— Е — Бриджид доля шампанско в чашата си, макар че сервитьорът току-що я бе напълнил. Беше се преоблякла в изрязана оранжева рокля, с блестящ гланц за устни и спирала. Червеникаворусата й коса беше разресана и изглеждаше още по-сладка, отколкото на игрището по лакрос в парка по-рано. Тя опипваше нервно столчето на чашата си. — Стига сме говорили за мен. А ти, ъъъ…? — Прехапа устни. — Имаш ли си приятелка?

Нейт бодеше от салатата си и размазваше козе сирене по зеленчуците. Усещаше, че изрязаната рокля на Бриджид и флиртът, който долавяше, леко надхвърляха мисията й да го убеди да се запише в „Браун“. Подозираше, че си падаше по него. Но все пак тя бе жената, провела интервюто му за университета, и той искаше да направи добро впечатление.

— Нещо такова — отвърна той колебливо. — Ту сме заедно, ту се разделяме.

Изглежда отговорът й хареса.

— Заедно ли сте в момента?

Нейт предпочиташе бира пред шампанско, но изгълта съдържанието на чашата си наведнъж, също като Блеър. На теория в момента бях заедно и бяха щастливи, урра. Но все още не бяха обсъждали условията на връзката си. Дали флиртът със служителка от администрацията на „Браун“ влизаше в графата изневяра?

Внезапно телефонът му звънна и той го измъкна от джоба си, като се ядоса, че не бе изключил звука преди вечеря. Погледна дисплея. За вълка говорим…

Съзнанието на Нейт бе леко замъглено от шестте дръпвания от бонга у Антъни Авалдсен, преди да дойде насам. Разговорът с Блеър можеше и да го отрезви.

— Ъъъ, налага се да се обадя — каза той на Бриджид. — Ало — вдигна той.

— Здравей — отвърна студено Блеър. — Преди да кажеш каквото и да било, искам да те попитам нещо.

Гласът й звучеше доста остро, сякаш се опитваше да използва колкото се може по-малко думи. Явно бе пила.

— Добре.

— Кажи ми истината — подаде ли документи в „Йейл“?

Опа.

Нейт вдигна чашата си с шампанско и я пресуши. Мамка му! Изруга наум. Мамка му, мамка му, мамка му! Тук определено нямаше правилен отговор. Ако кажеше „да“, щеше да излезе копеле и лъжец. Ако кажеше „не“, отново щеше да бъде копеле и лъжец.

Бриджид му се усмихваше в очакване с блестящите си устни. Поне можеше да се успокои с факта, че Блеър бе на километри разстояние в Джорджтаун, а той вечеряше с интервюиращата от „Браун“, която умираше да го види гол. Реши да каже истината.

— Да. И май ме приеха.

Блеър издаде странен гърлен звук и след това Нейт отчетливо чу познат шум: тя повръщаше в тоалетната.

— Майната ти — изръмжа тя в слушалката, преди да му затвори.

Нейт си изключи телефона и го пъхна в джоба. Сервитьорът пристигна с омара.

— Леле, колко вкусно изглежда — възкликна Нейт отнесено.

— Искаш ли да си разделим опашката? — попита Бриджид, заемайки се с парещото ракообразно с отработена лекота. Тя посочи приборите за ядене на омар, донесени от сервитьора. — Или пък да започнем с щипките?

Всъщност Нейт искаше още няколко дръпвания трева, голяма купа шоколадов сладолед „Брейсрс“ и да се просне в безсъзнание пред „Матрицата“, която вече бе гледал осемнадесет пъти.

Бриджид остави за малко омара.

— Добре ли си?

Той вдигна рамене.

— Мисля, че току-що приятелката ми отново скъса с мен.

Бриджид зяпна с големите си зелени очи.

— Бедничкият. — Тя направи знак на сервитьора. — Може ли да опаковате това за вкъщи? — Тя се изправи. — Хайде. Ще ти взема бира и цигари.

Нейт си каза, че щом Блеър я нямаше наоколо, за да го убие веднага, той се намираше в безопасност и трябваше да се наслади на следващите двадесет и четири часа, преди тя да се прибере. Можеше дори да се позабавлява с Бриджид, ако му се приискаше.

Всъщност му беше дошло до гуша непрекъснато да късат с Блеър, след като и двамата знаеха, че един ден щяха да се оженят и да прекарат живота си заедно. А за разлика от Блеър, изобщо не го интересуваше в кой колеж точно ще се запише. На практика дори щеше да му бъде доста добре да го отложи няколко години. Доколкото познаваше приятелката си, най-добрият начин да станат отново наравно, беше да се опита да провали и двете възможности — и „Йейл“, и „Браун“. А нали най-добрият начин за това беше да се държи като пълен задник?

— Мамка му — изруга той под нос. Изправи се и помогна на Бриджид да облече дънковото си яке, окачено на стола зад нея. Пръстите му докоснаха врата й, докато вадеше косата й изпод яката. Стояха много близо един до друг, а дъхът на Бриджид миришеше на хавайски пунш.

— Колко силно ме искат от „Браун“? — прошепна той в ухото й.

Зелените й очи се разшириха.

— Много — прошепна тя с треперещ глас.

Ключът за хотелската й стая бе на масата. Нейт го взе и го пусна в джоба си.

— Много — повтори тя.

Сервитьорът подаде на Нейт плик с деветкилограмовия омар, увит във фолио. Той го остави на масата и хвана Бриджид през кръста.

— Покажи ми — каза й той с дрезгав глас, отвратен от това как прозвуча.

Явно бе забравил за омара.

С поема по неотъпкания път

Само половин час след отпътуването им за Провидънс Серена помоли шофьора да спре на една бензиностанция. Магазинчето й бе малко и зле заредено, но си купи кока-кола, „Туикс“ и един местен вестник, за да има какво да прави, докато си мисли за Дрю. Отвън до колонките стоеше момче с табелка „БРАУН“ в ръка. Носеше избелели дънки, хубава риза на сини и бели райета и мокасини без чорапи. На гърба си имаше огромна лилаво-черна раница с много отделения, от типа, който се носи при дълги преходи. Къдравата му черна коса беше чиста и като цяло изглеждаше нормален.

— Превоз ли чакаш? — провикна се тя.

Момчето се обърна.

— Аз ли?

Имаше хубави и големи кафяви очи.

— Имам шофьор, който ще ни закара дотам. Хайде — подкани го тя.

Момчето се усмихна срамежливо и я последва към колата. Залепи се за вратата и сложи раницата си помежду им. За нея бе зашито парче от италианското знаме. Серена отвори кока-колата и се престори, че се зачита във вестника. Момчето на свой ред измъкна един скицник и молив от раницата и започна да си драска нещо.

В началото тя си помисли, че пише домашно или писмо, но после реши да погледне по-внимателно. Прозина се и се облегна назад, скришом хвърляйки поглед към написаното. За голямо нейно учудване, скицираше нея. И по-точно — ръцете й.

— Мога ли да го задържа, когато приключиш? — попита тя.

Момчето се стресна и подскочи на седалката, сякаш се срамуваше и се опитваше да скрие, че я рисува. Затвори скицника и пъхна молива зад ухото си.

— Извинявам се.

— Всичко е наред. — Серена се протегна и постави ръцете в скута си. — Така или иначе съм доста замаяна. Давай. Продължавай да рисуваш.

Отново отвори скицника.

— Нямаш нищо против?

— Не. — В крайна сметка бе професионален модел. Тя се облегна и застана по същия начин като преди малко. — Така добре ли е?

— Ъхъ — отвърна той, навел глава над рисунката.

Кожата му бе мургава, косата — на черни букли, и от него се носеше аромат на мента.

Серена затвори очи и се опита да извика в съзнанието си косата на Дрю. Спомни си, че косата на съквартиранта му Уейд бе червена. А тази на Дрю… тъмноруса? Кестенява? Наистина не успя да си спомни. Тя отвори очи и отново погледна момчето. Тилът му изглеждаше мек и тъмен. Ако имаме деца, ще имат целогодишен тен и онзи тип русоляво-кафеникава коса, която изглежда толкова красиво на слънце, замисли се тя. Веднага отмести поглед. Какво й ставаше? Дори не знаеше името му!

Момчето вдигна поглед.

— В „Браун“ ли учиш?

Серена продължи да се взира в прозореца. Беше мръсен и виждаше отражението му в него. Имаше черни извити мигли и меки кафяви очи като на Бамби.

— Все още не. Може би от догодина.

Момент, не смяташе ли да се записва в „Харвард“ преди пет секунди?

— Надявам се — отвърна той и продължи да рисува.

Серена не можеше да си обясни какво й ставаше, но определено се почувства възбудена. „Дали, ако просто му се нахвърля и го целуна?“, помисли си тя. Шофьорът се бе вглъбил в някакъв бейзболен мач по радиото, изобщо нямаше да забележи.

— Знаеш ли, би била доста добра като модел на художниците — каза й момчето. — Може да позираш при рисунките на човешко тяло в „Браун“. Професор Кофке винаги търси добри модели.

— Благодаря. Всъщност съм се занимавала с това. — Но реши, че е най-добре да замълчи, за да не създаде впечатление на разглезено момиче.

Момчето пъхна молива зад ухото си, разглеждайки рисунката.

— За мен лично няма значение дали един модел е красив или не. Обикновено рисувам само ръцете.

Серена надзърна зад рамото му. Наистина миришеше на мента.

— Направил си ръцете ми много по-хубави, отколкото са в действителност. Виж нокътя на палеца ми: целият е надъвкан! А този… — Тя протегна лявото си кутре. — Горките ми кожички!

Момчето обаче изобщо не гледаше. Той отвори ципа на раницата си, извади лист хартия и й го подаде.

Серена го разгърна. Беше изрезка от списание. „Стегнат корем за седем дни“, гласеше заглавието.

— Обърни го — каза той.

Серена погледна от другата страна на изрезката. Там имаше реклама на „Сълзите на Серена“. Тя, разплакана в снега на Сентръл парк, с жълтата си лятна рокля.

— Това истинското ти име ли е? Серена? — попита той, наблюдавайки я с погледа си на Бамби.

— Да.

Той си прибра изрезката.

— Излъгах, че рисувам само ръце. Преди малко, когато ме взе от бензиностанцията, ми се стори, че сънувам. Рисувам те от два месеца. От тази реклама. Все още не съм приключил. В ателието в „Браун“ е. — Прибра изрезката обратно в раницата си. Протегна ръка към нея. — Кристиан.

Серена не побърза да отдръпне ръката си от неговата. Вероятно трябваше да се стресне, но всъщност осъзна, че това я възбуди още повече.

— Ще ме разведеш ли наоколо като пристигнем? — попита тя. — Трябваше да се видя с брат ми, но вече съм закъсняла порядъчно и вероятно се е забил в някой бар. — Ерик нямаше да има нищо против, ако му вържеше тенекия. При братята и сестрите това бе редовно явление. Освен това Кристиан можеше да й предложи по-обстойна обиколка на университета.

Определено можеше.

Б се присъединява към женско братство в Дж-таун

Унгарците си тръгнаха и на тяхно място се появиха три жени в униформи на охрана от музея „Смитсониън“, които припяваха „And Ieeeeleel will always love you!“ на Уитни Хюстън.

Бяха трагични.

Веднага щом затвори телефона на Нейт, Блеър се отправи към бара и поръча кана „Маргарита“ с розов грейпфрут за цялата маса.

— Момичета, спасихте ми живота — каза тя на Ребека, Форест, Гейнър и Фран и тръсна каната на масата. Момичетата заклатиха пиянски глави. Блеър седна, запали цигара и си дръпна, след което я подаде на Ребека. — Много се радвам, че ми се падна точно ти да ме развеждаш, а не някоя загубенячка.

Ребека подаде цигарата нататък и гланцовете на момичетата образуваха размазано петно в сливов цвят върху филтъра.

— Миналия месец Форест развеждаше един кандидат-студент. Деканът ги хвана без дрехи в пералното помещение и я уволниха от отдел „Прием на студенти“.

— Млъквай — проплака Форест с усмивка.

Блеър се опита да си представи как би протекло посещението й тук, ако й се беше паднал гид момче, но с нейния късмет, вероятно щеше да попадне на някой загубеняк. Погледна Форест и за момент се замисли дали да не й каже, че перхидролената й коса има евтин и мръснишки вид и нищо чудно, че от отдел „Прием на студенти“ не са пожелали повече да ползват услугите й като гид. Но понеже беше пияна като свиня, каза нещо съвсем друго: