на мениджмънт и счетоводство. За труда му плащаха твърди суми, към които се добавяха премии и проценти върху печалбите. Беше честен и все пак съумяваше да надхитри конкурентите си. Вече изкарваше за месец повече, отколкото баща му бе изкарал за целия си живот.

Околните спонтанно му се доверяваха, понеже от него се излъчваше обезоръжаваща прямота, съчетана с очевидна интелигентност и опит. Беше определено сериозен млад мъж със силен характер.

Освен това всички жени, които пожелаеше, бяха негови. Бе израсъл висок и як, с широки гърди и източени крайници, а тъмните му очи гледаха пламенно и закачливо. Жените доброволно ставаха жертви на природния му чар и непринудеността му, а ласките му, също тъй изобретателни, както и мисълта му, ги караха страстно да му се отдават и сякаш да жертват нещо от самите себе си.

Лесните победи сред жените, които постигаше с външността и характера си, радваха Джордан. Не само че го караха да се чувства силен, но и като че му компенсираха отдавнашни страдания. През цялата си младост бе харесвал заможните момичета в родния си град само отдалеч и се бе чувствал пред тях като долен бедняк. Понякога те и гаджетата им му се подиграваха за бедното му семейство и за чуждите дрехи, които износваше. Като момче вървеше дребен и слаб и всичко това в съчетание с бедността го караше да се чувства неудобно.

Сега нещата се бяха променили. Джордан притежаваше всичко необходимо, за да си играе както иска с хубавите жени. Това, което външността и чарът му не можеха да постигнат, го постигаха успехът и парите. Дори жените му се предаваха почти без съпротива.

Въпреки физическото удовлетворение фактът, че жените толкова лесно се впечатляват от парите, донякъде разочароваше Джордан. Като по-млад му се струваше, че момичетата, които харесва, се движат в някакъв далеч по-висш от неговия свят, който следва тайнствени и вълшебни правила, свят на красиви хора, всеки от които си има собствена същност. Представяше си, че тези хора ценят и знаят неща, който той в бедността си е обречен никога да не познае. За него беше и полезно, но и тъжно постепенно да осъзнае, че в този свят единствената реална разменна монета и единственото необходимо оръжие срещу жените са парите.

И така Джордан живееше с работата си. По собствен избор и по неволя скитник, той не искаше да пуска корени, където и да било. Участваше в сделки на големи разстояния и не се задържаше дълго на едно и също място. Беше достатъчно предпазлив, внимаваше в законите, влагаше парите си на фирмени банкови сметки и живееше в апартаменти под фирмени имена, за да прибягва колкото може по-рядко до собственото си име.

И от разстояние наглеждаше семейството си.

Братята му вече не работеха в „Лукас Тул Уъркс“. Бяха отворили малко предприятие за договориране и вътрешна архитектура и изработваха кухненско и банско обзавеждане за частни лица. Наричаше се „Престиж Контрактърс“. Бяха го създали с парите, изпратени от Джордан година след заминаването му. Райън, Клей и Джералд вършеха физическата работа, а Луиз беше секретарка и счетоводителка, фирмата бе малка, но се развиваше добре, получаваше поръчки в район от четири окръга и семейството бе извън финансова опасност.

Разбира се, бащата си беше все така прикован на легло от злополуката. Майката прекарваше по-голямата част от времето си в слушане на радио или в гледане на телевизия с него, четеше му, готвеше му и слушаше мърморенето му, понеже инвалидността го бе превърнала в мърморко.

С тях беше и Мег.

След заминаването на Джордан от къщи Мег бе претърпяла две сериозни сърдечни кризи, дължащи се на увредените клапи, наследство от ревмокардита, който бе карала като малка. Втората криза сериозно я бе изтощила и лекарите не й разрешаваха да води нормален живот.

Бе се наложило да спре да работи с братята си и сестра си в „Престиж Контрактърс“ и сега прекарваше почти цялото си време у дома. Грижеше се за баща си, когато майка й имаше нужда от почивка, и умееше невероятно добре да се справя с лошото му настроение. Както всички останали в семейството, бащата не можеше да откаже нищо на Мег.

Мег осигуряваше на семейството моралната опора, която може би щеше да идва от страна на Джордан, ако си беше останал у дома. Тялото й бе слабо, ала духовната й сила бе голяма. Майка й обичаше да казва: „Мег е по-сърцата от всички нас, взети накуп“, като нарочно си служеше с тази игра на думи, за да загатне за проблемите със сърцето на Мег.

Мег потушаваше разправиите в семейството, даваше съвети кой как да се държи и, общо взето, придаваше на семейството онова чувство за сплотеност и равновесие, изгубено след злополуката на бащата и заминаването на Джордан, което без нейна помощ може би никога нямаше да се върне.

Но след втората си криза Мег изобщо не се подобряваше. Живееше в постоянен страх от зарази, които можеха да увредят сърцето й още повече, и непрекъснато имаше болки. Трябваше всеки ден да пие скъпи лекарства и веднъж на две седмици да ходи при кардиолога. Нежното й, осеяно с лунички лице бе пребледняло и тя вече нямаше вида на свежо момиченце, който толкова забавляваше Джордан, когато бяха по-малки.

Джордан все още съжаляваше, че е бил далеч, когато Мег е претърпяла двете си кризи. И на двата пъти бе изпратил пари, но не бе успял да отиде да я види. Не можеше да си намери място от мъка и се чувстваше ужасно виновен, че когато Мег е имала нужда от него, не е бил до нея. С право чувстваше, че Мег повече от всички останали се нуждае от него, и със сигурност знаеше, че от цялото семейство най-много го е грижа за Мег.

След втората криза той отиде в болницата и я завари на легло, отпаднала и трескава. Тя се привдигна, посрещна го с целувка и няколко пъти му повтори, че не му се сърди за заминаването и че присъствието му в момента е единственото, от което се нуждае и което иска. Тя знаеше как здраво работи той за семейството и колко трябва да внимава, когато дава адреса си.

— Ако бях тук да те наглеждам, това може би нямаше никога да стане — каза той.

— Глупости, Джорди — твърдо отвърна тя. — Има кой да се грижи за мен. И изобщо не съм толкова болна, колкото изкарват. Ти само си гледай работата и се пази, всичко останало ще бъде наред.

Мег не искаше да допусне Джордан да се чувства виновен, че работи, за да поддържа семейството. И въпреки това, когато го видя, в погледа й имаше тъга и той разбра причината за това.

Мег държеше върху нощното си шкафче любимата си снимка на Джордан. Там той бе тринайсетгодишен — с черна къдрава коса и тъмни магнетични очи. Напомняше на Мег за времето, когато Джордан бе чувствително момче, увличащо се от рисуване и писане на разкази, неразбрано от баща си или от яките си братя, ала обожавано от майка си, която при все това не можеше да каже, че го познава.

Точно този Джордан с изпълнените с поезия и копнеж очи Мег чувстваше най-близък. Когато бяха насаме, тя поощряваше хрумванията, които го караха да вижда хората и вещите по най-необичаен начин.

Мег не упрекваше Джордан за това, което бе направил, напускайки семейството, но искаше от него да остане верен на някогашното момче — природно надарения художник с богатото въображение и оригиналните замисли, които го отличаваха от семейството и приятелите му. И колкото повече време отделяше Джордан на работата си, колкото повече пари печелеше, толкова по-остро Мег усещаше, че той обръща гръб на онова момче и се превръща в мъж, чужд на собствената си съдба.

Тя никога не проговори за това пред него, но той чувстваше нежния, грижовен упрек в очите й, красивите синьо-зелени очи, които сега, когато лицето й бе тъй отслабнало, пламтяха с призрачни дълбини.

Мег чувстваше, че Джордан хвърля прекалено много сили и мисъл в устремната гонитба на финансова сигурност. Душата му сякаш бе пострадала от злополуката с баща му по-дълбоко, отколкото бащиното му тяло. От онзи ден насам той се опитваше да покори света, дори може би да си отмъсти за безразличието и жестокостта му. Мег се тревожеше, че в тази борба за защита на семейството Джордан погубва себе си.

Джордан не възприемаше нещата по този начин. Чувстваше, че се е обрекъл на трудна задача и я изпълняваше с упорит труд и предприемчивост. Не искаше да гледа назад към някогашното момче или пък Мег да му припомня младежките копнежи. Казваше си, че с парите, които печели, буквално поддържа живота на Мег. Не че се прекланяше пред парите — в неговия случай просто целта оправдаваше средствата, а целта бе да закриля семейството.

А щом усилията му жънеха пари, обществено положение и красиви жени, той чувстваше, че навярно е избрал правилния път. Понеже това бяха нещата, които мъжете ценяха и силно желаеха, нещата, за които даваха душа и свят. А ето че той получаваше всички тези неща още преди напълно да е възмъжал.

С тези мисли Джордан донякъде се самоуспокояваше и отпъждаше въпроса за „другото“ си „аз“, скрито под обвивката на динамичния му живот. Ала когато беше с Мег, то винаги се появяваше в очите й и в любовта й — като огледало, показващо му какъв трябва да бъде, но не е.

Джордан се чувстваше неловко от това, че Мег някак си разбира по-добре от него какъв е всъщност. „Ти ме поставяш прекалено високо — говореше й. — Не съм чак толкова необикновен, колкото си мислиш. Аз съм просто работник, който се грижи за прехраната. Остави ме да бъда такъв. Мег, ти си най-голямата мечтателка в това семейство.“

Тя поклащаше тъжно глава. Мег сякаш бе пазителката на огъня на тайното му призвание — призванието, от което се бе отказал, когато пое по широкия свят.

Като малък му бяха разказвали библейската история за Лазар, за болестта му, за смъртта му и за това как Исус го възкресил след четири дни в гроба. Историята бе изпълнила Джордан с мистично чувство за ролята му в живота — роля, която той може би не трябваше да узнае, но която щеше един ден да му бъде разкрита, точно както Исус бе разкрил на библейския Лазар собствената му съдба.