Фийб може и да не разпозна Дан Кейлбоу, но Виктор следеше американския футбол и знаеше, че Кейлбоу е един от най-избухливите и най-много спорещи куотърбекове в Национална футболна лига. Преди пет години беше спрял да играе и беше станал треньор. Миналата есен, по средата на сезона, Бърт беше уволнил главния треньор на „Старс“ и на негово място беше взел Дан, който тогава работеше за конкурентния отбор „Чикаго Беърс“.

Кейлбоу представляваше едър, рус лъв, който се държеше със самочувствието на човек, който няма търпението да се съмнява в себе си. На ръст малко надвишаваше Виктор, който беше метър и осемдесет и три, и изглеждаше по-мускулест от повечето професионални куотърбекове. Имаше високо чело и орлов нос. Долната му устна беше малко по-пълна от горната, а в средата на брадичката му имаше неголям бял белег. Но най-омайващата му черта не бяха интересните му устни, гъстата му светлокестенява коса или мъжественият белег на брадичката му. Не, това бяха морскозелените очи на хищник, които в този миг изучаваха горката Фийб така напрегнато, че Виктор не би се учудил, ако кожата й започнеше да пуши.

— Наистина съжалявам за Бърт — продължи Кейлбоу. В произношението му все още личеше, че е прекарал детството си в Алабама. — Много ще ни липсва.

— Много мило, че го казвате, господин Кейлбоу.

Към дрезгавия глас на Фийб бяха прибавени леко екзотични нотки. Виктор осъзна, че в репертоара й от изкусителни женски гласове е навлязла и Катлийн Търнър. Фийб обикновено не използваше толкова много интонации, затова Виктор беше сигурен, че тя е смутена. Не че тя щеше да позволи на някого да забележи това. Трябваше да поддържа репутацията си на прелъстително парче.

Вниманието на Виктор се върна отново на главния треньор на „Старс“. Спомни си прочетения някъде прякор на Дан Кейлбоу от времето, когато той играеше — Леда. Бяха му го дали заради смразяващата липса на съчувствие към противника. Виктор не можеше да обвинява Фийб, че се чувства неспокойна в негово присъствие. Този мъж беше страхотен.

— Бърт истински обичаше играта — додаде Кейлбоу — и беше приятно да се работи с него.

— Сигурна съм, че е било така.

Всяка удължена сричка беше като оставящо без дъх обещание за похот, обещание, което Виктор много добре знаеше, че Фийб няма никакво намерение да изпълни.

Когато тя се обърна и протегна ръце към него, той наистина осъзна колко е изнервена. Досети се, че тя иска Пух като средство за отвличане на вниманието, затова пристъпи напред. Но тъкмо когато тя пое животното, някакъв камион от поддръжката влезе в гробищата, като издрънча и изплаши пудела.

Пух изджафка и изскочи от ръцете й. Кучето беше стояло неподвижно твърде дълго, затова хукна през тълпата, като джафкаше високо и размахваше опашка така бясно, че всеки момент тя можеше да излети със свистене, като изстреляна.

— Пух! — извика Фийб и стартира след малкото бяло куче, точно когато то се блъсна в тънките крака на една метална подложка за огромен букет от гладиоли.

Фийб не беше сред най-атлетичните създания, дори и при идеални условия. Тъй като тясната пола представляваше допълнително затруднение, тя не успя да настигне кучето и да предотврати катастрофата. Цветята се разлюляха и се разпиляха назад, събаряйки един венец, притиснат до тях, който пък от своя страна разбърка голяма гирлянда от гергини. Букетите бяха наредени толкова гъсто, че беше невъзможно да падне някой, без да събори друг. Цветя и вода се разлетяха навсякъде. Онези от присъстващите, които стояха наблизо, отскочиха, опитвайки се да предпазят дрехите си, при което се сблъскаха с нови букети. Като плочки от домино, всяка кошница закачаше съседната, докато земята заприлича на някакъв лош сън.

Фийб махна слънчевите си очила и откри екзотичните си очи с цвят на въглен.

— Спри. Пух! Спри, по дяволите! Виктор!

Виктор вече се беше спуснал към отсрещната страна на ковчега, опитвайки се да изпревари безчинстващия пудел, но в бързината си се препъна в няколко стола, които от своя страна излетяха към друга група букети и така поставиха началото на нова верижна реакция.

Една дама от Голд Коуст, която се смяташе за специалист по малките кучета, тъй като притежаваше шиацу, скочи към подлуделия пудел, но се спря внезапно, когато Пух отпусна опашка, оголи зъби и излая — същинско куче-терминатор. Пух обикновено беше изключително приятно куче, но дамата имаше лошия късмет да си сложи „Итърнити“ на Келвин Клайн — ухание, което Пух мразеше, откакто една от приятелките на Фийб, цялата заляна с него, го нарече помияр и го срита под масата.

Фийб, чиято цепната отстрани пола показваше доста повече от бедрото й, отколкото беше прилично, се шмугна между двама защитници. Те явно се забавляваха, докато тя ръкомахаше към пудела.

— Пух! Тук. Пух!

Моли Съмървил, унизена от спектакъла, който сестра й разиграваше, се опита да се скрие сред тълпата.

Фийб се извърна, за да избегне един стол, но тежкият златен смокинов лист, който подрънкваше на колана й, се блъсна в онова нейно място, за което са измислени смокиновите листа. Тя се пресегна, за да го хване, преди да я е наранил завинаги, но подметките й от гьон, който лесно се плъзгаше, настъпиха букет от водни лилии. Краката й се изплъзнаха изпод нея и с едно излетяло от устните й ахване тя падна.

При вида на господарката си, която се пързаляше по задник, Пух забрави за заплашително парфюмираната дама. Погрешно приемайки действията на Фийб като покана за игра, кучето се разлая извън себе си от радост.

Фийб се опитваше безуспешно да се изправи на крака, като при това осигуряваше на кмета на Чикаго и на няколко от членовете на „Беърс“ — конкурентното дружество, пищен изглед на цялото си бедро. Пух изтича между краката на един натруфен спортен радиокоментатор и се втурна по столовете покрай гроба, точно когато Виктор се приближаваше от другата страна. Кучето обичаше да си играе с Виктор, затова джафканията му станаха още по-пламенни.

Пух стартира веднага, но се спря внезапно, когато видя, че на пътя му се изпречват преобърнати кошници с цветя и една обширна площ с мокра трева — застрашително препятствие за животно, което мразеше да си мокри лапите. Тъй като не можеше да продължи, той скочи на един от сгъваемите столове. Когато той се разлюля, кучето изджафка нервно и скочи на съседния, а оттам на гладка, твърда повърхност.

Цялата тълпа ахна, когато се разлетяха бели рози и панделки в небесносиньо и златно. Всички замлъкнаха.

Фийб, която тъкмо беше успяла да се изправи на крака, замръзна. Виктор изруга тихо на унгарски.

Пух, винаги чувствителен към хората, които обичаше, наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да разбере защо всички гледат към него. Усети, че е направил нещо много лошо и започна да трепери.

Фийб затаи дъх. За Пух не беше добре да се нервира. Припомни си последния път, когато това се случи, и забързана пристъпи напред.

— Не, Пух!

Но предупреждението й дойде твърде късно. Треперещото куче вече приклякваше. С извиняващо се изражение на малкото си космато лице, той започна да пикае върху капака на ковчега на Бърт Съмървил.



Имотът на Бърт Съмървил беше построен малко след хиляда деветстотин и петдесета върху десет акра земя в Хинсдейл — богато предградие на Чикаго, разположено в сърцето на окръг Дюпейдж. В началото на двадесети век окръгът беше земеделски, но десетилетията си течаха и малките градчета се сливаха, като образуваха една гигантска спалня за директорите, които пълнеха служебните влакове и те ги отнасяха до града всеки ден, а също и за инженерите, работещи във високотехнологичните предприятия, изникващи покрай магистралата Изток-Запад. Тухлената стена, която обграждаше имението, беше обгърната постепенно от сенчести улици.

Като дете Фийб прекарваше много малко време във внушителния дом в стил „Тюдор“, разположен между дъбовете, кленовете и орехите на западните предградия. Бърт я държеше до лятото в един частен интернат в Кънектикът, после я пращаше на лагер за момичета, с ограничен достъп. При редките посещения у дома, къщата й се струваше прекалено тъмна и потискаща и когато два часа след погребението се изкачваше по витата стълба към втория етаж, тя реши, че тук не се е случило нищо, което да промени мнението й.

Обвиняващите очи на слона, убит нелегално по време на едно от африканските сафарита на Бърт, гледаха към нея откъм бежовите тапети на върха на стълбището. Раменете й се отпуснаха съкрушено. Бежовият й костюм беше изцапан с петна от тревата, а фините найлонови чорапи, които обгръщаха краката й, бяха мръсни и скъсани. Русата й коса стърчеше във всички посоки, а и божуренорозовото червило беше изядено отдавна.

Лицето на главния треньор на „Старс“ се върна неканено в мислите й. Той беше онзи, който махна Пух от ковчега, като го сграбчи за врата. Когато й подаваше кучето, зелените му очи я гледаха хладно и обвиняващо. Фийб въздъхна. Блъсканицата на погребението на баща й беше още една бъркотия в живота й, който и без това беше пълен с тях. Искаше всички да разберат, че не й пука от това, че баща й я е лишил от наследство, но както обикновено, беше отишла твърде далече и всичко се беше обърнало срещу нея.

Тя се поспря на върха на стълбището, замислена дали животът й щеше да бъде различен, ако майка й беше жива. Вече не мислеше често за майката, която не помнеше, но когато беше едно самотно дете, тя си създаваше прекрасни илюзии за нея — красивата жена, която би й дала цялата обич, от която баща й я лишаваше.

Чудеше се дали Бърт въобще е обичал някого истински. Като цяло, той не харесваше особено жените, а още по-малко пък пълничкото несръчно момиченце, което на всичко отгоре нямаше високо мнение за себе си. Откакто се помнеше, той все й казваше, че е безполезна, но сега тя реши, че може и да е бил прав.

На тридесет и три годишна възраст, тя беше безработна и почти без пари. Артуро беше умрял преди седем години. През първите две години след смъртта му тя се занимаваше с изложбите на картините му в различните градове, но след като цялата колекция остана за постоянно в парижкия музей „Д’Орсе“, тя се премести в Манхатън. Парите, които Артуро й беше оставил след смъртта си, изчезнаха постепенно, подпомагайки разходите за медицинска помощ на много от приятелите й, починали от СПИН. Не съжаляваше за парите. Няколко години работи в малка, но достъпна само за определен кръг хора галерия в Уест Сайд, където се представяха изключително авангардни творби. Но миналата седмица възрастният й работодател беше затворил вратите за последен път, като я остави без работа, докато търси нова насока за живота си.

В главата й проблесна мисълта, че вече й е уморително все да скандализира хората, но се чувстваше прекалено неустойчива за самоанализи, затова продължи към стаята на сестра си и почука на вратата.

— Моли, Фийб е. Мога ли да вляза?

Изминаха няколко секунди преди Фийб да чуе приглушеното, кисело: Предполагам.

Тя си даде смелост и натисна бравата, после влезе в стаята, която беше нейна през детските й години. През няколкото седмици, когато живееше тук, стаята беше затрупана с книги, остатъци от храна и касети с любимата й музика. Сега тя беше идеално подредена, каквато беше и притежателката й.

Моли Съмървил, петнайсетгодишната природена сестра, която Фийб почти не познаваше, седеше на един стол до прозореца, все още облечена в безформената кафява рокля, която носеше на погребението. За разлика от Фийб, която беше пълна като дете, Моли беше изключително слаба, а тежката й тъмнокестенява коса, дълга до брадичката, се нуждаеше от добър фризьор. Освен това тя не беше хубава. Кожата й беше бледа и матова, сякаш никога не е виждала слънце, а чертите й бяха дребни и съвсем обикновени.

— Как си, Моли?

— Добре.

Тя не вдигна поглед от книгата, която лежеше отворена в скута й.

Фийб въздъхна. Моли не криеше, че я ненавижда, но през годините те се бяха виждали много рядко и Фийб нямаше представа защо е така. Когато се завърна в Америка след смъртта на Артуро, тя ходи няколко пъти до Кънектикът, за да види Моли в училището, но Моли беше толкова необщителна, че тя най-накрая се отказа. Все пак продължи да изпраща подаръци за рождения й ден и за Коледа, както и, от време на време, по някое писмо, но всички те останаха без отговор. Голямата ирония беше, че Бърт я лиши от всяко друго наследство, освен от онова, което би трябвало да бъде най-голямата му отговорност.