Двете жени го наблюдаваха втренчено от страничните линии.

Треньорът Майкълс свири край на мача.

— Трябва да тръгна по-рано днес, момчета! — извика той и се изплю на тревата. — Тази вечер с жена ми празнуваме четиридесетата си годишнина. — Той пъхна възлестите си ръце в зеления анорак „Лендс Енд“ и кимна към Нейт. Отново се изплю на игрището. — Хайде, Арчибалд!

Нейт последва треньора до мястото, където стояха двете университетски дами.

— Щеше да е хубаво, ако имахме собствено игрище — каза треньорът Майкълс на жените. Той посочи към поляната в Сентръл парк, където съотборниците на Нейт събираха вратите. — Но когато играеш в града, използваш каквото ти е под ръка.

Като че ли те можеха да направят нещо по въпроса.

Четири десетокласнички със зелени плисирани униформи на „Сийтън Армс“ седяха на една пейка наблизо и се хилеха и шушукаха, впили влажни погледи в Нейт.

— Поне в парка не ти липсва публика — отбеляза треньорката на „Йейл“. Бе висока и кобилеста, с дълга руса грива и хубаво, ъгловато лице. В близост до пейките един уличен търговец продаваше напитки и сладолед от количка. Тя разкопча предния джоб на тъмносинята си раница със сивия булдог на „Йейл“. — Мога ли да ви почерпя с „Гаторейд“ или нещо друго?

— Благодаря, госпожо, трябва да се прибирам при жена ми. — Треньорът Майкълс се ръкува с двете жени и потупа Нейт по гърба. — Талантливо момче е. Обадете ми се, ако имате въпроси.

Треньорът се отдалечи. Нейт замахна към свежата пролетна трева с мрежата си за лакрос.

— Най-добре да се прибирам и да се изкъпя — промърмори той, без да има представа какви бяха плановете на двете дами. Бриджид, която бе провела интервюто му в „Браун“, го гледаше с очакване. Тя бе оставила съобщение на мобилния му телефон да се срещнат във фоайето на хотел „Уоруик Ню Йорк“ в пет часа, за да „обсъдят възможностите“.

Каквото и да означаваше това.

Треньорката от „Йейл“ му подари син спортен сак с голяма бяла кожена буква Й.

— Подарък от отбора — каза тя. — Пуловерът, шортите й останалите неща са вътре. Има бандаж. Дори чорапи.

Лицето на Бриджид помръкна. Вероятно не се беше сетила за подобно нещо.

— Остава ли уговорката за по-късно? — побърза да попита тя. — Ще те заведа на вечеря.

Косата й бе червеникаворуса, което Нейт не помнеше от срещата им през октомври, и се запита дали не се беше боядисала. Всъщност бе доста по-сладка, отколкото я помнеше, а и това, че не се беше опитала да му се подмаже с чанта, пълна с блузи на „Браун“, му хареса. Дори да решеше да отиде в „Йейл“, наистина ли щеше да му потрябва бандаж с емблемата на университета?

— Ще ви чакам там — отвърна той, след което подаде ръка на треньорката на „Йейл“. — Благодаря ви, че дойдохте.

Но тя нямаше намерение да се откаже така лесно.

— Какво ще кажеш за късна закуска утре към единайсет? Отседнала съм в хотел „Уелс“ на Медисън — долу се намира „Сарабетс“. Палачинките им са дяволски добри.

Нейт забеляза, че треньорката на „Йейл“ има доста хубави гърди — големи, но стегнати. Приличаше на секси волейболистка от олимпийския отбор. Той метна сака на „Йейл“ на рамо.

— Става — прие той. — Късна закуска ми звучи добре.

Беше доста главозамайващо да го ухажват по този начин два от най-престижните и труднодостъпни колежи в страната. Определено щеше да е забавно да види колко отчаяно го искат.

Момче от Горен Ийст Сайд напуска семейното гнездо

— Кажи честно, това прекалено ли е? — попита Джени. Ванеса седеше в единия край на леглото на Джени и я снимаше, докато си избираше тоалет за фотосесията. Ванеса трябваше да помага на Дан при опаковането на багажа, но той се бе натъкнал на една тетрадка със стихове, писани, когато е бил на тринадесет, и сега бе зает да търси някой поетически бисер, който може да се осъвремени.

Успех в търсенето!

Джени си беше наумила да се появи на фотосесията без сутиен, което не правеше никога, поне не на обществени места. Освен това беше решила да си сложи светлосиня тениска, прилепнала по тялото.

— Е, какво ще кажеш?

— Прекалено е — отвърна Ванеса прямо, като се стараеше да придържа фокуса над раменете на Джени, за да не бъде ограничен филмът й за лица над 18.

— Наистина ли? — Джени се обърна, за да провери как изглеждаше задникът й в огледалото на гърба на вратата на гардероба. В новите й дънки „Ърл“ краката изглеждаха много по-дълги, отколкото в другите дънки. Чудо на дизайна.

Ванеса направи панорамна снимка на стаята. Типична стая на тийнейджърка, решена в бяло и розово, с изрезки от модни списания по стените и библиотека, пълна с тийнейджърска художествена литература и полуоблечени кукли Барби, които така и никой не изхвърляше. Картините по стените обаче определено бяха уникални. Съвършено копие на „Целувката“ на Густав Климт, удивително копие на „Вятърните мелници“ на Ван Гог и прекрасен мак ала О’Кийф — всичките дело на точната ръка на Джени.

Ванеса се върна на основния си обект.

— Защо не опиташ с черна блуза — предложи тя. — И сутиен.

Джени посърна.

— Толкова ли е зле?

Баща й се появи на вратата. Беше вързал по-дългите кичури на косата си с едно от ластичетата на Джени.

— Леле, момиче, сложи си пуловер или нещо такова — ахна Руфъс. — Какво ще си помислят съседите?

Джени знаеше, че баща й се майтапи, но като цяло й стана ясно какво беше преобладаващото мнение. Извади един суичър от гардероба и го навлече.

— Много благодаря, хора. Прекрасно е да знаеш, че някой ти мисли доброто — каза тя, поглеждайки ядосано баща си. — Има ли вариант и аз да се изнеса при теб? — попита тя Ванеса.

— Абсолютно не — възрази Руфъс. — Кой ще изпива целия портокалов сок, преди да стана сутрин? И кой ще запълва отделението за масло в хладилника с лак за нокти? Кой ще боядисва черните ми чорапи розови?

Джени го погледна иронично. Баща й щеше да бъде наистина самотен, ако останеше съвсем сам. А и така или иначе нямаше желание да живее с Дан и Ванеса. Не и при положение, че те бяха почти женени. Щеше да бъде доста неловко.

Внезапно Ванеса се почувства ужасно виновна, че им отнемаше Дан, след като майка му ги бе напуснала преди години и бе заминала за Прага с някакъв барон.

— Ще се отбиваме за вечеря в края на седмицата — предложи тя неубедително. — А може и вие да ни идвате на гости и да готвите. Руби има много кухненски съдове и няма да е лошо някой да ми покаже как да ги използвам.

Лицето на Руфъс се озари.

— Можем да организираме уроци по готварство!

Ванеса настрои фокуса на камерата и се опита да вкара Руфъс в кадъра.

— Господин Хъмфри, ще възразите ли да ви задам няколко въпроса? — запита тя.

Руфъс седна на пода и придърпа Джени до себе си.

— Обожаваме светлината на прожекторите! — заяви той и щипна дъщеря си по бузата.

— Татко! — изхленчи Джени, скръствайки ръце пред гърдите си, макар вече да бе облякла пуловер.

— Как се чувствате сега, когато синът ви е на възраст да отиде в колеж и да се изнесе от семейното гнездо? — попита Ванеса.

Руфъс подръпна твърдата си прошарена брада. Той се усмихваше, но очите му бяха навлажнени и в тях се четеше тъга.

— Мен ако питате, трябваше да се е изнесъл преди доста време. Американските семейства разглезват децата си. Трябва да започват училище, веднага щом се научат да си държат главите изправени, и да се изнасят на четиринадесет. — Отново щипна Джени. — Точно когато започнат да негодуват срещу бащите си.

— Татко! — запротестира Джени отново. Изведнъж засия. — Хей, значи ли това, че мога да се преместя в стаята на Дан? Та тя е два пъти по-голяма от моята!

Руфъс се намръщи.

— Да не прибързваме — промърмори той. — На него все още му трябва стая. — Той смигна на Ванеса. — Все пак може да го изриташ. Дори от колежа може да го изхвърлят!

— Но нали току-що каза… — започна Джени, но внезапно спря. Баща й непрекъснато си противоречеше. Крайно време беше да му свикне. — Както и да е, веднага щом спечеля малко пари като модел, ще обновя тази — добави тя.

Руфъс погледна строго за пред камерата и Джени го фрасна по ръката. Дан се появи на вратата. Носеше зелената спортна риза „Лакост“, която майка му му бе подарила преди няколко години. Беше му поне с три размера по-малка и с нея приличаше на надрусан играч на голф.

— Тази риза остава тук — заповяда Ванеса. Дан се засмя, свали ризата и я хвърли в кошчето за боклук на Джени.

— Хей, не ми пълни кошчето — оплака се Джени.

— Това е просто риза, нищо няма да ти стане — изръмжа в отговор Дан.

Изведнъж Джени избухна в смях. Дан се мислеше за голяма работа, защото бяха публикували негово стихотворение в „Ню Йоркър“ и го бяха приели във всички онези колежи, но без риза изглеждаше доста хилав, а и беше малко тъпо, че правеше абсолютно всичко, което му каже Ванеса, без да гъкне.

— Наистина ще ми липсваш, Дан — въздъхна Джени престорено печално.

Руфъс извади пакет пурети от задния си джоб и раздаде на всички без излишни обяснения. Запали своята и запуши.

— Може би е за добро — въздъхна той.

Ванеса спря камерата и завъртя пуретата между устните си. Беше трудно да отхвърли обзелото я чувство на вина, като гледаше колко тъжен бе Руфъс, но пък не можеше да чака повече, за да има Дан само за себе си, двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Очите й не можеха да се отделят от бледите му кокалести гърди. Това бяха гърдите на един измъчен мъж. Нейния.

— Готов ли си да тръгваме? — попита тя, усмихвайки се въодушевено.

Дан отвърна на усмивката й. Все още не бе дошъл на себе си след въодушевлението от последните дни и нямаше намерение скоро да го направи.

— Готов съм — отвърна той закачливо.

Да се надяваме, че си е взел и други ризи.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Досадницата

Сещате се за кого говоря. За момичето, което се мисли за прекрасно и умно, което вярва, че всички момчета си падат по нея. От която непрестанно се излъчва: „Аз, аз, аз!“. Тя бърза да вдигне ръка, щом учителката зададе въпрос. Тя е най-самодоволният човек наоколо, но се притеснява, да не би да изглежда прекалено самодоволна, затова непрестанно се опитва да прикрие предполагаемия си гений с глуповато кискане и държание. Тя е най-шумното и мърляво пиянде, на което можете да попаднете. Ако не бяха приятелите й, щеше да припада в локва с повръщано на пода в нечия баня или да си тръгне с някой по-възрастен смотаняк. Но приятелите й винаги я съжаляват и на следващия ден е по-жизнерадостна отвсякога и се усмихва, ни лук яла, ни лук мирисала.

Обаче независимо дали си признаваме или не, всеки от нас прилича по нещо на Досадницата. Затова ни е толкова удобно да я ненавиждаме. Тя е най-големият ни кошмар. Припомнете си колко пъти ви се е искало да изстреляте ръка във въздуха, когато учителката задава въпрос, чийто отговор прекрасно знаете, но сте се възпирали, за да не изглеждате като нещастен зубър? А всички случаи, когато ви е идвало да се настаните в скута на някое момче и да започнете да го целувате, но отново сте се въздържали, за да не ви се изсмее в лицето? В общи линии Досадницата е всички нас минус неувереността. Чувства се така добре в кожата си, че ви се иска да я зашлевите. Но вие тайно си мечтаете да бъдете толкова непоносими понякога, без да ви е грижа какво ще си помислят околните. Примирете се: хората винаги ще си намират причини да ни мразят, особено ако сме ослепително красиви.