Сюзън Филипс - Избрах теб

— Майк Маккаски не би отишъл на игрището в такова облекло! Освен това, ще потъна.

— Игрището е твърдо. Фийб, търсиш си сламки, за които да се уловиш. Честно, очаквах повече от теб.

— Част от теб всъщност се забавлява, нали?

— Трябва да си призная, че когато те видях в тази рокля, се замислих дали твоята външност няма да покачи продажбите на билети? Даже можеш да махнеш с ръка на тълпата.

Фийб промърмори една дума, която рядко й се случваше да използва.

Той я изгледа с мил укор.

— Нека ти припомня първоначалното ни споразумение. От мен се искаха познанията, а от теб смелостта. Сега ти нарушаваш твоята част от договора.

— Не искам да излизам на игрището! — възкликна тя отчаяно.

— Разбирам те. Но за съжаление, трябва да го направиш.

Той стисна леко лакътя й и я поведе към наклонения тунел, който извеждаше навън.

— Преди две седмици ти беше свестен човек без качества на водач — опита се тя да скрие уплахата си зад сарказъм.

— Аз все още съм свестен човек. — Той я поведе през изхода на тунела към ярката слънчева светлина. — Ти ми помагаш да развия способностите си на водач.

Той я придружи по бетонната пътека, после през вратичката в оградата и накрая я поведе покрай обикалящите играчи по игрището, към едно място, точно до края на пейката. Тя усети, че се поти и се разгневи на баща си. Този отбор беше играчка на баща й, не нейна. Погледна играчите с техните тела, издути до свръхчовешки размери и се почувства толкова уплашена, че главата й се замая.

Слънчевата светлина, минаваща през стъкления шестоъгълник в средата на купола, струеше върху яркорозовата й рокля. От тълпата извикаха името й. Изненада се, че я познават, но после се сети, че историята със завещанието на Бърт беше разпространена по информационните средства. Вече беше отказала дузина молби за интервюта, като се започне от местните вестници до Ен Би Си. Тя сложи сияйна усмивка на лицето си, с надеждата, че никой няма да забележи колко е неуверена.

Фийб усети, че Рон се кани да я остави и сграбчи ръката му.

— Не си тръгвай!

— Трябва. Играчите смятат, че нося лош късмет. — Той мушна нещо в ръката й. — Ще те чакам в ложата, когато първата четвърт завърши. Ще се справиш. И… ъъ… Бърт винаги плясваше Боби Том по задника.

Още преди тя да успее да осъзнае тази неочаквана новина, той изчезна от игрището и я остави сама с куп закалени в битките мъже, които сумтяха, потяха се и нямаха търпение да вдигнат гюрултия. Фийб отвори юмрука си и се загледа удивена в дланта си. Защо Рон й беше дал пакетче ментова дъвка?

Дан се появи до нея и тя трябваше да потисне налудничавото си желание да се хвърли в прегръдките му и да го помоли да я защити. Но това желание изчезна, когато той я прониза с недружелюбен поглед.

— Не мърдай оттук до края на първата четвърт. Ясно ли е?

Тя едва успя да кимне.

— И не оплесквай всичко. Говоря сериозно, Фийб. Имаш отговорности и по-добре се съобразявай с тях. Ти и аз може да смятаме, че суеверията на играчите са смешни, но те не смятат така.

Той се отдалечи без повече обяснения.

Срещата им продължи само няколко секунди, но тя се почувства като премазана от булдозер. Преди да успее да се съвземе, върху нея връхлетя един от мъжете, като поклащаше шлема си. Тя се държеше далече от играчите, но позна Боби Том Дентън по снимките му — руса коса, широки скули, голяма уста. Той изглеждаше напрегнат и притеснен.

— Госпожице Съмървил, не се познаваме, но… имам нужда да ме ударите по задника.

— Ти… ъъъ… трябва да си Боби Том.

Един много богат Боби Том.

— Да, така е.

Не, и дума не можеше да става да направи това. Може би имаше жени, родени да пошляпват мъжки задници, но тя не беше сред тях. Бързо повдигна ръка, целуна крайчетата на пръстите си и докосна с тях устните му.

— Какво ще кажеш за нова традиция, Боби Том?

Тя зачака, обзета от опасение, че може да е причинила нещо непоправимо на неговата карма, пропилявайки осем милиона при това. Той се понамръщи и в следващия миг тя усети, че яркорозовите парчета плат се увиват около краката й, когато той я грабна и залепи една звучна целувка на устните й.

Ухили се и я върна на земята.

— Тази традиция е дори по-добра.

Стотици хора от тълпата бяха забелязали разговора им и когато Боби Том се отдалечаваше, тя чу смях. И Дан беше забелязал целувката, но той определено не се смееше.

Още едно чудовище се насочи към нея. Когато се приближи, той изръмжа нещо на онзи, който беше зад него и тя видя името Бийдерот на гърба на небесносиния му екип. Това сигурно беше темпераментният й куотърбек.

Най-накрая той се спря до нея и тя видя синьо-черна коса, нос като кука за месо и малка, почти женствена уста.

— Госпожице Съмървил, вие трябва… Баща ви… — Той се загледа в една точка точно под лявото й ухо и сниши глас: — Преди всеки мач той ми казваше: Изяж лайното, мечок такъв.

Сърцето й замря.

— Не може ли… Не може ли просто да те шляпна по задника.

Той поклати глава и я изгледа разярено. Тя се предаде и изрече думите, колкото се може по-бързо.

Куотърбекът въздъхна шумно от облекчение.

— Благодаря, госпожице Съмървил.

И изтича напред.

„Старс“ спечелиха при хвърлянето на монетата и двата отбора се подредиха за началния удар. За неин ужас Дан се затича към нея, като не отместваше очи от игрището. На главата му имаше слушалки, свързани с дълъг кабел, но това изглежда не пречеше на движенията му. Той спря до нея, с очи все така приковани към игрището.

— В теб ли е дъвката?

— Дъвката?

— Дъвката!

Тя се сети внезапно за пакетчето, което Рон беше мушнал в ръката й. Разтвори пръстите си, които бяха здраво стиснати около него.

— Тук е.

— Подай ми я, когато играчът, който подаде топката, я нагласи за удар. С дясната ръка. Зад гърба си, ясно ли е? Да не объркаш нещо. Дясна ръка. Зад гърба ти. Когато играчът приготви топката за удар.

Тя го погледна.

— Кой подава топката?

Беше започнала да го влудява.

— Дребният, в средата на игрището! Нищичко ли не знаеш? Ще оплескаш всичко, нали?

— Няма да оплескам нищо!

Очите й се отправиха към игрището и тя трескаво се опита да разпознае играча, който подава топката. Избра най-дребния, с надеждата, че не е сгрешила. Когато той се наведе да нагласи топката, тя сложи бързо дясната ръка зад гърба си и пусна дъвката в разтворената длан на Дан. Той изсумтя, мушна я в джоба си и хукна, без дори да й благодари. Тя се сети, че само преди няколко минути той й каза, че суеверията на играчите били смешни.

След секунди топката полетя във въздуха и пред нея настъпи хаос. Нищо не би могло да я подготви за страховитите звуци, които издаваха двадесет и две мъжки тела, изпълнени с решимост да се бият и да се пребият един друг. Шлемовете се блъскаха, раменете им се притискаха и въздухът беше изпълнен с ругатни, викове и охкания.

Тя притисна длани до ушите си и изпищя, когато цял взвод униформени мъже се втурна към нея. Остана замръзнала на мястото си, а играчът на „Старс“, в когото беше топката, връхлиташе върху нея. Отвори уста, за да извика, но не излезе никакъв звук. Тълпата подивя, докато той приближаваше страничната линия, преследван от облечени в оранжево и бяло чудовища от ада. Фийб видя, че той не може да спре… щеше да се стовари точно върху нея… а тя не можеше да се спаси, защото краката й не помръдваха. В последния момент той изви и се сблъска със съотборниците си, стоящи до страничната линия.

Сърцето й бумтеше силно и й се стори, че ще припадне. Отвори несръчно чантата си и затърси вътре кристалните си очила. Едва не ги изтърва, докато ги наместваше непохватно на носа си, за да се скрие зад тях.

Първата четвърт се изнизваше мъчително бавно. Фийб усещаше миризмата на потта на играчите, виждаше израженията им — понякога отнесени, понякога гневни, чуваше обидите, които си крещяха непрестанно, докато повторението отне смисъла дори и на най-мръсните думи. В един момент тя осъзна, че вече не стои там само защото така са й казали, но и за да изпита силата си, собствената си смелост. Може би, ако успееше да се справи с това предизвикателство, щеше да започне да се справя и с целия си живот.

Секундите се влачеха като минути, а минутите — като часове. С ъгълчетата на очите си тя наблюдаваше момичетата от агитката на „Старс“, които бяха облечени в прозрачни златисти костюми, покрити със сини пайети и аплодираше заедно с тях. Послушно ръкопляскаше, когато Боби Том улавяше пас след пас, срещу силната защита на „Бронкос“, както щеше да чуе по-късно да я определят. И се улавяше, че насочва поглед към Дан Кейлбоу по-често, отколкото й се нравеше.

Той крачеше покрай страничните линии, а тъмнорусата му коса блестеше под ярката слънчева светлина, която проникваше през средата на купола. Бицепсите му опъваха късите ръкави на фланелката му, а вените на мускулестия му врат туптяха, когато извикваше наставленията си. Той въобще не се спираше. Крачеше, беснееше, крещеше, размахваше юмрук във въздуха. Към края на първата четвърт едно прекратяване на играта от страна на съдията го разгневи и той измъкна слушалката от главата си, като се канеше да нахлуе в игрището. Трима от неговите играчи скочиха от скамейката и го възпряха със сила. Те действаха съвсем организирано и тя предположи, че им се е случвало да правят това и преди. Въпреки че по закон отборът принадлежеше на нея през следващите няколко месеца, тя знаеше, че „Старс“ всъщност беше и негов. Той я ужасяваше и омайваше едновременно. Би дала всичко на света, за да бъде толкова безстрашна.

Най-после се чу съдийският сигнал, отбелязващ края на първата четвърт. За всеобща изненада „Чикаго Старс“ завършиха наравно с „Бронкос“ — седем на седем.

Боби Том се втурна към нея със сияещо изражение. Тя не се сдържа и отвърна на усмивката му.

— Надявам се, че следващата седмица, когато играем с „Чарджърс“, ще мога пак да се добера до вас, госпожице Съмървил. Вие ми носите късмет.

— Мисля, че късмет ти носи твоят талант.

Тогава се чу разгневеният глас на Дан:

— Дентън, ела тук! Имаме да играем още три четвъртини. Да не си забравил!

Боби Том й намигна и побягна.