Анет отвори пред нея една от двойните стъклени врати. На всяка от вратите имаше емблемата на отбора, представляваща три застъпващи се звезди в небесносиня окръжност. Фийб премести очилата нагоре на главата си и навлезе в бащиния си свят.

В полукръглото фоайе, застлано, както можеше да се предположи, с небесносин килим, имаше златисти пластмасови столове и бяло полукръгло администраторско бюро, със сини и златни ивици. В единия край стоеше шкаф за награди, а до него имаше грамоти, плакати и емблемите на всички отбори от Националната футболна лига, сложени в рамка.

Анет посочи с ръка към единия от столовете.

— Бихте ли почакали тук само за момент?

— Разбира се.

Фийб свали слънчевите си очила и ги мушна в чантата си. Само след минута един мъж се появи забързано от левия коридор.

— Госпожице Съмървил. Добре дошла.

Тя се втренчи в него.

Той беше възхитителен — нисък, интелигентен на вид Том Круз с дружелюбно, почтително изражение, което много помогна за успокояването на нервния й стомах. Въпреки че най-вероятно беше около нейната възраст, имаше толкова момчешки вид, че й изглеждаше двадесетинагодишен. Тя пое подадената й ръка и се взря в две прекрасни сини очи, като на Том Круз, които бяха на височината на нейните.

— Сигурно сте уморена от полета.

Тя никога не беше виждала мъж с по-гъсти мигли.

— Съжалявам, че нямахте възможност да си починете, преди да ви потопят във всичко това.

Гласът му беше тих, а в поведението му имаше съчувствие и тя усети първия лъч надежда, след като Дан Кейлбоу я изнуди. Може би нещата нямаше да се окажат толкова лоши.

— Всичко е наред — увери го тя.

— Сигурна ли сте? Знам, че много хора очакват да се срещнат с вас, но ако искате, ще направя всичко възможно, за да отложа това.

Прииска й се да го опакова с панделка и да го сложи под коледната си елха. Вътрешният й радар не изпращаше никакви предупредителни сигнали, които да й подсказват да го омае — нещо, което обикновено се случваше, когато с нея имаше симпатични мъже. Ниският му ръст и дружелюбното му поведение я предпазваха от усещането за заплаха.

Тя сниши глас, за да чуе само той.

— Защо просто не останете до мен, вместо това? Имам чувството, че ще се нуждая от приятелско лице.

— Ще ми бъде приятно.

Те се усмихнаха един на друг и тя усети успокояващото чувство, че помежду им съществува връзка, сякаш се познаваха от години.

Минаха под една арка към зала с офиси, украсена с възпоменателни футболни топки, вимпели и купи, претъпкани с химикалки. Докато я прекосяваха, той я запозна с няколко мъже, повечето от които носеха сини фланелки с емблемата на „Старс“. Всички те изглежда имаха някакви титли — ръководител, асистент…

За разлика от по-обикновено облечените си колеги, нейният нов съюзник носеше тъмносив раиран костюм, колосана бяла риза с френски маншети, вратовръзка с бургундско червено с емблемата на отбора и излъскани спортни обувки от щавена кожа.

— Ей богу! — Той се плесна по челото и се усмихна, при което се появиха две очарователни трапчинки. — Толкова се притеснявах от срещата с вас, че забравих. Аз съм Рон Макдърмит, госпожице Съмървил.

— Рон, моля те, наричай ме Фийб.

— Ще бъде чест за мен.

Те минаха покрай оживените офиси на персонала, разделени с прегради, после завиха към по-дългото задно крило на сградата. То беше украсено, както и фоайето, без въображение — син килим, бели стени, покрити със снимки и плакати на отбора, поставени в обикновени хромирани рамки.

Рон погледна часовника си и се намръщи.

— Вече ни очакват в офиса на Стийв Коувък. Той отговаря за играчите и иска договорите да бъдат подписани колкото е възможно по-скоро.

— Треньор Кейлбоу говореше за тези договори, сякаш въпросът е на живот и смърт.

— Така е, Фийб. Поне за „Старс“.

Той спря пред една врата, на която имаше месингова табелка, обозначаваща, че тук е офисът на ръководителя на персонала.

— През миналия сезон този отбор имаше един от най-лошите резултати в лигата. Запалянковците ни изоставиха и ние играехме направо на полупразен стадион. Ако изтървем Боби Том Дентън, ще има още повече празни места.

— Значи ми казваш, че нямам друг избор, освен да подпиша.

— О, не. Ти си собственикът. Мога да те посъветвам, но отборът е твой и ти вземаш крайните решения.

Той говореше толкова разпалено, че й се прииска да се хвърли на врата му и да го разцелува направо по малките, сладки устни. Но не го направи, а влезе през вратата, която той отвори пред нея.

Стийв Коувък беше ветеран, преминал през десетилетия на футболни битки. Беше съблечен по риза, червендалест, с оредяваща кестенява коса и хлътнали бузи. Фийб реши, че той е абсолютно ужасяващ, затова след като ги запознаха, й се прииска да не е облечена с панталони.

Тъй като не можеше да го заслепи с краката си, тя остави сакото си да се разтвори, докато сядаше срещу него.

— Разбрах, че е необходимо да подпиша някои договори.

— Точно така.

Той отлепи очите си от гърдите й и побутна към нея куп документи. Тя извади от чантата си очила за четене с рамки, имитиращи леопардова кожа, и си ги сложи.

Вратата зад гърба й се отвори и тя се стегна. Нямаше нужда да обръща глава, за да узнае кой влиза. Нещо се появи във въздуха. Може би лекият цитрусов аромат, който тя беше усетила, когато той беше в апартамента й, може би просто раздвижването на въздуха край грамадния мъжкар. Мисълта, че все още помни аромата му я изплаши и тя разтвори още малко сакото си.

— Наистина се радвам, че успяхте да дойдете, госпожице Съмървил.

Забележимият сарказъм се врязваше в провлечения говор от Алабама. Никога досега не беше смятала южняшките произношения за особено привлекателни, но беше принудена да признае, че определено има нещо прелъстително в тези удължени гласни.

Фийб не отместваше очи от документите, които преглеждаше.

— Дръжте се любезно, господин Кейлбоу, или ще насъскам Пух по вас. — Още преди той да успее да отговори, главата й се вдигна рязко от договора на Боби Том Дентън. — Осем милиона долара? Давате осем милиона долара на този мъж, за да хваща футболната топка! Мислех, че този отбор има парични затруднения.

Дан се облегна на стената вляво от нея, кръстоса ръце и мушна пръсти под мишниците на синята фланелка на „Старс“, която той носеше със сиви панталони.

— Дори уайдрисийвъри не могат да се намерят евтино. Ще забележите, че това е от четири години.

Тя все още не можеше да събере мислите си.

— Това са грешни пари.

— Той си заслужава всяко пени — тросна се Стийв Коувък. — Между другото, баща ви одобри този договор.

— Преди или след смъртта си?

Дан се усмихна. Фийб инстинктивно погледна към единствения човек в стаята, на чието потвърждение, че баща й наистина е одобрил този безумен договор, можеше да се довери. Рон кимна.

Столът на Коувък изскърца, когато той се обърна към Дан и всъщност я изключи от обсъждането.

— Знаеш ли, че „Колтс“ плащаха на Джони Юнайтъс само десет хиляди долара на година? И то след като ги изведе до две шампионски титли.

Тези мъже определено бяха полудели и тя реши да бъде гласа на разума.

— Защо тогава не се отървете от Боби Том Дентън и не наемете този Юнайтъс? Може да утроите предложението на „Колтс“ и пак да спестите някой и друг милион.

Дан Кейлбоу се разсмя. Сведе глава и както си беше с кръстосани ръце, гърдите му се разтресоха. Стийв Коувък я гледаше с изражение, нещо средно между шок и абсолютен ужас.

Очите й се отправиха към Рон, на чието лице имаше кротка усмивка.

— Какво сбърках? — попита тя.

Рон се наведе напред, потупа ръката й и прошепна:

— Джони Юнайтъс вече се е оттеглил. Той е на… ъъ… около шейсетте. И беше куотърбек.

— О!

— Но ако все още играеше и… ъъъ… беше по-млад, предложението би било отлично.

— Благодаря — отвърна тя с достойнство.

Все още с наведена глава, Дан изтри с палци очите си.

— Джони Юнайтъс. И-исусе…

Вече напълно раздразнена, тя завъртя крака към него, свали очилата си и посочи към неподписаните договори.

— Такива пари ли изкарвахте, когато играехте?

Той я погледна с все още насълзени очи.

— Стартиращите куотърбекове изкарват малко повече, след като поиграят известно време.

— Повече от осем милиона?

— Да.

Тя удари с ръка върху договорите върху бюрото.

— Чудесно. Тогава защо вие не подпишете това?

Тя стана и измарширува навън. Вече беше преполовила коридора, когато осъзна, че няма къде да отиде. Вляво имаше празен офис. Тя влезе и затвори вратата. Искаше й се да беше сдържала гнева си. Отново беше позволила на езика си да изпревари ума й.

Мушна очилата в джоба на сакото си, отиде до прозорците, които заемаха цялата стена зад бюрото и се загледа в двете празни тренировъчни игрища. Какво ли разбираше тя от крила и договори за осем милиона? Можеше да разговаря на четири различни езика с любителите на изкуството, но сега нямаше никаква полза от това.

Вратата зад нея се отвори.

— Добре ли си? — попита Рон тихо.

— Добре съм.

Тя се обърна и видя загрижеността в очите му.

— Трябва да ги разбереш. Да разбереш футбола.

— Мразя тази игра. Не искам да разбирам.

— Страхувам се, че се налага, щом ще бъдеш част от това. — Той й се усмихна тъжно. — Професионалният футбол е най-затвореният мъжки клуб в света.

— Какво искаш да кажеш?

— Затворен е за външни хора. Има тайни думи и сложни ритуали, които само те могат да разберат. Няма писани правила, но ако ти се налага да питаш за тях, не можеш да бъдеш един от тях. Това е затворено общество. Забранено за жени. И за мъже, които не отговарят на изискванията.

Тя се отдалечи от прозореца и като се приближи до един от шкафовете за документи, изгледа Рон с любопитство.

— За себе си ли говориш?

Той се засмя притеснено.

— Болезнено очевидно е, нали? Аз съм на тридесет и четири. Казвам на всички, че съм метър и осемдесет и осем, но съм едва метър и седемдесет и три. И все още се опитвам да се присъединя към отбора. Така е било през целия ми живот.

— Как може това да продължава да бъде важно за теб?

— Просто е така. Когато бях малък, не можех да мисля за нищо друго. Четях за футбол, мечтаех за него, ходех на мач винаги, когато можех — на спортната площадка, в гимназията, на професионалистите — нямаше значение. Харесваха ми принципите на играта, ритъма й и липсата на нравствена неопределеност. Обичах дори насилието в нея, защото ми изглеждаше някак безопасно — никакви атомни гъби и никакви останки от мъртви тела, след като приключи. Правех всичко друго, освен да играя. Бях прекалено дребен, прекалено несръчен. Вероятно просто съм го искал твърде много, но никога не успявах да задържа топката.

Той пъхна ръка в джоба на панталоните си.

— Последната година в гимназията заслужих държавна стипендия и ме приеха в Йейл. Но бих се отказал от нея, без да се замисля, ако можех да бъда в отбора. Ако поне веднъж успеех да достигна с топката до крайната зона.

Въпреки че не разбираше страстта му към футбола, тя усещаше копнежа му. Как можеше този мил и любезен мъж да има такава нездрава мания!

Тя кимна с глава към документите, които той носеше.

— Искаш да ги подпиша, нали?

Той се приближи с блеснали от ентусиазъм очи.

— Аз мога само да ти давам съвети, но смятам, че този отбор има вълнуващо бъдеще. Дан е темпераментен и взискателен. Понякога е много суров с играчите, но все пак е страхотен треньор, а ние имаме много млади таланти. Знам, че тези договори представляват цяло състояние, но от футболните шампионати се правят пари. Смятам, че това е едно добро дългосрочно вложение.