Той я остави и тя се загледа към къщата, накъдето беше изчезнал Дан. Защо от всички мъже, появили се в живота й, точно този трябваше да я привлича по този начин? Каква ирония! Най-много се страхуваше от физически силните мъже във върхова спортна форма, а сега се чувстваше притеглена от точно такъв мъж. Мъж, който ставаше още по-опасен заради острия си ум и необичайното си чувство за хумор.

Само да не беше си тръгвал толкова рано. Откакто дойде в Чикаго, тя имаше чувството, че е отнесена в някаква екзотична страна и не знае нито езика, нито обичаите й. Срещата с Дан тази вечер само засили това усещане. Беше объркана, но и изпълнена със странно предчувствие. Предчувствие, че ако той беше останал, между тях можеше да се случи нещо вълшебно.



Моли сви колене и скри краката си под дългата синя памучна нощница. Седеше свита до прозореца на огромната всекидневна и гледаше онова, което можеше да се види от празненството. Пег, икономката, я беше изпратила да си легне още преди час, но шумът й пречеше да заспи. Притеснена беше и от мисълта за срядата, когато трябваше да тръгне в новото училище и всички деца щяха да я намразят.

Нещо студено и мокро се потърка в голия й крак.

— Здравей, Пух.

Моли се пресегна да погали меката главичка на кучето. Пух се повдигна и сложи предните си лапи върху бедрото на момичето.

Моли повдигна кучето в скута си, наведе глава и му заговори тихо:

— Ти си добро момче, нали, Пух. Добро, сладко кученце. Обичаш ли Моли? Моли те обича, кученце.

Тъмните й кичури се смесваха с бялата козина на Пух. Моли допря буза до главичката на кучето, която беше мека като пухче за пудра, а Пух я близна по брадичката. Отдавна никой не беше я целувал, затова не помръдна лицето си, за да може Пух да го направи отново.

Вратата вдясно се отвори. Влезе някакъв грамаден мъж и тя бързо пусна Пух. Стаята тънеше в сумрак, затова той не видя Моли, докато се приближаваше към телефона, поставен на масата до дивана. Но преди да успее да набере номера, Пух скочи към него, за да го поздрави.

— По дяволите. Долу, куче!

За да предотврати възможно неудобно положение, Моли се покашля учтиво и се изправи.

— Няма да ви ухапе.

Мъжът остави слушалката и погледна към Моли. Тя видя, че усмивката му е красива.

— Сигурна ли си в това? Изглежда ми доста свиреп.

— Името му е Пух.

— Всъщност с него вече сме се срещали, но мисля, че с теб не съм се запознал. — Той се приближи. — Аз съм Дан Кейлбоу.

— Приятно ми е. Аз съм Моли Съмървил.

Тя протегна ръка и той я стисна тържествено.

— Здравей, Моли. Ти сигурно си сестрата на Фийб.

— Аз съм природената сестра на Фийб — подчерта тя. — Имаме различни майки и въобще не си приличаме.

— Вижда се. Не е ли малко късно да стоиш будна?

— Не можах да заспя.

— Доста е шумно. Запозна ли се с играчите и семействата им?

— Фийб не ми позволи.

Не беше сигурна защо се чувстваше задължена да излъже, но не й се искаше да му каже, че самата тя беше отказала да излезе.

— Защо?

— Много е строга. А и аз не обичам особено празненствата. Всъщност аз съм самотен човек. Когато порасна, ще стана писателка.

— Така ли?

— В момента чета Достоевски.

— Не думай?

Разговорът се изчерпваше и тя затърси друга тема, с която да задържи вниманието му.

— Не вярвам да учат Достоевски в новото училище. От сряда започвам да ходя там. Това е обществено училище. Там ходят и момчета.

— Никога ли не си ходила на училище с момчета?

— Не.

— Хубаво момиче като теб би трябвало да се разбира с тях.

— Благодаря, но си знам, че не съм особено хубава. Не и като Фийб.

— Разбира се, че не си хубава като Фийб. Ти си хубава по свой си начин. Това им е най-интересното на жените. Всяка е различна.

Той я нарече жена! Тя запомни този комплимент, за да му се порадва, когато остане сама.

— Благодаря ви, че сте толкова мил, но си знам как изглеждам.

— Аз съм голям специалист по въпроса за жените, Моли. Трябва да ме слушаш.

Искаше й се да му повярва, но не можеше.

— Футболист ли сте, господин Кейлбоу?

— Бях, но сега съм главен треньор на „Старс“.

— Страхувам се, че не знам нищо за футбола.

— Това изглежда е характерно за женската част от вашето семейство. — Той скръсти ръце. — Сестра ти не те ли доведе на мача този следобед?

— Не.

— Срамота! А трябваше.

Тя си помисли, че е усетила неодобрение в гласа му. През главата й мина мисълта, че и той може да не харесва Фийб! Реши да опипа почвата.

— Сестра ми не иска да се занимава с мен. Налага се, нали виждате, тъй като и двамата ми родители са починали. Но всъщност не ме иска. — Това поне беше вярно. Сега имаше цялото му внимание и, тъй като не искаше да загуби, започна да си измисля. — Не ми разрешава да се върна в старото си училище и крие писмата, които ми изпращат моите приятели.

— Защо ще прави нещо такова?

Дейното въображение на Моли надделя.

— Някаква жестокост, предполагам. Някои хора се раждат такива, нали знаете. Тя не ми позволява да напускам къщата и ако това, което правя, не й хареса, ме оставя на хляб и вода. — Внезапно я осени вдъхновение. — И понякога ме бие.

— Какво?

Тя се уплаши, че е отишла твърде далече, затова додаде бързо:

— Но не боли.

— Трудно ми е да си представя, че сестра ти прави нещо такова.

Не й харесваше да слуша как той защитава Фийб.

— Вие сте силен мъж и нейната външност влияе на преценката ви.

Той едва не се задави.

— Би ли ми обяснила това?

Съвестта й й казваше да не говори повече, но той беше толкова мил, а тя толкова много искаше той да я хареса, че не можа да се спре.

— Тя се държи различно, когато е с мъже, не така, както с мен. Тя е като Ребека, първата госпожа Де Уингър. Мъжете я обожават, но в душата си тя е доста отмъстителна. — Отново си помисли, че може би попрекалява, затова смекчи думите си. — Не че е съвсем лоша, разбира се. Само малко порочна.

— Ще ти кажа нещо, Моли. „Старс“ е част от семейното ти наследство и ти трябва да знаеш това-онова за отбора. Какво ще кажеш, ако помоля Фийб да те доведе след училище на тренировка, някой ден през следващата седмица? Ще можеш да се запознаеш с играчите и да понаучиш нещичко за играта.

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

Заля я благодарност към него и тя не успя да усети вината си.

— Благодаря. Ще ми бъде много приятно.

В този момент Пег подаде глава през вратата и смъмри Моли, че не си е в леглото. Тя каза довиждане на Дан и се върна в стаята си. Когато Пег излезе, извади господин Браун от скривалището му и се мушна с него под завивките, въпреки че беше прекалено голяма, за да спи с парцалено животно.

Тъкмо заспиваше, когато чу леко почукване на вратата и се усмихна във възглавницата. Не можеше да отвори вратата, защото не искаше Фийб да разбере, че е пуснала Пух в стаята си. Но все пак й беше приятно, че някой иска да е с нея.

10.

Фийб погледна към видеокасетата на седалката до нея. Да се появява така, без да се обади в дома на Дан Кейлбоу, беше най-глупавото нещо, което някога е правила. Но вместо да обърне кадилака на Бърт и да се върне вкъщи, тя се взря встрани от пътя, за да открие дървената пощенска кутия, за която Кристъл Гриър й беше споменала. Гледаше и репетираше думите, които щеше да му каже, когато пристигне.

Ще бъде нехайна. Ще каже на Дан, че Пол се е появил с видеокасетата малко след като той си е заминал. Тъй като знаела, че Дан иска да види филма, преди да си легне, решила да му я донесе, а и нощта е толкова приятна. Няма проблеми, наистина.

Тя се намръщи. Беше един през нощта. Може би е по-добре да не споменава нито за приятната нощ. Може би е по-добре да каже, че не й се спи и е решила да се поразходи с колата, за да се отпусне.

Истината беше, че искаше да го види отново, преди да е загубила смелостта си. Чувстваше се дълбоко потресена от онзи момент, когато усети желанието да го целуне. Сега имаше нужда да го види сам, да не ги прекъсват, да се опита да открие какво означават тези чувства.

Имаше милион причини, заради които тя не биваше да усеща притегателната му сила, но никоя от тези причини не обясняваше чувството, което изпита тази вечер с него — сякаш тялото й бавно се съживяваше. Усещането беше едновременно ужасяващо и въодушевяващо. Той не криеше факта, че не я харесва, но в същото време тя чувстваше, че е привлечен от нея.

Без предупреждение в очите й се появиха сълзи. Години наред тя дори не беше мечтала, че ще й се случи нещо такова. Дали беше глупачка или имаше възможност да възвърне женствеността си?

Светлините на фаровете попаднаха върху дървената пощенска кутия и тя стисна за миг очи. На кутията нямаше име, но номерът беше същият. Намали скоростта и зави по тесен, настлан с чакъл път. Нощта беше облачна. Лунната светлина едва стигаше, за да се види стара овощна градина. Фийб пресече един дървен мост, направи широк завой и тогава видя светлините.

Безразборно построената каменна къща нямаше нищо общо с лъскавия ергенски дом, който тя си беше представяла. Къщата беше построена от дърво и камък, имаше три комина и навес от едната страна. Стъпалата водеха към старомодна веранда, обградена от извит парапет. Под приветливата светлина, идваща от предните прозорци, тя видя, че капаците и входната врата са боядисани в перленозелено.

Чакълът хрущеше под гумите. Тя спря и изгаси двигателя. Внезапно външните лампи угаснаха, последвани от вътрешните. Тя се поколеба. Сигурно е пристигнала точно преди той да си легне. Но все пак още не беше заспал.

Грабна видеокасетата от седалката, преди да е загубила смелостта си, отвори вратата на колата и излезе. В далечината се чу бухал и зловещият звук я притесни още повече. Докато вървеше предпазливо към верандата, й се искаше да не е толкова тъмно.

Фийб сложи ръка на парапета и внимателно изкачи четирите каменни стъпала. В тъмнината свиренето на щурците звучеше злокобно, а не дружелюбно. Сякаш скърцаха вратите в населяван от духове дом. Тя не откри звънец, само тежко метално чукче. Повдигна го и потръпна, когато то се блъсна с тъп звук.

Секундите течаха, но никой не й отваряше. Притеснението й се увеличаваше. Почука отново, но й се прииска да не беше правила това, защото осъзна, че греши ужасно. Беше неудобно. Въобще нямаше как да обясни присъствието си. Какво си беше въобразявала? Ще се измъкне и…

Тя ахна, когато една длан затисна устата й. Преди да успее да реагира, някаква силна ръка я сграбчи през кръста. Кръвта се оттегли от лицето й и краката й се подкосиха, когато откри, че не може да помръдне.

Един заплашителен глас прошепна в ухото й:

— Ще те завлека в гъсталака.

Тя замръзна от страх. Опита се да извика, но не можа да издаде звук. Всичко беше както през онази нощ, когато беше на осемнайсет. Краката й се отлепиха от земята и той я понесе по стъпалата, сякаш въобще не тежеше. Тъмнината и уплахата я задушаваха. Той я повлече към дърветата, а устните му бяха долепени до ухото й.

— Бори се — прошепна той. — Бори се здраво. Но все пак знаеш, че няма да има никаква полза.

Познатото произношение проникна през уплахата й и тя осъзна, че Дан е този, който я държи. Главата й се замая. Всичко се повтаряше отново! Той я привлече, тя флиртуваше с него и сега той щеше да я изнасили. Тялото й вече не беше като парализирано. Не можеше да позволи това да се повтори.

Тя започна отчаяна борба за свободата си, като го риташе и се опитваше да го удари с лакътя, но той беше силен, толкова по-силен от нея, с твърди като стомана мускули, оформени през годините тренировки. Той я отнесе в гъсталака, сякаш тя не тежеше повече от дете. Опита се да извика, но ръката, която затискаше устата й беше безмилостна.