Сюзън Филипс - Избрах теб

Влажният нощен бриз помръдваше леко завесите и рошеше тъмнокестенявата коса на Моли, която седеше в един люлеещ се стол до прозореца в спалнята си и четеше „Ребека“ на Дафни дю Морие. Моли знаеше, че отрича литературната критика, но въпреки това смяташе, че Дафни дю Морие е много по-добра писателка от Фьодор Достоевски.

И Даниел Стийл й харесваше повече от Достоевски, най-вече защото героините на нейните книги оцеляваха след толкова много ужасни преживявания и това даваше смелост на Моли. Знаеше, че в истинския живот Даниел Стийл има много деца и когато се разболя от грип в лагера, имаше трескави сънища, в които Даниел й беше майка. Дори и когато беше будна, тя си представяше, че Даниел седи до леглото й, чете й една от своите книги и гали косите й. Знаеше, че е бебешка работа да мисли за такива неща, но не можеше да се спре.

Пресегна се за носна кърпичка и издуха носа си. Грипът мина, но остана хремата и в резултат на това, директорката на Крейтън не искаше да й разреши да пристигне там по-рано. Обадиха се на Фийб и Моли бе принудена да се прибере у дома само няколко дни след завръщането на сестра си в Чикаго. Не че тази ужасна къща даваше усещането за дом.

Искаше й се Фийб да я остави на мира. Тя непрестанно й предлагаше да вземат под наем видеокасети или да играят заедно на карти, но Моли си знаеше, че тя прави това само по задължение. Моли мразеше Фийб не само заради начина, по който тя се обличаше, но и защото баща им я беше обичал. Знаеше, че самата нея баща й не беше обичал. Неведнъж й бе казвал, че тя го кара да потръпва.

— Сестра ти поне има смелостта да ми се противопостави! А всеки път, когато говоря с теб, ти изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

Казваше й го всеки път, когато тя си дойдеше вкъщи. Критикуваше тихия й говор, външния й вид, всичко в нея и тя знаеше, че той тайно я сравнява с красивата й, самоуверена по-голяма сестра. През годините омразата й към Фийб беше стегнала в здрава черупка сърцето й.

Далечният, глух звук на дядовия й часовник, отброяващ девет часа, правеше голямата къща още по-пуста и тя се почувства по-дребна и по-самотна. Отиде до леглото, коленичи и издърпа онова, което беше скрила там. Отпусна се назад на краката си и притисна до гърдите си поизцапана кафява парцалена маймунка с едно липсващо око.

Моли допря буза до едно плешиво място между ушите на маймунката и прошепна:

— Страхувам се, господин Браун. Какво ли ще стане с нас?

— Моли?

При звука от гласа на сестра й, Моли тикна господин Браун под леглото, грабна „Братя Карамазови“, мушна „Ребека“ на Дафни дю Морие под възглавницата си и седна отново в люлеещия се стол.

— Моли, вътре ли си?

Тя отгърна страницата. Вратата се отвори и Фийб влезе.

— Не ме ли чуваш?

Когато погледна пепеляворозовите джинси и екстравагантния пуловер в същия цвят, Моли прикри старателно завистта си. Пуловерът имаше дълбоко остро деколте с фестониран ръб, което подчертаваше гърдите на Фийб. На Моли й се прииска да притисне Достоевски до гръдния си кош, за да скрие липсата на всякаква заобленост там. Не беше честно! Фийб беше стара и вече не й трябваше да е хубава. Нямаше нужда от тази руса коса и тези дръпнати очи. Защо не можеше Моли да е по-хубавата, вместо да изглежда като тънка, грозна клечка с тъпа кестенява коса?

— Четях.

— Ясно.

— Страхувам се, че нямам настроение за разговори, Фийб.

— Няма да ни отнеме много време. Училището започва скоро, а има някои неща, които трябва да обсъдим.

Пуделът на Фийб дотича през вратата и скокна към Моли, която се отдръпна и изгледа сърдито сестра си.

— Откъде се взе това куче?

— Така, както изглежда, ще трябва да се установя тук за известно време, затова Виктор го изпрати със самолет.

Моли отдръпна крака си от пудела, който тъкмо атакуваше мъхестия й жълт чехъл.

— Ще ти бъда благодарна, ако не го пускаш в стаята ми. Много съм алергична.

Фийб седна на ръба на леглото и щракна пръсти към Пух, който се приближи до нея.

— Пуделите не се скубят. Подходящи са за хора с алергии.

— Не искам да има животни в спалнята ми.

— Винаги ли си толкова нелюбезна или само с мен?

Моли стисна упорито устни.

— Уморена съм и искам да си лягам.

— Часът е едва девет.

— Бях болна.

Фийб се вгледа в Моли, която наведе глава над книгата си и нарочно не й обръщаше внимание. Отново изпита познатата смесица от чувства — на безсилие и на съчувствие, които я завладяваха всеки път, щом се опиташе да разговаря с детето. Нямаше и седмица след пристигането й в Чикаго, когато изпратиха Моли от лагера вкъщи, за да се възстанови от грипа. Но през изминалите два дни отношенията им се бяха влошили, вместо да се подобрят.

Тя зачопли шевовете по завивката на леглото.

— Тази къща трябва да бъде освободена скоро, за да започне продажбата й. За съжаление аз изглежда ще трябва да остана тук през следващите няколко месеца и затова реших да се нанеса в къщата, собственост на Бърт, която се намира недалеч от комплекса на „Старс“. Адвокатите казаха, че мога да остана там до първи януари.

Беше й осигурена и издръжка за ежедневните разходи и това беше много хубаво, защото банковата й сметка намаляваше застрашително.

— Тъй като ще се върна в Крейтън, не виждам какво ме засягат промените в живота ти.

Тя се престори, че не забелязва враждебността на Моли.

— Не ти завиждам, че трябва да се връщаш. Мразех го, когато ходех там.

— Нямам голям избор, нали?

Фийб замръзна, а по гърба й полази зловеща тръпка. Лицето на Моли беше вкаменено и безизразно, като се изключи лекото потрепване в ъгълчето на устата й. Фийб разпозна това упорито изражение, отказът да се моли за помощ или да се признае някаква слабост. Самата тя беше използвала някои от тези похвати, за да оцелее сред мъката и самотата на собственото си детство. Когато гледаше Моли, тя все повече се убеждаваше, че идеята, която обмисляше от вчера, е добра.

— Крейтън е малък — каза тя предпазливо. — Винаги съм смятала, че ще бъда по-доволна в по-голямо училище с повече и по-различни ученици. Може би и при теб е така. Сигурно предпочиташ да ходиш в смесено училище.

Моли вдигна рязко глава.

— Да ходя на училище с момчета!

— Не виждам защо не.

— Не мога да си представя какво ли ще бъде, ако има момчета в класната стая. Няма ли да са много буйни?

Фийб се засмя.

— И аз не съм ходила в смесено училище, така че нямам никаква представа. Вероятно си права. — Моли показваше за пръв път някаква проява на оживление, затова Фийб продължи предпазливо: — Тук наоколо има няколко добри обществени училища.

— Обществено училище? — повтори Моли с насмешка. — Качеството на образованието в тях е точкова ниско.

— Невинаги. А и човек с твоя коефициент на интелигентност може да се самообразова, така че това няма да има голямо значение. — Тя изгледа сестра си с разбиране и продължи тихо: — На мен ми се струва, че точно сега е по-важно да си намериш приятели и да се порадваш на младежките си години, отколкото да се захванеш преди всички с висшата математика.

Защитната черупка на Моли се затвори отново.

— Имам много приятели. Много. И по една случайност, математиката ми харесва. Никога няма да се примиря с лошото образование, само за да ходя в училище с някакви си глупави пубертети, които съм сигурна, че не са така зрели като моите приятели в Кънектикът.

Фийб трябваше да й го признае. На Моли не й мигаше окото.

Моли присви устни.

— Ти не си надарена и затова не можеш да ме разбереш.

— Неприятно ми е да те разочаровам, Мол, но и моят коефициент на интелигентност не е нещо, пред което можеш да изсумтиш презрително.

— Не ти вярвам.

— Извади си тогава тетрадките. Нека да решим заедно няколко интеграла.

Моли преглътна.

— Аз… аз не съм стигнала чак дотам.

Фийб прикри облекчението си. От години не беше се занимавала с математика и вече не си спомняше нищо.

— Не съди за книгата по корицата й, Мол. Ако хората например съдят по поведението ти, може да решат, че си недружелюбна и малко снобка. Но и двете знаем, че не е така, нали?

Искаше да накара Моли да мисли, а не да й се противопоставя, затова поприкри жилото в думите си с усмивка. Но не се получи.

— Не съм снобка! Аз съм си съвсем свестен човек с много приятели и…

Тя ахна.

Фийб проследи изненадания й поглед и видя Пух, който измъкваше поизцапана парцалена маймунка изпод леглото на Моли. Тя бързо измъкна животното от устата на пудела.

— Всичко е наред. Пух не е скъсала играчката ти. Виж.

Лицето на Моли почервеня.

— Не искам повече това куче в стаята си. Никога. А онова не е мое. Аз не си играя с играчки. Не знам откъде се е взело. Изхвърли го, смешно е.

Фийб винаги ставаше жертва на изгубените души. Нищо друго не би я развълнувало толкова силно, колкото отказването на сестра й от очевидно много обичаната парцалена маймунка. В този миг нямаше сила, която да я накара да отпрати това объркано, изплашено младо момиче.

Тя хвърли небрежно парцалената животинка до крака на леглото.

— Реших да не те изпращам обратно в Крейтън. Ще те оставя в някое училище тук през първия срок.

— Какво? Не можеш да го направиш!

— Аз съм ти настойник и наистина мога да го направя. — Фийб грабна Пух и тръгна към вратата. — През следващата седмица ще се преместим в друга къща. Ако в училището нещата не потръгнат, ще можеш да се върнеш в Крейтън за втория срок.

— Защо правиш това? Защо си толкова злобна?!

Тя знаеше, че детето никога не би повярвало на истината, затова само повдигна рамене.

— Нещастието иска компания. Аз трябва да остана тук. Защо да не останеш и ти?

Едва когато слезе по стълбите, всички последствия от стореното се стовариха върху нея. Вече беше затрупана с проблеми, които не знаеше как да разреши, а сега си добави още един. Кога ли щеше да се научи да не бъде толкова импулсивна?

Опитвайки се да избяга от обърканите си мисли, тя се запъти към плъзгащите се врати в дъното на къщата и пристъпи навън. Нощта беше тиха и ухаеше на борове и рози. Идващите от къщата потоци светлина осветяваха крайните дървета на насажденията в края на двора. Там беше и старото кленово дърво — нейното убежище, докато беше дете. Тя се запъти натам. Стигна до него, но видя, че най-долните му клони са прекалено високо, за да ги стигне. Тя се облегна на ствола му и се загледа към къщата.