Нощта беше спокойна, но Фийб не успяваше да се отърси от тревожните си мисли. Не разбираше нищо от възпитаване на младо момиче. И как ли да преодолее враждебността на Моли? Мушна пръсти в джобовете на панталоните си. Не само проблемите със сестра й я притесняваха. Липсваха й Виктор и приятелите. А когато прекрачваше прага на комплекса на „Старс“, се чувстваше сякаш нещо в нея не е съвсем нормално. И прекарваше твърде много време в мислене за Дан Кейлбоу. Защо трябваше да се противопоставя толкова непреклонно на желанието й да наеме Рон отново?

Тя въздъхна. Не само отношението му към Рон го задържаше в мислите й. Прекалено силно усещаше присъствието му. Понякога, когато той беше наблизо, тя изпитваше нещо подобно на паника. Ударите на сърцето й се засилваха, пулсът й се ускоряваше и тя изпитваше обезпокоителното чувство, че тялото й се събужда след продължителен зимен сън. Усещането беше абсурдно. Тя си знаеше твърде добре, че що се отнася до мъжете, е повредена завинаги.

Нощта беше топла, но тя извади ръце от джобовете си и разтри раменете си, защото усети внезапен студ. Спомените я заливаха, звуците на нощта я обгръщаха и тя се върна отново към онези първи месеци в Париж.

След като пристигна там, попадна на една приятелка от Крейтън и се нанесе в малкия й апартамент на третия етаж. Намираше се недалече от пъстрото, шумно кръстовище, където булевард „Монпарнас“ се пресичаше с булевард „Раснел“. Седмици наред тя почти не ставаше от леглото. Просто се взираше в тавана, докато постепенно убеди себе си, че по някакъв начин е отговорна за собственото си изнасилване. Никой не я беше насилвал да танцува с Крейг. Никой не я беше карал да се смее на шегите му и да флиртува с него. Беше направила всичко по силите си, за да му се хареса.

Малко по малко тя започна да вярва, че вината за случилото се е нейна. Съквартирантката й, уплашена от нейното уединение, я моли дълго да излезе навън и най-накрая стана по-лесно да се примири, отколкото да се дърпа. Започна да прекарва вечерите си, като пиеше евтино вино и пушеше марихуана с една долнопробна студентска група, която висеше по тротоарите и кръчмите на „Монпарнас“. Мъката намали апетита й, детската й пълнота се стопи съвсем. Краката й отслабнаха, скулите й се очертаха, но гърдите й си останаха все така пълни и момчетата забелязваха това, въпреки безформените й дрехи. Вниманието им засили омразата й към самата нея. Те знаеха що за момиче е тя. Ето защо не искаха да я оставят на мира.

Без да знае как точно се случи това, тя се самонаказа като спа с единия от тях — един млад германски войник, дошъл в Париж за някакви курсове на ЮНЕСКО. После пусна в леглото си един брадат шведски студент по изкуство, а след него дългокос фотограф от Ливърпул. Лежеше неподвижна под тях и ги оставяше да правят каквото си искат, защото вътре в себе си знаеше, че не заслужава нищо по-добро. Мразеше себе си повече от потните им тела и търсещите им ръце.

Едва по-късно се осъзна. Ужасена от онова, което беше позволила да се случи, тя отчаяно затърси начин да се защити. Мъжете бяха нейни врагове. Да забрави това, означаваше да постави себе си в опасност.

Започна да наблюдава хубавичките млади френски жени, които се разхождаха вечер по булевард „Монпарнас“. Сядаше в кръчмите и гледаше как навеждат лица към своите любими, примамвайки ги със смели, знаещи очи. Забелязваше самоуверения начин, по който полюшваха бедра в тесните си джинси и изпъваха гърдите си. Една вечер, докато наблюдаваше някаква знойна красавица, която тъкмо разтваряше устни, за да може любимият й да постави между тях вкусното месо на една мида, тя разбра всичко. Тези млади французойки използваха секса, за да контролират мъжете, а мъжете бяха безпомощни и не можеха да се защитят.

И тогава тя започна да се преобразява.

По времето, когато я откри Артуро Флорес, тя работеше в магазин за произведения на изкуството близо до „Мадлен“ и торбестите, скриващи фигурата дрехи, бяха отстъпили пред тесни джинси и миниатюрни, прилепнали блузки, които подчертаваха гърдите й. Платинени кичури привличаха погледите на мъжете към дългата копринена коса, която се виеше по раменете й. Със смел поглед тя издаваше солените си, мълчаливи преценки за всеки един от тях.

Може да гледаш, chere, но не си чак толкова мъж, че да пипнеш!

Те флиртуваха с нея, но след като получеха отказа й, подвиваха опашки. Облекчението, което изпита, я замая. Най-после беше намерила начин да се защити.

Артуро Флорес не беше като другите. Беше много по-възрастен. Един мил, умен и самотен мъж, който искаше само нейното приятелство. Когато я попита дали може да я нарисува, тя се съгласи без колебание. Не беше и сънувала, че ще намери седем години покой с него.

Артуро беше част от един затворен кръг богати и известни европейски мъже, които криеха хомосексуалността си. Внимателно подбраните му приятели станаха и нейни приятели. Бяха умни, образовани, понякога саркастични, но винаги любезни. Те не искаха тялото й. Искаха вниманието й, съчувствието й и обичта й. В замяна я научиха на много неща за музиката, историята и политиката. Тя получи по-добро образование от приятелите на Артуро, отколкото нейните бивши съученички в колежите.

Но не успяха да й дадат забрава. Травмата й беше твърде дълбоко вкоренена и не можеше да бъде овладяна лесно, така че тя продължи да наказва хетеросексуалните мъже с дребни жестокости — изкусителна усмивка, предизвикателно облекло и лукаво кокетство. Узна, че може да контролира всички тях, като оставяше тялото си да дава обещания, които тя нямаше да му позволи да изпълни.

Толкова съжалявам. Monsieur, Heir, Senor, но не сте чак толкова мъж, че да пипнете…

И когато се отдалечаваше от всички тях, бедрата й се полюшваха в ритъма на френските момичета, които владееха булевард „Монпарнас“.

„Хот ча ча

Хот ча ча

Хот хот

Ча ча ча ча“

Стана на двайсет и шест, преди да позволи на друг мъж да я докосне. Това беше младият лекар, който посещаваше Артуро по време на болестта му. Той беше красив и мил. Милувките на лекарските му ръце я утешаваха. Близостта им й беше приятна, но когато той се опита да я задълбочи, тя се вкамени. Той беше търпелив, но всеки път щом ръцете му се плъзваха под дрехите й, спомените за нощта в ламаринената барака до басейна я нападаха, спомени за младия мъж, на когото беше позволила да вземе надмощие над нея. Лекарят беше твърде добре възпитан, за да й каже, че според него тя не е достатъчно жена, но изчезна от живота й. Тя се постара да приеме факта, че е непоправимо увредена по отношение на секса и реши да не си позволява да се ожесточи. Смъртта на Артуро разби сърцето й, но тя намери друг отдушник за нежните си чувства.

В Манхатън се обграждаше с добри, но хомосексуални мъже, а някои от тях държеше в прегръдките си, когато умираха. Тези мъже получаваха обичта и привързаността, които тя притежаваше в такова изобилие. Тези мъже заемаха мястото на любовниците, които само биха й напомняли, че тя не е достатъчно жена.

— Здравей, братовчедке.

Тя ахна удивено, обърна се и видя Рийд Чандлър, който стоеше облян от светлина на края на моравата, на по-малко от четири метра от нея.

— Още ли се криеш в храстите, Дебело шкембе?

— Какво правиш тук?

— Идвам да поднеса почитанията си.

Тя вече не беше беззащитно дете, затова се противопостави на страха, който той все още й внушаваше. По време на погребението беше твърде замаяна и не забеляза променена ли е външността му, но сега видя, че въпреки възмъжаването, той изглеждаше почти както преди. Предположи, че жените все още забелязват привлекателността на разбойническата му хубост. Имаше гъста, синьо-черна коса, мургава кожа и силно, набито тяло. Но пълните устни, които множеството му гаджета намираха за чувствени, й изглеждаха просто алчни. Лакомите му устни й припомниха колко много искаше Рийд от живота, и каква голяма част от онова, което той искаше, й принадлежеше.

Тя забеляза, че сега той се облича повече като банкер, отколкото като гангстер. Синьо-бялата му раирана риза и тъмносините панталони изглеждаха шити по поръчка, докато той палеше цигарата си. Фийб мярна скъп часовник на китката му. Спомни си думите на баща си, че Рийд работел във фирма за търговия с недвижими имоти. Отначало се изненада, че той не работи за „Старс“, но после осъзна, че Рийд е прекалено хитър и не би позволил на Бърт да контролира живота му.

— Как ме откри тук?

— Винаги мога да те открия, Дебело шкембе. Дори и в тъмното е трудно тази твоя руса коса да остане незабелязана.

— Бих искала да не ме наричаш така.

Той се усмихна.

— Смятах, че е смешно, но щом ти е неприятно, ще се обръщам към теб по друг начин. Може ли да те наричам Фийб или предпочиташ нещо по-официално?

Той се шегуваше и тя се поуспокои.

— Фийб става.

Той се усмихна и й предложи цигара. Тя поклати глава.

— Би трябвало да ги откажеш.

— Правил съм го много пъти.

Той дръпна от цигарата и тя отново спря очи на пълните му, алчни устни.

— Е, как се справяш? Отнасят ли се добре с теб?

— Любезни са.

— Ако някой те тревожи, обади ми се.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Никога не се беше чувствала по-несигурна, но нямаше намерение да му признава това.

— Лош късмет е, че Карл Поуг напусна. Ако Бърт си мислеше, че има някаква вероятност да се случи нещо такова, знам, че не би направил това. Назначи ли нов управител?

— Още не.

— Не чакай много дълго. Макдърмит е прекалено неопитен за тази работа. Може би не е лоша идеята да оставиш Стийв Коувък да вземе крайното решение. Ако не искаш, ще ми бъде приятно да ти помогна.

— Ще го имам предвид.

Стараеше се гласът й да звучи безразлично.

— Бърт обичаше да си играе с хората. Не улесни никого от двама ни, нали?

— Да, така е.

Той пъхна ръка в джоба си, после я извади. Изглеждаше притеснен. Мълчанието помежду им се проточи.

Той премести тежестта си на другия крак, дръпна силно от цигарата си и изпусна дима в тънка неравна струйка.

— Знаеш ли, Фийб, има нещо, което трябва да ти кажа.

— О?

— Отдавна трябваше да го направя, но все избягвах разговора.

Тя чакаше.

Той отмести погледа си.

— Няколко години след като завършихме училище, Крейг Дженкинс и аз бяхме на едно празненство.

Цялото й тяло се стегна. Нощта внезапно й се стори много тъмна, а къщата твърде отдалечена.

— Крейг се напи и ми разказа какво се е случило в действителност. Каза ми, че те е изнасилил.

От устните й се изплъзна леко възклицание. Но вместо да се чувства удовлетворена, тя се почувства наранена и беззащитна. Не искаше да разговаря с никого за това, особено пък с Рийд.

Той прочисти гърлото си.

— Извинявай. Аз все си мислех, че лъжеш. Веднага отидох при Бърт, но той не искаше да говори за това. Предполагам, че трябваше да настоявам повече, но ти го знаеш какъв е.

Тя не успя да проговори. Дали той казваше истината? Нямаше представа дали е искрен или просто се опитва да спечели доверието й, за да може да влияе на решенията й, докато тя е собственик на „Старс“. Не й се искаше да повярва, че баща й е узнал истината, но не е пожелал да я приеме. Предишната болка и чувството, че са я предали, я погълнаха.

— Струва ми се, че трябва някак да компенсирам това, затова искам да знаеш, че винаги ще бъда до теб. Колкото се отнася до мен, аз съм ти задължен. Обещай ми, че ще ми се обадиш, ако има нещо, с което мога да ти помогна, каквото и да е то.

— Благодаря, Рийд. Ще го направя.

Думите й прозвучаха неестествено и рязко. Беше ужасно напрегната и имаше чувството, че ще се разпадне, ако не се махне от него. Въпреки неговата проява на загриженост, тя никога не можеше да му повярва.

— Мисля, че вече трябва да влизам вътре. Не искам да оставям Моли твърде дълго сама.

— Разбира се.

Те стигнаха до къщата в напрегнато мълчание.