Рус, хубав, изпълнен с живот, той изглеждаше роден да създава неприятности. Вместо фланелка и памучни панталони, той би трябвало да носи омачкан бял костюм и да кара по черните пътища на Юга голям стар кадилак, с накачени по покрива бирени кутии. Или пък да стои на моравата пред някой замък отпреди Гражданската война, вдигнал глава към луната, докато една млада Елизабет Тейлър го чака да се върне у дома, легнала на месинговото легло с орнаменти.

Тя отново се почувства притеснена, както и при първата им среща. Той съвсем не изглеждаше като футболиста, който я изнасили преди толкова години, но въпреки това тя имаше дълбоко вкоренен страх от физически силни мъже. На погребението успя да скрие безпокойството си зад кокетство, едно средство за защита, което тя беше развила в изящно изкуство с годините. Но на погребението те не бяха сами.

Пух, който приемаше отблъскването като лично предизвикателство, се увърташе около него с увиснал език, като размахваше пухкавата си опашка в ритъм „обичай ме, обичай ме, обичай ме“.

Той премести поглед от кучето към Фийб.

— Ако се изпикае върху мен, ще го одера живо.

Фийб се втурна напред, за да прибере животинката си.

— Какво правите тук! Как влязохте?

Той гледаше съсредоточено лицето й, а не извивките на тялото й, което веднага го отдели от повечето други мъже.

— Портиерът ви е голям почитател на „Джайънтс“. Адски готино момче. Историите, които му разказах за срещите ми с Л. Т., наистина му харесаха.

Фийб нямаше представа кой е Л. Т., но се сети за лекомислените указания, които даде на Тони, когато излизаше да се разходи с Пух. Очаквам посетител. Ще го пуснеш, нали?

Сега току-що проведеният разговор с портиера придоби съвсем нова светлина.

— Кой е Л. Т.? — попита тя, докато се опитваше да успокои Пух, който се бореше да се измъкне от ръцете й.

Дан я изгледа така, сякаш беше паднала от друга планета. Като пъхна пръсти в джобовете на панталоните си, той каза кротко:

— Въпроси като този биха ви навлекли куп неприятности при срещите на собствениците на отбори.

— Няма да ходя на никакви срещи на собственици на отбори — отговори тя с достатъчно захарин в гласа, за да задоволи цял конгрес по контрола на теглото, — така че това няма да бъде проблем.

— Така ли? — Момчешката му усмивка противоречеше на леда в очите му. — Е, в такъв случай Лорънс Тейлър беше капеланът на „Ню Йорк Джайънтс“. Един наистина добродушен мъж, който ни четеше молитва преди всеки мач.

Тя усещаше, че нещо й убягва, но нямаше да разпитва повече. Нахлуването му в апартамента й я беше извадило от равновесие и тя искаше да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.

— Господин Кейлбоу, колкото и да ми е приятно да ме стряскат неочаквани гости, страхувам се, че точно сега нямам време да говорим.

— Няма да отнеме много време.

Тя видя, че няма да успее да го помръдне, докато той не си каже каквото е намислил, затова си сложи маската на досада.

— В такъв случай пет минути, но първо трябва да се отърва от това създание.

Фийб отиде в кухнята и остави Пух. Когато затвори вратата, пуделът беше съвсем за съжаление.

Тя се върна при нежелания посетител. Той стоеше в средата на стаята и разглеждаше обстановката. Леки метални столове бяха разположени до огромни канапета, тапицирани в тъмносиво. Стените с японски лак и пода с плочки, подчертаваха строгите, изчистени линии на стаята. Собствените й мебели, по-удобни и значително по-евтини, бяха на съхранение. Всичко, освен голямата картина, която висеше на единствената гладка стена в стаята.

Отпуснатото голо тяло беше първият портрет, който й нарисува Артуро и въпреки че той беше доста скъп, тя никога не би се разделила с него. Беше се излегнала на обикновено дървено легло във вилата на Артуро, русата й коса струеше по възглавницата, а погледът й беше отправен към зрителя. Голата й кожа беше нашарена от слънчевата светлина, която проникваше през единствения прозорец, разположен високо на стената с гипсова украса.

Беше окачила тази картина в най-често посещаваната стая не от суета, а защото естествената светлина, идваща от големите прозорци, я подчертаваше най-добре. Портретът беше изпълнен по-реалистично от по-късните й изображения. Меките извивки и нежните нюанси й даваха усещане за спокойствие. Мястото между гърдите й беше в кораловочервено, ярко петно в лимоновожълто оцветяваше извивката на бедрото й, а сред бледите косми между бедрата й като копринени нишки бяха вплетени нежни светловиолетови отсенки. Тя рядко мислеше за фигурата на картината като за самата себе си, по-скоро като за някоя много по-добра жена, чиято сексуалност не е била открадната.

Дан стоеше с гръб към нея и открито разглеждаше картината по начин, който подсещаше чие точно е показаното тяло. Той се обърна към нея и тя се стегна за някоя мазна забележка.

— Много симпатично. — Той се приближи до един от крехките столове. — Това нещо ще ме издържи ли?

— Ако се счупи, ще ви изпратя сметката.

Той седна и тя видя, че най-после е привлечен от извивките, които прилепналата рокля на Саймоун разкриваше толкова натрапчиво. Наум тя въздъхна с облекчение. Това поне беше позната територия.

Тя се усмихна и отпусна кръстосаните пред гърдите си ръце, като го остави да се нагледа. Още преди години беше открила, че много по-лесно може да контролира отношенията си с хетеросексуалните мъже като се преструва на прелъстителна сирена, отколкото ако се изчервява невинно. Сексуалната нападателност й даваше леко предимство. Тя беше тази, която определяше правилата на играта, не мъжа, и когато отпратеше ухажора си по пътя му, той предполагаше, че не е бил достатъчно добър, в сравнение с другите мъже в живота й. Никой никога не разбра, че нещо в нея не е наред.

Тя добави оттенък на Катлийн Търнър към естествено дрезгавия си глас.

— Какво има, господин Кейлбоу? Освен очевидното.

— Очевидното?

— Футболът, разбира се — отвърна тя невинно. — Не мога да си представя мъж като вас да мисли за нещо друго. Поне баща ми не го правеше.

— Може и да останете изненадана от онова, което си мисли мъж като мен.

Провлеченият му глас, изпълнен с жегата на лятната нощ, лизна тялото й и задейства всичките й вътрешни предупредителни сигнали. Тя веднага подпря хълбок на ръба на малка никелирана конзола и тясната й пола се качи още по-нагоре по бедрата й. Разклати сандала си на върха на пръстите си и изрече лъжата си с копринено мек глас.

— Съжалявам, господин Кейлбоу, но вече не знам какво да правя със слиповете на спортистите, които висят до леглото ми.

— И сега?

Тя наведе глава и го изгледа през платинения кичур коса, който докосваше ъгъла на окото й — поза, която тя беше усъвършенствала преди години.

— Спортистите са то-о-о-о-лкова уморителни. Прехвърлих се на мъже, които носят боксери.

— Уолстрийт?

— Конгреса.

Той се разсмя.

— Карате ме да съжалявам, че изоставих лудешкия живот.

— Много лошо. И сега религиозен разговор ли?

— Нищо чак толкова интересно. За треньорите се смята, че са хора, които си имат почитатели.

— Колко отегчително.

— Собствениците на отбори също.

Тя се отдръпна от ръба на конзолата, като внимаваше да застане така, че той да вижда вътрешните извивки на гърдите й, които се показваха под златистите кръстосани връзки.

— О, боже! Защо ми се струва, че се задава проповед?

— Вероятно, защото знаете, че я заслужавате.

Прииска й се да се увие в най-стария си, най-плътен плюшен халат за баня. Но вместо това, езикът й пробяга по устните й.

— Виковете ме разстройват, затова по-кротко, моля ви.

Очите му потъмняха от отвращение.

— Бива си ви. Но мисля, че имам причина да викам, като се има предвид фактът, че съсипвате футболния ми отбор.

— Вашият отбор? За бога, господин Кейлбоу! Смятах, че той е мой.

— Точно сега, пиленце, той изглежда, е ничий.

Дан се изправи толкова рязко от стола, че я стресна и тя отстъпи назад. Опита се да прикрие това, като се престори, че е смятала да седне. Ластичната й рокля от зелено ламе се плъзна нагоре, докато сядаше на кушетката. Фийб кръстоса небрежно крака и показа тънката златна верижка на глезена си, но той не й обърна никакво внимание, а започна да крачи напред-назад.

— Изглежда нямате абсолютно никаква представа какви неприятности има отборът. Баща ви почина, Карл Поуг напусна, а действащият управител е безполезен. Имате играчи с неподписани договори, сметки, които не се плащат, договор за стадиона, който изтича и трябва да се поднови. Всъщност, вие май сте единственият човек, който, изглежда, не знае, че отборът се проваля.

— Не знам нищо за футбола, господин Кейлбоу. Имате късмет, че оставям всички вас на мира.

Тя се заигра с връзките на гърдите си, но той не лапна въдицата.

— Не можете просто така да изоставите един отбор от Националната футболна лига!

— Не виждам защо пък не.

— Нека да ви кажа за един от най-чистите таланти, които имаме, едно хлапе на име Боби Том Дентън. Преди три години Бърт пръв направи подбора си и тогава го намери в Тексаския университет. Оказа се, че не е сгрешил, защото Боби Том е на път да стане един от най-добрите.

— Защо ми казвате това?

— Защото, госпожице Съмървил, Боби Том е от Телароса, Тексас. Да го накарат да живее в щата Илинойс дори за част от годината е предизвикателство към представата му за мъжественост. Баща ви разбираше това и се захвана да преговаря за нов договор с Боби Том, преди хлапето да започне да мисли твърде много дали му се харесва да живее в Далас целогодишно. Преговорите бяха завършени точно преди Бърт да умре. — Той прокара ръка през гъстата си тъмноруса коса. — И сега вие притежавате Боби Том Дентън, заедно с един чудесен пазач на куотърбека на име Дарнъл Пруит и един защитник, който най-много обича да кара лошите момчета да изпортват топката. За съжаление вие не получавате каквото трябва срещу парите си, дадени за тях, защото те не играят. И знаете ли защо не играят? Защото вие сте прекалено заета с всичките тези боксери и не можете да подпишете проклетите договори.

Горещ пламък от гняв избухна в нея и тя скочи от мястото си.

— Господин Кейлбоу, току-що ми проблесна нещо. Току-що осъзнах, че Боби Том Дентън не е единственият човек, когото притежавам. Поправете ме, ако греша, но не е ли истина, че съм и ваш работодател.

— Вярно е.

— Тогава сте уволнен.

Той я изгледа продължително и кимна рязко.

— Добре.

Без да продума повече, се запъти навън.

Гневът й се стопи така бързо, както беше дошъл и на негово място се появи тревогата. Какво направи тя? Дори и глупак можеше да разбере, че човек, който не разбира нищо от управление на футболен отбор, не бива дори да си помисля да уволнява главния треньор. Точно затова импулсивно поведение я предупреждаваше Виктор постоянно.

Тя чу решителните стъпки на Дан по мраморния под и се втурна в коридора.

— Господин Кейлбоу, аз…

Той се обърна към нея и провлечените му думи се процедиха като бавнодействаща отрова.

— Петте ми минути свършиха.

— Но аз…

— Вие бяхте тази, която поставихте ограничението във времето.

Точно когато той се пресегна към бравата, в ключалката се завъртя ключ, вратата се отвори и от другата страна се показа Виктор. Беше облечен с прилепнала фланелка от черна коприна, маскировъчни панталони, тиранти от оранжева кожа и мотоциклетни ботуши. Тъмната му коса падаше по раменете, права и лъскава. В ръцете си държеше кафява хартиена кесия. Беше красив и мил и тя не помнеше някога толкова да се е радвала да види някого.

Само за няколко секунди очите му сякаш обхванаха всичко — трескавото изражение на Фийб и вкамененото лице на Дан Кейлбоу. Виктор се обърна към двамата с хубавата си усмивка.

— Компания! Донесох ти оризови питки и зелеви kimchi, Фийб, а за мен chapch’ae и pulgogi. Знаеш колко лоша ще бъде храната довечера, затова реших, че първо трябва да се подкрепим. Обичате ли корейска кухня, треньор Кейлбоу?