— Това е чудесно.

— Не и от моя гледна точка.

— Рон не е чак толкова некадърен, колкото смятате.

— Той е слабак.

— Е, вие пък сте такъв спортист! Двамата би трябвало да се допълвате добре.

Той изръмжа нещо, после очите му я огледаха с наглост, каквато никога преди не беше проявявал.

— Роналд наистина е успял да разбере как да получи онова, което иска от вас. Но има нещо, което може би трябва да знаете. Умните жени, които се занимават с бизнес, не спят с мъжете, които работят за тях.

Въпреки че не беше направила нищо лошо, този удар я нарани и затова й беше трудно да му изпрати копринено мека усмивка.

— Ревнувате, че съм избрала него вместо вас?

— Не. Страхувам се, че ще се прехвърлите на играчите ми.

Тя стисна юмруци, но преди да успее да отговори, той излезе от офиса й.



Рей Хардести стоеше в сянката на боровете, извън защитната ограда и наблюдаваше Дан Кейлбоу, който се втурна на игрището. Рей трябваше да тръгва скоро за работа, но въобще не се помръдна. Изкашля се, запали още една цигара и размърда крака, като настъпи фасовете по земята. Някои бяха цели, други се бяха разпаднали след бурните дъждове през миналата седмица, оставяйки след себе си само надутите, пожълтели филтри.

Всеки ден той си казваше, че няма да се върне тук отново, но въпреки това идваше. И всеки ден, щом жена му го попиташе къде отива, той казваше: „На работа“. Никога не носеше каквото и да било вкъщи, но тя продължаваше да пита. Вече едва я понасяше.

Рей потърка с ръка небръснатата си брада. Не се изненада, че не почувства нищо. След онази сутрин, когато полицията дойде в дома му, за да го уведоми, че Малкия Рей е загинал в автомобилна катастрофа, той престана да усеща разликата между топло и студено. Жена му казваше, че е временно, но Рей си знаеше, че не е, както и фактът, че никога повече няма да гледа как синът му играе за „Старс“. От онази сутрин насам усещанията му се притъпиха. Часове наред гледаше телевизия, после внезапно разбираше, че въобще няма говор. Слагаше сол вместо захар в кафето си, но забелязваше променения вкус, когато чашата вече беше почти празна.

Вече нищо не беше както трябва. Когато Малкия Рей играеше за „Старс“, той беше голяма клечка. Всички се отнасяха към него с уважение — хората, с които работеше, съседите, момчетата в бара. Сега го гледаха със съжаление. Сега той беше нищо, и виновен за това беше Кейлбоу. Ако Малкия Рей не беше толкова разстроен, че го изхвърляха от „Старс“, нямаше да се блъсне в парапета. Кейлбоу беше виновен, че Големия Рей вече не можеше да излезе с вдигната глава.

Месеци наред Малкия Рей му разказваше как Кейлбоу му имал зъб и го обвинявал, че пие прекалено много и че е някакъв си проклет наркоман, само защото вземал малко стероиди, както и всички останали в Националната футболна лига. Малкия Рей може и да си беше малко луд, но точно това го правеше голям играч. Дявол да го вземе, та той не беше някакъв си проклет наркоман. Хейл Брюстър, предишният треньор на „Старс“, не се беше оплаквал. Неприятностите започнаха, едва когато уволниха Брюстър и Кейлбоу зае мястото му.

Всички повтаряха непрекъснато колко много си приличат баща и син. И Малкия Рей имаше грубо лице на боксьор, голям нос, малки очи и гъсти вежди. Но синът му не живя достатъчно дълго, за да понапълнее около кръста и в косите му нямаше нито един бял косъм, когато го погребаха.

Животът на Големия Рей беше пълен с разочарования. Искаше да стане полицай, но когато потърси работа, там сякаш приемаха само негри и никой друг. Искаше да се ожени за красива жена, а вместо това се върза с Елън. Дори Малкия Рей го беше разочаровал в началото. Но неговият старец го стегна и когато хлапето беше последна година в гимназията, Рей се чувстваше като цар, докато стоеше сред публиката и гледаше как играе момчето.

Сега отново беше никой.

Закашля се и му трябваше почти минута, за да овладее спазмите. Преди година лекарите му бяха казали да спре да пуши, защото има болно сърце и белите му дробове не са наред. Не му казаха, че умира, но той и без това си го знаеше, а и то вече не го интересуваше особено. Единственото, което имаше значение, беше да се разплати с Дан Кейлбоу.

Големия Рей се радваше на всяка загуба на „Старс“, защото тя доказваше, че отборът е пълен боклук без неговия хлапак. Беше решил да остане жив до деня, в който всички ще узнаят каква грешка е направило онова копеле, като изхвърли Малкия Рей. Щеше да остане жив до деня, в който Кейлбоу ще изсърба попарата, която сам си беше надробил.



На следващата неделя Фийб влезе в ложата на собственика и я обгърна мирис на уиски и скъпи пури. Точно сега правеше нещо, което се беше заклела, че няма да направи — дойде на футболен мач. Той беше успял да я убеди, че собственикът на „Старс“ не може да пропусне първия мач от редовния сезон.

Всъщност шестоъгълният Дворец на спорта беше построен в изоставена каменоломна, разположена в центъра на стотина акра земя, малко на север от магистралата. Когато „Старс“ не играеха, забележителната сграда от стъкло и метал приютяваше всякакви събития от религиозни събирания до състезания по дърпане на въже. Имаше удобства за банкети, елегантен ресторант и места за осемдесет и пет хиляди души.

— Това е наистина скъп имот — промърмори Фийб на Рон, докато влизаше в ложата с два телевизора и стъклена предна стена, гледаща към игрището.

Беше разбрала, че ложите в Двореца на спорта се дават под наем за осемдесет хиляди долара на година.

— Ложите са сред малкото неща, от които печелим според жалкия договор за стадиона, подписан от Бърт — поясни Рон и затвори вратата. — Всъщност това са две ложи, съединени в една.

Тя огледа през цигарения дим разкошната обстановка в златисто и синьо — дебел, мъхест килим, удобни шезлонги, добре заредено барче от махагон. Вътре имаше девет или десет мъже — приятели на баща й или собственици на петнайсетте процента от „Старс“, които Бърт беше продал преди няколко години, защото се нуждаеше от капитал.

— Рон, забелязваш ли тук нещо не на място?

— Какво имаш предвид?

— Себе си. Аз съм единствената жена. Никой от тези мъже ли няма съпруга?

— Бърт не разрешаваше по време на мач в ложата му да присъстват жени. — В очите му проблесна палав огън. — Много бърборят.

— Шегуваш се.

— Съпругите имат специални места навън. Това не е нещо необичайно за Националната футболна лига.

— Мъжкият клуб, а?

— Точно така.

Към нея се приближи един дебел мъж, когото тя съвсем бегло си спомняше от погребението на баща си. Когато я погледна, очите му едва не се ококориха. Саймоун казваше, че това е рокля за измиване на колата, защото прилепналата розова рокля беше разцепена на широки парчета отнякъде доста над коляното до средата на прасеца. При всяка стъпка краката й си играеха на криеница с яркорозовите парчета плат. Корсажът с изрязано деколте и без ръкави, подчертаваше гърдите й. Мъжът държеше чаша от гравиран кристал, пълна догоре с алкохол. След възторжения му поздрав Фийб заподозря, че тя не му е първата.

— Надявам се да ни донесете късмет, малка женичке!

Той огледа гърдите й.

— Миналата година имахме тежък сезон, а и доста от нас не са сигурни, че Кейлбоу е подходящият човек за тази работа. Той беше страхотен куотърбек, но това не значи, че може да бъде треньор. Защо не използвате това ваше сладко личице, за да го накарате да отвори нападението? С уайдрисийвър като Боби Том трябва да се навлиза по-дълбоко. И е по-добре да започва Брижки, вместо Рийнълдс. Кажете му го, чувате ли?

Този мъж беше непоносим, затова тя заговори с леко дрезгав глас:

— Още тази вечер ще го прошепна на възглавницата му.

Роналд я отмъкна бързо от шашнатия човек, за да не направи още някоя щуротия и я запозна с останалите. Повечето от тях имаха предложения Дан да направи промени в защитната линия, както и за някои допълнителни комбинации. Тя се замисли дали пък всички мъже не си мечтаят тайно да бъдат футболни треньори.

Тя пофлиртува с тях, после се измъкна и отиде до прозорците, за да огледа стадиона. Средната линия беше на по-малко от десет минути път. Празните места бяха твърде много, а „Старс“ откриваха сезона с популярните „Денвър Бронкос“. Нищо чудно, че отборът имаше толкова много парични затруднения. Ако скоро не настъпеше промяна, уволненията, за които Дан беше споменал, щяха да станат действителност.

Мъжете в ложата гледаха краката й, докато тя наблюдаваше телевизионния коментатор, който обясняваше защо „Бронкос“ ще бият „Старс“.

Рон се появи до нея и запристъпва нервен от крак на крак. Тя се сети, че още като го взе в колата, той изглеждаше притеснен.

— Нещо не е наред ли?

— Ще ти бъде ли много неприятно да дойдеш с мен?

— Разбира се, че не. — Тя взе чантичката си, излезе от ложата и го последва в коридора. — Случило ли се е нещо, което трябва да знам?

— Не съвсем. Просто… — Той я отведе до единия от асансьорите за частно ползване и натисна копчето. — Фийб, това наистина е смешно. — Вратите се отвориха и те влязоха вътре. — Сигурно си чувала за прословутото суеверие на спортистите. Някои от тях упорито носят един и същ чифт чорапи през целия сезон или пък обличат екипа си в един и същ ред. Много от тях с годините са си измислили ритуали. През коя врата ще минат, как ще стигнат до стадиона, пъхат си талисмани под екипите. Наистина глупава работа, но това им дава самоувереност и не вреди на никого.

Асансьорът тръгна надолу.

Фийб изгледа Рон с подозрение.

— Това какво общо има с мен?

— Не съвсем с теб. По-скоро с Бърт. И с някои от играчите. — Той погледна притеснено часовника си. — А също с „Беърс“ и Майк Маккаски.

Маккаски беше внук на Джордж Хейлъс, легендарния основател на „Чикаго Беърс“. Освен това той беше президент и собственик на „Беърс“, за когото всички говореха. Но за разлика от нея, Маккаски си знаеше работата, затова Фийб не можа да види връзката.

Вратите се отвориха. Двамата с Рон излязоха и тя видя слънчева светлина, а знаеше, че се намират под стадиона. Разбра, че се намират в коридор, който завършваше с просторен тунел, водещ към игрището. Рон я насочи към него.

— Рон, започваш да ме притесняваш.

Той извади бяла кърпичка от джобчето си и я притисна до челото си.

— Първата четвърт на всеки мач на „Беърс“ Майк Маккаски прекарва на игрището, до скамейката с резервите. Той не се меси в играта, но винаги е там и това се е превърнало в ритуал. — Той върна кърпичката в джоба си. — На Бърт не му се нравеше да седи горе в ложата на „Старс“, докато Маккаски е на игрището и така от преди няколко години започна да прави същото. То… ъъ… се превърна в обичай. По този въпрос играчите са суеверни.

В нея започна да се промъква тревога.

— Рон…

— Трябва да стоиш на игрището, заедно с отбора, през първата четвърт — каза той набързо.

— Не мога да го направя! Та аз дори не искам да съм в ложата, да не говорим за игрището!

— Трябва. Хората очакват това от теб. Джим Бийдерот е стартиращия ти куотърбек и е един от най-суеверните спортисти, които съм срещал. Куотърбековете са като треньорите. Разстройват се лесно. А и Боби Том си изказа мнението преди мача. Не искал кармата му да бъде разрушавана.

— Не ми пука за неговата карма!

— Ами за твоите осем милиона?

— Няма да изляза там.

— Ако не го направиш, значи пренебрегваш задълженията си и не си такъв човек, за какъвто съм те мислил.

Думите му бяха изречени забързано и я накараха да се замисли. Но идеята да се изправи на игрището я изпълваше със страх, а тя не искаше да й се налага да се преборва с него. Фийб затърси в ума си някакво правдоподобно извинение в замяна на уплахата.

— Дрехите ми не са подходящи.

Той я изгледа с блеснали от възхищение очи.

— Красива си.

Коляното й и доста голяма част от бедрото й се показаха между яркорозовите парчета, когато повдигна крак, за да покаже на Рон сандалите си с множество каишки и деветсантиметровия ток.