— Има ли сред вас девственици?

Четирите момичета се закикотиха нервно и започнаха да се подритват под масата. Блеър запали още една цигара, леко раздразнена от факта, че й се налагаше да признае, че все още беше девствена пред четири очевидно леки момичета.

— Не ми казвайте, ако не искате.

Ребека премигна опиянено и се опита да се стегне.

— Всъщност всички сме такива. Работата е там, че сключихме пакт. — Тя погледна приятелките си на масата. — В „Джорджтаун“ няма тайни общества, но ние си имаме нещо такова. Може да се нарече обществото на целомъдрието.

Очите на Блеър се разшириха. На път бе да стане част от някакъв култ към девствеността и бе толкова пияна, разстроена и уязвима, че това й прозвуча като добра идея.

— Не сме против да се занасяш с момчета. Абсолютно не. Всички ние сме правили почти всичко, с изключение на това да стигнем до края — поясни Гейнър. Тя разтърка чипия си нос. — Пазим се за първата брачна нощ.

— Или поне за истинската любов — допълни Фран. — Аз никога няма да се омъжа.

— И двамата родители на Фран са женени и разведени по три пъти — обясни Ребека.

Блеър изгаси цигарата си. Майната му на Нейт. Майната му на „Йейл“. Внезапно единственото й желание бе да стане част от това общество.

— Аз също — призна тя. — И аз съм девствена, имам предвид.

Четирите момичета я зяпнаха с отворени усти, сякаш главите им не можеха да поберат как изтънчено момиче от Ню Йорк като нея никога не беше правило секс.

— Определено трябва да се присъединиш — прошепна със сипкавия си глас Фран. — И щом дойдеш тук, ще бъдем заедно. Не само до завършването, завинаги!

Блеър се облегна с лакти на масата и се наведе напред, готова за действие.

— Какво трябва да направя?

Четирите момичета се закискаха сякаш обожаваха ритуалите си за посвещаване.

— Аз съм най-новият член — обади се Форест.

— Косата й преди това беше почти черна — добави Гейнър.

— Първо трябва да ни позволиш да ти обръснем краката — каза Фран.

— А после ще ти изрусим косата — допълни Ребека.

А смятаха ритуала със сперма върху бисквитка за гнусен?!

Блеър се облегна назад на стола си. Животът й бе скапан, а и винаги бе искала да види как ще изглежда като блондинка. Тя вдигна чашата и я изля в гърлото си, след което я удари в масата.

— Готова съм — обяви тя на новите си сестри.

— Ура-а-а! — ревнаха момичетата и отново си напълниха чашите.

— Ако съвсем скоро не хапна нещо, мисля, че ще повърна — простена Ребека.

— И аз — обадиха се останалите.

— Трябва да отидем до аптеката, преди да затвори — добави Ребека. — Можем да си вземем някакво меню по пътя.

Ммм. Можеше дори да си купят пържени свински кожички!

Блеър грабна чантата си и се олюля, докато ставаше.

— Последният в таксито е пияна девствена кучка.

Петте момичета се хванаха под ръка и се заклатушкаха навън в нощта.

Въпрос: Дори да става въпрос за новите ти най-добри приятелки, би ли позволила четири пияни девствени кучки да ти обръснат краката и да ти изрусят косата?

Трима са много

— Това е невероятно — каза Дан ентусиазирано, докато наблюдаваше как спагетите вряха в тенджерата. Поглед на Ванеса, която стоеше до него и режеше лук на една дъска над мивката. По лицето й се стичаха сълзи. Той я целуна по влажната буза. — Виж ни само.

Ванеса се засмя и го целуна. Всъщност наистина беше доста забавно да живеят заедно. Руби бе заминала рано сутринта. Дан бе натъпкал багажа си в едно такси и се бе пренесъл. Бяха прекарали следобеда на пазар. Купуваха си глупави неща за апартамента като магнитчета за хладилника и черни чаршафи с неонови зелени надписи НЛО. Сега готвеха първото си ястие като съжителстваща двойка.

Ако спагетите с рагу изобщо биха могли да се нарекат готвене.

Дан бръкна под блузата на Ванеса с едната си ръка и изключи печката с другата. Вечерята можеше да почака. С долепени едно до друго лица излязоха от кухненската част и отидоха в хола, където се стовариха върху разтегателния диван на Руби, който сега беше тяхната холна гарнитура. Все още носеше аромата на „Пойзън“ на Кристиан Диор, както и на лакрицовия чай, с който Руби се наливаше, но сега беше изцяло на тяхно разположение и можеха да правят секс върху него, когато си поискат.

— Какво ще правим в понеделник, когато и двамата няма да искаме да отидем на училище? — запита Ванеса, докато Дан я целуваше по ръката.

Ръцете й миришеха на лук.

— Ще избягаме? Вече и без това няма защо да се притесняваме за колежа — отвърна Дан.

Тя извади колана му и го плесна по задника.

— Лошо момче! Спомни си какво каза баща ти. Ако оценките ти се понижат, ще се наложи да се върнеш обратно.

— Хей, това не беше никак зле — пошегува се Дан.

— Така ли? — засмя се Ванеса и го плесна отново, този път малко по-силно.

И тогава някой кихна.

Дан и Ванеса се отдръпнаха един от друг, изплашени до смърт. На вратата стоеше някакво момиче с лилаво-черна коса, черни къси панталони, разкъсана черна тениска от „Озфест“, черни три четвърти чорапи и черни кецове „Конверс“. Носеше нещо като кирка и мешка.

— Нещо против да се присъединя? — Тя ритна вратата зад себе си. — Аз съм Тифани. Руби не ви ли спомена, че ще дойда?

Руби беше пропуснала да спомене нещо такова, но в крайна сметка тя не блестеше с организаторски способности. Ванеса се отдръпна от Дан.

— Руби замина за Германия днес. — Чак тогава осъзна, че Тифани беше влязла сама. — Тя ли ти даде ключ?

— Преди живеех тук — обясни Тифани. — Със сестра ти бяхме съквартирантки известно време. — Тя приближи и си метна нещата на дивана до тях. После се наведе и отвори мешката. Оттам се подаде малка главичка с очи като мъниста и мустаци. Тифани извади животинчето и го гушна като бебе.

Дан пребледня. Приличаше на плъх.

— Какво е това? — попита Ванеса заинтригувано. Руби никога не беше споменавала за момиче на име Тифани, но тя бе живяла сама в Уилямсбърг цяла година, преди родителите им да разрешат на Ванеса да дойде при нея. Вероятно през тази година се бяха случили доста неща, за които Ванеса нямаше ни най-малка представа.

— Това е Пръдльо. Той е декоративно порче. Има проблеми с газовете и обича да дъвче книги. Но всяка вечер спи до мен, свит на кълбо, и е истинско съкровище. — Тифани го погали под брадичката. — Нали, Пръдльо? — Тя подаде съществото на Ванеса. — Искаш ли да го подържиш?

Ванеса се пресегна към хилавото животинче и го взе в ръцете си. Порчето я погледна с малките си кафяви очички.

— Не е ли очарователен? — обърна се тя към Дан. Гостите сякаш затвърждаваха усещането, че двамата е Дан бяха двойка, а Тифани със сигурност изглеждаше много по-готина и интересна от всички нейни съученички.

Дан не отвърна на усмивката й. От момента, в който бе отворил писмата с кандидатстудентските резултати, сякаш бе попаднал на магистралата на щастието, която го водеше все по-нагоре и по-нагоре. Беше приет в колеж и се беше събрал с Ванеса. Живееха заедно. Всичко беше толкова лесно и приятно. Но Тифани определено не се вписваше в картинката.

— А това за какво ти е? — Ванеса посочи към кирката.

Тифани я вдигна и я размаха няколко пъти във въздуха. След това я облегна на стената.

— Свързано е с работата ми. Работя в строителството. Предимно събаряне на сгради. Имам голям обект около „Бруклин Нейви Ярд“ и в момента нямам покрив над главата. Затова беше много мило от страна на Руби да ме покани тук.

Ванеса се обърна към Дан.

— Спагетите — подсети го тя.

Дан стана и отиде в кухнята. Отвори буркана с рагу и го изсипа в един тиган заедно с лука. След това включи котлона. Изсипа готовите спагети в гевгира в мивката и извади три купи от шкафа.

— Ако някой с гладен, готово е — провикна се той.

— Умирам от глад. О, донесох подарък. — Тифани се разрови в мешката си и извади наполовина празна бутилка „Джак Даниелс“. Сипа малко в капачката и го поднесе към Пръдльо. — От това му растат косми по гърдите — каза тя на Ванеса и отпи от бутилката.

Ванеса й върна порчето и отиде при Дан да му помогне да намери приборите.

— Добре ли си? — прошепна тя.

Дан не отговори. Той изсипа лъжица разтворимо кафе в една чаша и го смеси с гореща вода от чешмата. Тифани пусна пора на земята и той се насочи право към една от купчинките със стихове на Дан. Започна да ги дъвче.

— Не! — извика Дан и метна една лъжица по дребния хищник.

— Хей, не му крещи! — извиси глас Тифани. Тя грабна Пръдльо и го притисна към себе си. — Той е още бебе.

Ванеса й предложи купа със спагети.

— Дан е поет — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Виждам — отвърна Тифани без капчица съжаление. Тя взе купата и седна с нея на дивана. Пръдльо се настани в скута й, подпря лапички на ръба на купата и започна шумно да лапа спагети.

Внезапно целият апартамент се изпълни с миризма на развалени яйца, прокиснало мляко и горяща сяра. Тифани покри лице с ръка и изсумтя.

— Опа! Пръдльо пръдна!

Добър апетит!

— Господи — Дан грабна една кърпа за съдове и покри носа и устата си.

— Хайде — прошепна Ванеса, докато стискаше носа си с пръсти. — Не е чак толкова зле. Много е симпатична.

Дан я погледна иззад кърпата за съдове. Той усещаше, че пада от своята кула с шеметна скорост. Бе разочарован от себе си, задето така се дразнеше от момиче, което изглеждаше съвсем приятно по един ексцентричен, поролюбив начин. Метна кърпата за съдове настрани, сипа си спагети и ги занесе в другия край на дивана.

— Е, — започна той, решен да положи усилие, — в кой университет си учила?

Тифани се засмя и нави спагети на вилицата си.

— В университета на живота — отвърна тя, развеселена.

— Страхотно — отвърна Ванеса. — Трябва да ти взема интервю за филма.

— Страхотно — повтори Дан, полагайки малко повече усилие.

Или не чак толкова страхотно.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Къде ни е мястото?

Някога задавали ли сте си въпроса какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте избрали друго училище в различен град и имахте напълно различни приятели? Вероятно щяхте да изглеждате съвършено различно; да говорите и да се обличате по друг начин. Извънкласните ви занимания щяха да бъдат различни, музиката, по която си падате, нямаше да е същата. Точно поради тази причина е и цялата драма с избора на учебно заведение. Разбира се, учителите и родителите ви ще побързат да ви уверят, че няма никакво значение къде точно ще изберете да отидете, важното е какво ще направите след това. Убедена съм, че отчасти имат право. Но ако не мога да се впиша в обстановката, защото всички наоколо носят дънки „Севън“, а не „Блу Кълт“, или пък считат за префърцунено да мъкнеш навсякъде със себе си карамеленото си бебе пудел в чанта „Бърбъри“, бих искала да знам това сега.

Не че дънките или кучето определят момичето. Всъщност… отчасти е така.

Добрата новина е, че ако някой от нас е направил или е на път да направи огромен социален гаф, разполагаме с празния лист на висшето образование, върху който можем да преоткрием себе си. А по всичко личи, че на някои от нас им предстои сериозно преоткриване. Сещате ли се за онова момче, което не влезе никъде? Баща му бе осенен от гениалната идея, че на него перфектно би му прилягало военно училище. Още четири години в униформа. Никаква „Прада“. Къса подстрижка. И никакви монограми!