Време за коктейли!

Блеър забрави за лимонадата и грабна шишето.

— Не разбирам защо си нервна — опита се да я успокои Нейт. — Ти си отличничката на класа. — Нейт бе леко объркан по отношение на колежа. Бе подал документи в пет университета и определено искаше да бъде приет някъде, но същевременно бе уверен, че щеше да се чувства добре, в който и да е от тях.

Блеър отпи още една глътка, преди да му върне шишето.

— В случай, че си забравил, се издъних и на двете интервюта — припомни му тя.

Нейт бе дочул за нервния пристъп по време на първото й интервю за „Йейл“, в края на което тя бе целунала интервюиращия. Бе разбрал и за мимолетния й флирт с интервюиращия я представител на възпитаниците на университета. В известен смисъл вината и в двата случая бе негова. Когато късаха, Блеър тотално откачаше.

Той се пресегна и намести рубинения й пръстен.

— Успокой се. Всичко ще се нареди — увери я той. — Обещавам.

— Добре — съгласи се Блеър, макар да знаеше, че нямаше да може да си намери място, докато над главата в спалнята й, в направена по поръчка сребърна рамка от „Тифани“, не бъде окачено писмото от „Йейл“, съобщаващо добрата новина. Щеше да усили новия диск на „Рейвс“, който винаги й действаше възбуждащо, при все че бе доста шумен и дразнещ, щеше да лежи на леглото и да препрочита писмото от „Йейл“, докато Нейт си играеше с голото й тяло.

— Прекрасно — Нейт се наведе и започна да я целува, прекъсвайки еротичната й фантазия.

Блеър мислено простена. Само ако можеше да прави секс с него точно там, на мазната стара дървена пейка в Сентръл парк! Но трябваше да изчака новините от „Йейл“. Такава сделка бе сключила със самата себе си.

Единственото, което й липсва.

От другата страна на алеята Серена ван дер Удсен хапваше сладолед „Фъджсикъл“, когато забеляза двамата си най-добри приятели на пейката в парка, на път взаимно да се изядат като в реклама на истинската любов. Серена въздъхна и тръгна бавно, облизвайки капките, стичащи се от сладоледа. Де да можеше да си купиш истинска любов.

Не, че й липсваха гаджета — такива имаше хиляди, лудо влюбени в нея и супер забавни. Пърс, французинът, който я преследваше с оранжевия си кабриолет из цяла Европа. Гай, английският лорд, който искаше да избяга с нея в Барбадос. Конрад, момчето от пансиона в Ню Хампшир, с което цяла нощ не бяха спали и бяха пушили пури. Дан Хъмфри, мрачният поет, който така и не можа да намери точната метафора за нея. Рок звездата Флоу, който се оказа лепка — не, че имаше нещо против да й се лепне някой толкова готин и известен. Нейт Арчибалд, момчето, което й бе отнело девствеността и щеше винаги да обича, но само като приятел.

И това бе съкратеният списък. Все пак никога не се бе натъквала на онази, истинската любов, каквато имаха Блеър и Нейт.

Тя хвърли остатъка от сладоледа си в кошче за боклук и ускори крачка. Розовите й мъхести джапанки от „Мела“ шляпаха по паважа, дългата й светлоруса коса се стичаше зад нея, а късата й сива плисирана униформа на „Констънс Билард“ се вееше около безкрайно дългите й крака. Приближаването й накара момчетата, лудуващи край фонтана Бетесда или каращи скейтборд нагоре-надолу по алеята, да натиснат бутона „пауза“ и да я зяпнат с широко отворени усти. Серена, Серена, Серена — тя бе всичко, за което някога бяха мечтали.

Не, че някога щяха да се осмелят да я заговорят.

— Защо просто не си вземете стая в „Мандарин“? Само на няколко пресечки е — пошегува се Серена с приятелите си на пейката.

Нейт и Блеър я погледнаха с премрежени от щастие физиономии.

— Направи ли го? — попита Серена по начин, който само най-добрата й приятелка можеше да разбере.

— Ъхъ — кимна Блеър. — Не ми се наложи да говоря дълго все пак, тъй като Нейт през цялото време слушаше.

— Не е вярно! — запротестира Нейт.

Серена се обърна към Нейт.

— Просто исках да се уверя, че Блеър няма да получи нервен срив. Трябваше да се досетя, че ще успееш да я успокоиш.

Блеър отпи глътка лимонада.

— Има ли вече новини?

Серена й взе лимонадата.

— Не, за петдесети път днес, все още няма нищо. — Тя отпи и избърса устата си с ръкава на розовата си блуза „Тока“. — А при теб?

Блеър поклати глава. После я осени идея…

— Хей, какво ще кажете да съберем всичките си писма и да ги отворим накуп? Така ще изтрещим заедно.

Серена отпи още една глътка лимонада. Идеята й се стори отвратителна, но все пак бе готова да рискува да й издерат очите в името на щастието на приятелката й.

— Добре — съгласи се тя неохотно.

Нейт не каза нищо. В никакъв случай не искаше да става част от това парти. Той подаде шишенцето на Серена.

— Искаш ли?

Тя сбърчи перфектния си нос и присви нелакираните пръсти на краката си.

— Не, закъснявам за педикюр. Ще се видим по-късно. — Обърна се и тръгна на юг, като понесе полупразната кутийка лимонада със себе си.

Имаше навика несъзнателно да си присвоява разни неща. Лимонада, момчета…

Д спасява В или обратното

Ванеса търпеливо изчака Чък Бас да нагласи червения нашийник на врата на снежната си маймунка, за да може буквата Ч да влезе във фокус. Чък се бе настанил на фонтана точно след Блеър. Дори не си направи труда да поздрави, просто се настани върху кърпата с маймуната си и започна да говори.

— Дано само ме приемат в Нюйоркския университет, защото искам да остана в апартамента, който ми купиха нашите. Тогава със Сладура ще си бъдем заедно. — Чък погали маймунката по бялата козина и пръстенът на малкия му пръст проблесна на слънцето. — Знам, че е просто маймуна, но е най-добрият ми приятел.

Ванеса фокусира камерата върху надписа „Прада“ на черните кожени сандали на Чък. Наскоро се бе сдобил с педикюр, а около покрития му с изкуствен тен глезен свободно висеше златна верижка. Тя бе приета в Нюйоркския университет още през януари, при ранното класиране. Самата идея, че следващата година можеше да попадне в един клас с Чък Бас, бе меко казано смущаваща.

— Естествено, където и да отида, ще си наема жилище — продължи Чък, — но декораторът тъкмо ми направи апартамента в „Армани Каса“, а и кой, по дяволите, би искал да живее на място като скапания Провидънс, Роуд Айланд2?



Даниел Хъмфри метна угарката от цигарата си „Кемъл“ върху купчина влажни зелени листа в края на алеята. Зик Фридман и групичка негови съученици от подготвителното училище „Ривърсайд“ играеха хокей на трева и за момент му се прииска да се присъедини към тях. Все пак Зик му бе най-добрият приятел, преди Дан да тръгне с Ванеса Ейбрамс, другата му най-добра приятелка. Сега нямаше приятели и му се струваше, че всичко това се е случило в някакъв друг живот. Обърна се, запали нова цигара и продължи с обичайната си самотна обиколка в парка.

Фонтанът Бетесда по време на слънчев ден не бе от най-любимите му места — прекалено много наркоманчета се разкарваха голи до кръста и момичета с перфектен тен слушаха айподите си в бански „Мисони“, — но денят бе хубав, а той нямаше бърза работа.

Там бяха сестра му Джени и приятелката й от „Констънс Билард“ Елиз Уелс, които си лакираха ноктите на краката. Мерна и онзи задник Чък Бас от неговия клас в „Ривърсайд“, който се беше опънал до фонтана с маймуната си в скута и говореше с…

Дан прокара трепереща ръка през леко прораслата си бохемска прическа и си дръпна продължително от цигарата. Ванеса ненавиждаше слънцето и още повече мразеше момчета като Чък Бас, но бе готова на какво ли не, за да й се получи филмът. Нагласата да се жертват в името на изкуството бе сред нещата, които ги сближаваха.

Пресегна се в чантата си и извади химикалка и подвързания с черна кожа тефтер, с който не се разделяше. Записа няколко реда за износените ботуши на Ванеса, на които вече се виждаше металът при пръстите. Това можеше да бъде началото на ново стихотворение.

Черни

ботуши с метални носове

мъртви гълъби

мръсен дъжд

— Снимам документален филм. Ако искаш, можеш да се включиш — викна Ванеса на Дан, като прекъсна Чък по средата на изречението.

Дан бе облечен с прогорена от цигари бяла тениска и широки панталони. Беше си същият размъкнат и разрошен поет, когото познаваше и обичаше. След публикуването на стихотворението му „Мръсници“ в „Ню Йоркър“ Дан бе започнал да отделя повече време на външния си вид — купуваше си дрехи от френски бутици като „Агнес Б“ и „АРС“. Точно по това време бе започнал да изневерява на Ванеса с онази анорексична поетеса парцал с жълти зъби, Мистъри Крац. Но с Мистъри бе свършено и може би старият Дан вече окончателно се бе завърнал.

Мисълта да седне и да говори на четири очи с Ванеса го изнервяше, но вероятно ако просто се концентрираха върху филма, нямаше да се наложи да си изкарват мръсното бельо на показ. Дан хвърли поглед към Чък, който разресваше маймунката си с малка розова четка „Мейсън Пиърсън“ от черупка на костенурка.

— Ти…?

— Приключихме — Ванеса освободи Чък. — Ела отново, когато научиш нещо.

Нямаше нужда да го казва. Чък щеше да се върне сам. Отнасяше се за всички. Не можеха да устоят. Бе толкова лесно да накараш обсебени от самите себе си хора да говорят за пороците си, че трябваше да го забранят със закон.

— Но не успях да стигна до момента, когато наех пиар за Сладура — нацупи се Чък. — Ще го показваме по телевизията.

— Запомни го тогава — изръмжа Ванеса. Тя нави ръкава на черната си риза и си погледна часовника. На Дан му бе пределно ясно, че не носеше такъв. — Следващият.

Чък се изправи и се отдалечи с маймунката си на рамо. Дланите на Дан се изпотиха, докато заемаше мястото пред камерата.

— За какво е филмът? — попита той.

Едно момиче, което се мотаеше около фонтана, си изпусна запалката и Ванеса я ритна към нея с ботуша.

— Още не съм решила. Иска ми се да покажа колко са се побъркали всички точно в този момент. Сещаш се, заради колежа и прочее — обясни тя. — Но не само.

— Аха — кимна Дан. Нищо от онова, с което се захващаше Ванеса, не бе толкова просто. Бръкна в чантата си отново за цигарите и запали поредната. — Аз също съм доста напрегнат напоследък по тази причина — призна той.

Ванеса погледна към камерата и започна да снима. Бледото лице на Дан изглеждаше толкова уязвимо на слънчева светлина, че й бе трудно да повярва, че й бе изневерил, че бе способен да направи нещо лошо.

— Продължавай.

— Мисля, че най-много ме тормози това, че момчетата от моя клас могат да кажат: „Пич, ще ни липсваш догодина.“ — Дан си дръпна от цигарата. Ябълковобялата вътрешност на ръката на Ванеса го накара да забрави за какво говореше. Ябълковобяла — това беше добро.

— Продължавай — подкани го Ванеса.

Дан издиша дима срещу камерата.

— На никого няма да липсвам и никой няма да ми липсва, като изключим баща ми и може би сестра ми. — Спря и си дръпна отново. Както и ти и ябълковобелите ти ръце, искаше му се да добави, но реши, че е по-добре да го напише.

Ванеса мълчеше, което й струваше известни усилия, тъй като краткото изложение на Дан я бе развълнувало, дори без да споменава ръцете й.

— Аз също няма да липсвам на никого — заяви тя, забила поглед във визьора, за да не се погледнат в очите.

Дан изтръска цигарата си на земята и размаза пепелта с петата на протритите си сини кецове „Пума“. Много му бе странно да си говори с Ванеса по този отчужден начин при положение, че преди малко повече от месец бяха влюбени и бе правил секс за пръв път.

— Ще липсваш на мен — признанието прозвуча доста тихо, — вече ми липсваш.

Защо, по дяволите, трябваше да е толкова сладък?