Тя взе от него документите и бързо написа името си на местата, които той й посочи. Когато свърши, се почувства замаяна, че току-що е похарчила милиони долари. Но в края на краищата, това щеше да бъде проблем на Рийд, така че защо да се тревожи?

Вратата се отвори и влезе Дан. Той видя писалката в ръката й, докато тя връщаше договорите на Рон, който му кимна рязко.

Дан очевидно се отпусна.

— Защо сега не ги занесеш обратно на Стийв, Роналд?

Рон кимна и напусна стаята, преди тя да успее да го спре. Когато вратата отново се затвори и те останаха сами, офисът изглеждаше много по-малък. С Рон тя се чувстваше сигурна, но сега във въздуха се усещаше някаква опасност.

Когато Дан отиде зад бюрото и седна, тя осъзна, че е в неговия офис. За разлика от другите места в сградата, в тази стая нямаше стена с ласкаещи самолюбието грамоти и снимки. Практични метални лавици и шкафове стояха до една стена, срещу доста поизносена кушетка. Бюрото и шкафът зад него бяха затрупани, но не и неподредени. В далечния ъгъл имаше телевизор и видео. Фийб отмести очи от грозната дупка в преградната стена, която изглеждаше така, сякаш е направена от юмрук.

Тя очакваше, че Дан ще започне да изважда от чекмеджетата празни бирени кутии и да ги мачка с юмруците си, но той само кимна към единия от хромираните сини столове до стената. Тя предпочете да седне на кушетката, която беше по-далече от него.

Той се облегна назад и столът му изскърца.

— Вече обядвах, така че нямате причини за този изплашен вид. Няма да ви глътна.

Тя вирна брадичка и му се усмихна многозначително.

— Много лошо, треньоре. Надявах се да сте гладен.

Той се усмихна.

— Радвам се, че ви срещнах на тридесет и седем, а не на седемнайсет.

— Защо така?

— Защото сега съм много по-разумен оттогава, а вие сте точно този тип жена, за която ме предупреждаваше майка.

— Разумна майка.

— През целия си живот ли сте действала така смъртоносно на мъжете или само в определено време?

— Бях само на осем, когато покосих първия. Вълче на име Кени.

— Осемгодишна. — Той подсвирна с възхищение. — Дори не ми се иска да се замислям какво сте причинявала на мъжкото население по времето, когато сте навършила седемнайсет.

— Не беше приятна гледка.

Игрите с този мъж късаха нервите й и тя затърси начин да промени темата. Сети се за пустите тренировъчни игрища и кимна към прозореца.

— Защо играчите не тренират? Разбрах, че губите мачове.

— Днес е вторник. Това е единственият свободен ден на играчите през седмицата. Много от тях го използват, за да се появят пред обществеността, да държат речи на официални обеди и други такива неща. Същото се отнася и за треньорите. Миналият вторник, например, аз прекарах в записване на съобщение за Юнайтед уей в една държавна детска градина.

— Ясно.

Шегите бяха приключили и той беше изключително делови, когато плъзна към нея кафява картонена папка.

— Тук са резюметата за тримата, които Стийв Коувък и аз смятаме, че са най-добре подготвени за мястото на управителя, а също и нашите бележки за тях. Защо не ги прегледате довечера. Може да оставите на нас да вземем крайното решение или, ако искате, поговорете с Рийд.

— Докато съм собственик, треньоре, решенията вземам аз.

— Чудесно. Но трябва да действате бързо.

Тя взе папката.

— Ами сегашният управител? Уволнен ли е вече?

— Още не.

— Човекът няма да е изгърмян от мен. Искам мъжете си живи и мърдащи.

Той не каза нищо повече и тя усети, че стомахът й се свива. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да уволни някого, дори и той да е човек, когото не познава.

— По принцип това е работа на собственика, но аз предположих, че ще се чувствате така и затова помолих Стийв да се погрижи вместо вас. Сигурно сега говори с него.

Фийб въздъхна с облекчение.

Дан настоя да я разведе из комплекса и почти през целия следващ час те обикаляха из двуетажната L-образна сграда. Тя беше изненадана от множеството класни стаи, които видя и спомена това пред Дан.

— Обсъжданията и гледането на филми отнема част от повечето дни за тренировка — обясни той. — Играчите трябва да изучават принципите на играта. Там слушат критики и някои бележки от разузнаването. Футболът не е само тичане.

— Ще повярвам на думите ви.

В стаята на треньорите имаше черна дъска с изписани думи и диаграми. В стаята за контрол на теглото миришеше на гума и имаше кантар със слонски размери, а в миниатюрната видеолаборатория от земята до тавана имаше рафтове, претъпкани със скъпа, модерна техника.

— Защо е необходима толкова много техника?

— Голяма част от треньорските задължения включва гледането на филми. Имаме собствен екип оператори и те заснемат всеки мач от три различни ъгъла. В Националната футболна лига всеки отбор трябва да изпрати на следващия си противник филм с последните си три мача точно една седмица преди срещата.

Фийб погледна през прозорците към тренировъчната зала, единствената наистина подредена площ, която тя видя при обиколката си. На стените имаше рафтове. Имаше тапицирани пейки, няколко малки метални басейна за масаж, аптечен шкаф, червен пластмасов кош с надпис „Заразни отпадъци“ и маса, на която бяха наредени тридесетинасантиметрови купчини от дузини ролки пластир. Тя посочи към тях.

— Защо толкова много?

— Играчите го използват за всяка тренировка обикновено два пъти на ден. Употребяваме големи количества.

— Това сигурно отнема време.

— На тренировъчен лагер имаме петима души, които се занимават с това, а през сезона са трима.

Те продължиха напред. Фийб забеляза, че малкото жени, които срещнаха, видимо се понаперваха, щом забележеха Дан, докато мъжете го поздравяваха с различна степен на почтителност. Тя си припомни думите на Рон за мъжкия клуб и осъзна, че Дан е негов президент.

В гардеробната на ветераните шкафчетата бяха натъпкани с обувки, чорапи, фланелки и подплънки. Някои от играчите бяха залепили семейни снимки в шкафчетата си. В единия ъгъл имаше автомат за безалкохолни напитки, няколко телефона и дървени кутии, претъпкани с писма от почитатели.

Дан остави Фийб във фоайето, след като тя му обеща, че ще се обади отново до десет на другата сутрин. Тя почувства такова облекчение, че се е отървала от него без някакви по-сериозни наранявания и вече беше извадила ключовете за кадилака на Бърт, който Анет й даде, когато се сети, че не е благодарила на Рон за помощта му. Искаше й се да го помоли и за съвет при избора на новия управител.

Тя се насочи към крилото, в което се намираше управлението на Старс и видя един набит мъж, който носеше фотографска апаратура да се приближава срещу нея.

— Извинете, къде е офисът на Рон?

— Рон?

Той изглеждаше объркан.

— Рон Макдърмит.

— О, имате предвид Роналд. Последната врата в дъното.

Тя продължи по коридора, но когато стигна до края, реши, че не е разбрала правилно обясненията, защото на вратата имаше месингова табелка с надпис „Управител“. Взря се объркано в нея.

Сърцето й забумтя. Тя нахлу в малкото преддверие, където имаше секретарско бюро и няколко стола. Телефонът звънеше и всичките му бутони светеха, но в стаята нямаше никого. Няколко объркани секунди тя се надяваше, че Рон е асистент на някого, но надеждата й умря, когато влетя във вътрешната стая.

Рон седеше до бюрото, извърнат от вратата, с лице към прозореца зад него. Беше по риза, лактите му бяха подпрени на облегалките на стола.

Тя пристъпи предпазливо навътре.

— Рон?

Той се обърна.

— Здравей, Фийб.

Сърцето й щеше да се пръсне, когато той й се усмихна тъжно. Въпреки унилото му изражение, тя си позволи искрица надежда.

— Ти вече… Говори ли със Стийв Коувък?

— Искаш да знаеш дали ме е уволнил? Да.

Тя го изгледа слисано.

— Не знаех, че ти си управителят. Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— Ако знаех, нямаше да позволя това.

Но когато изрече тези думи, тя се сети за споразумението си с Дан. Част от него беше и обещанието й да уволни действащия управител.

— Всичко е наред. Наистина. Беше неизбежно.

— Но, Рон…

— Назначиха ме за асистент на тогавашния управител, само защото баща ми и Бърт бяха големи приятели. Баща ти не беше особено впечатлен от мен и би ме уволнил след шест месеца, ако Карл Поуг не беше застанал зад мен.

Тя се отпусна на един стол.

— Поне е имало някой, който да те подкрепи.

— Харесваше ми да работя с Карл. Допълвахме се идеално и точно затова Карл не искаше Бърт да ме уволни.

— Какво искаш да кажеш?

— Карл имаше интуиция за футбол и беше забележителен водач, но не беше особено интелигентен. Аз имах качествата, които му липсваха — организационни способности и делова мисъл. Но като ръководител въобще не ме бива. С Карл така бяхме подредили нещата, че аз извършвах планирането и работата по стратегията ни, а той ги прокарваше пред другите.

— Искаш да ми кажеш, че всъщност ти си ръководил отбора?

— О, не! Карл имаше тази отговорност.

— Превръщайки в дело твоите идеи. — Тя потърка чело. — Това е ужасно.

— Уволнението ми е правилно решение, ако това може да ти послужи за утеха. За да може да действа управителят на професионален отбор, всеки, който работи с него — от чиновниците чак до треньорите, трябва поне малко да му има страха. Хората дори не ме уважават, да не говорим за страх. Умът ми е подходящ за тази работа, но не и моята личност. А може би просто нямам достатъчно смелост.

— Аз имам.

Тя се стегна, изненадана колкото и Рон, че е изказала на глас думите, които си мислеше.

— Моля?

Мислите й препускаха. Бърт искаше тя да бъде просто един фигурант. Беше предположил, че тя ще прекарва дните си, седнала в стария му офис, като послушно подписва документите, които й представят и прави каквото й се каже. Никога не би му минало през ума, че е възможно тя да се опита да научи нещо за работата.

Беше се заклела, че няма да играе в играта на баща си и сега видя начин да изпълни условията на завещанието, но да запази самоуважението си.

— Аз имам смелост — повтори тя. — Просто нямам познания.

— Какво искаш да кажеш?

— Засега единственото нещо, което знам за футбола, е колко много го мразя. Ако баща ми беше предположил, че Карл Поуг ще напусне, никога нямаше да ме остави дори да се приближа до „Старс“, даже и за няколко месеца. Трябваше да направя това, защото ме хванаха в капан — първо Бърт, после Дан Кейлбоу, но това не означава, че трябва да правя каквото ми кажат.

— Все още не разбирам…

— Имам нужда да се науча как се ръководи футболен отбор. Въпреки че ще нося тази отговорност само няколко месеца, аз искам да вземам самостоятелни решения. Но не мога да направя това, ако до мен няма човек, на когото вярвам, който да ме съветва. — Тя посочи документите, които все още държеше в ръка. — Не знам нищо за тези хора.

— За кандидатите за мястото на управителя ли?

Тя кимна.

— Убеден съм, че можеш да повериш избора на най-подготвения, на Дан и Стийв.

— Откъде да знам, че е така?

— Братовчед ти Рийд може би ще те посъветва…

— Не! — Тя се опита да говори спокойно. — Рийд и аз никога не сме се разбирали. При никакви обстоятелства не бих се обърнала към него. Имам нужда от теб.

— Не мога да изкажа колко много означава за мен твоето доверие.

Тя се сви в стола.

— За съжаление обещах на Дан да се отърва от теб.

— Искането му не е било безпричинно. Справях се зле с работата.