— Добре.

— Искаш ли вино или бира? Имам и изстуден чай.

— Чай, ако обичаш.

Тя седна до стара, разтегателна маса от орех.

Той наля на двамата по чаша чай и започна да прави сандвичите. На масата лежеше отворена „Кратка история на времето“ от Стивън Хокинг. Фийб се възползва от възможността да възстанови поне донякъде нормалните отношения помежду им.

— Доста тежко четиво за спортист.

— Не е лоша, ако съм разбрал правилно всички думи.

Тя се усмихна.

Той метна сандвичите да се пекат.

— Интересна книга. Дава ти теми за размисъл. Кварки, притегляне между телата, черни дупки. Докато ходех на училище, обичах научните дисциплини.

— Предпочитам да изчакам да я филмират. — Тя остави книгата и отпи от чая си. — Кажи ми какво стана с Моли.

Той се подпря на ръба на готварската печка.

— Това хлапе е майстор на лъжите. Срещнах я, когато влязох в къщата да се обадя по телефона. Каза ми някои неща за теб, от които може да ти понастръхне косата.

— Какви например?

— Това, че я държиш затворена в къщата. Освен това късаш писмата за нея и я оставяш на хляб и вода, когато си й ядосана. И я пердашиш.

— Какво!

Фийб едва не изтърва чая си.

— Каза, че не боли.

Фийб беше зашеметена.

— Защо ще говори такива неща?

— Изглежда, че не те обича особено.

— Знам. Прилича ми на суетлива стара мома. Не одобрява начина ми на обличане, шегите ми не са й смешни. Дори Пух не харесва.

— Това може би показва, че преценките й са добри.

Тя го изгледа сърдито.

Той се усмихна.

— Всъщност, през по-голямата част от времето, когато говорехме, кучето се беше свило до краката й. Изглеждаха ми като стари приятели.

— Не мисля, че е така.

— Е, може и да греша.

— Тя наистина ли ти каза, че я пердаша?

— Да. Каза, че не си лоша, а само порочна. Мисля, че те сравни с някоя си Ребека, първата госпожа Де Уинтър.

— Ребека? — Изведнъж тя се досети и поклати глава. — Всичките тези приказки за Достоевски, а пък гадинката четяла Дафни дю Морие. — Тя се замисли за миг. — Откъде знаеш, че не ти е казала истината? Възрастните често бият децата.

— Фийб, когато стоеше до страничната линия, ти изглеждаше като пред припадък всеки път, когато някой поемеше по-силна топка. А и просто го нямаш този побойнически инстинкт. — Той обърна сандвичите. — Например, поправи ме, ако греша, но предполагам, че не само лошият апетит беше причина да откажеш печеното на Виктор през онзи ден, когато ядохме в кухнята ти. Да не говорим пък за това хубаво месо за сандвичи в моя хладилник.

Този мъж виждаше твърде много.

— Всичките тези нитрати не са здравословни.

— Ъхъ. Хайде, скъпа, можеш да кажеш на татко Дан своята малка грозна тайна. Вегетарианка си, нали?

— Много хора не ядат месо — каза тя предпазливо.

— Да, но повечето от тях не го крият. А ти не казваш нищо.

— На никого не му влиза в работата. Просто най-случайно предпочитам незапушени артерии, това е всичко.

— Хайде, Фийб, отново се въртиш около истината. Имам чувството, че хранителните ти навици нямат нищо общо с твоите артерии.

— Не разбирам за какво говориш.

— Кажи ми истината.

— Добре! Обичам животните. Това не е престъпление! Още като малка не можех да понасям мисълта, че ще изям някое от тях.

— Но защо си толкова потайна?

— Не съм искала да бъда потайна. Просто… не съм си изяснила нещата философски. Не бих носила кожи, но гардеробът ми е пълен с кожени обувки и колани. Освен това, мразя всички тези цепещи косъма на две спорове, в които хората се опитват да те въвлекат. Въздържаността ми донякъде е по навик, предполагам. Надзирателката в интерната ме тормозеше заради това.

— Как?

— Веднъж, когато бях на единадесет, стигнахме до открит спор заради една свинска пържола. Останах на масата почти цялата нощ.

— Хващам се на бас, че си си мислила за „Прасенцето“.

— Откъде знаеш?

— Съвсем очевидно е, че си голяма почитателка на А. А. Милн, скъпа. — Очите му грееха развеселено. — Продължавай. Какво се случи?

— Най-накрая надзирателката се обади на Бърт. Той ми се разкрещя, но аз просто не можех да ям. После другите момичета ми се притекоха на помощ. По ред прехвърляха месото от моята чиния в техните.

— Това съвсем не обяснява защо си толкова потайна.

— Повечето хора смятат, че вегетарианството е доста шантаво нещо, а моят коефициент на лудост и без това си е достатъчно висок.

— Май не съм срещал някой друг, освен футболистите, който да влага толкова енергия, за да се преструва на много корав.

— Аз съм си кораво момиче.

— Няма съмнение.

Усмивката му я подразни.

— Това, че тази вечер не бях достатъчно силна, за да се преборя с теб, не означава, че не съм кораво момиче.

Той доби толкова поразено изражение, че й се прииска да си беше сдържала думите.

— Наистина съжалявам за това. През живота си не съм удрял жена. Е, освен Валери, но това беше…

— Не искам да го чуя.

Той изключи сандвичите и отиде до масата.

— Обясних ти случилото се и ти се извиних по всеки начин, който знам. Ще приемеш ли искрените ми извинения или тази случка ще се спотайва помежду ни всеки път, когато сме заедно?

Очите му бяха изпълнени със загриженост и тя изпита почти неудържим подтик да се хвърли в прегръдките му и да го помоли да я подържи само за няколко минути.

— Приемам извиненията ти.

— Приемаш ги искрено или това просто е една от женските истории, когато тя казва, че прощава нещо на мъжа, а после прекарва цялото си свободно време в измисляне на начини да го накара да се чувства виновен?

— Валери прави ли го?

— Скъпа, всяка жена, до която съм се приближавал, го е правила.

Тя се опита да се върне към старата си роля.

— Животът е тежък, когато си неустоим за противоположния пол.

— И това го казва човек, който ги разбира тези работи.

Тя се опита да измисли някакъв отговор, но нищо не излезе. Тогава разбра, че не са й останали никакви резерви, за да продължи с ролята, която сама си беше избрала.

— Сандвичите вече трябва да са готови.

Той се върна до печката, погледна сандвичите и ги извади. Раздели ги старателно, върна се до масата с две кафяви глинени чинии и седна на един от столовете.

Няколко минути се храниха в мълчание. Накрая той проговори:

— Не искаш ли да говорим за днешния мач?

— Не съвсем.

— Не искаш ли да ме критикуваш след двойния заден ход? Спортните журналисти ще ме изгорят жив заради днешния.

— Какво е това двоен заден ход?

Той се ухили.

— Започвам да откривам, че има определени предимства в това да работя за теб.

— Имаш предвид, че нямам тайното желание сама да тренирам отбора?

Той кимна и отхапа от сандвича си.

— Никога не бих се бъркала. Но наистина смятам, че може да помислиш как да поотвориш нападението и дали да не започваш с Брижки, вместо с Рийнълдс.

Той я изгледа и тя се засмя.

— Приятелите на Бърт ме заговориха в ложата.

Той отвърна на усмивката й.

— Репортерите бяха разочаровани, че не се появи на пресконференцията след мача.

— Така ще си останат. Виждала съм някои от тези интервюта след мачовете. Човек наистина трябва да знае това-онова за футбола, за да отговори на въпросите.

— Рано или късно ще трябва да говориш с журналистите. Роналд ще ти помогне да се справиш.

Дан все още смяташе, че тя и управителят имат интимна връзка.

— Иска ми се да не се отнасяш толкова отрицателно към него. Той върши добра работа, а аз въобще не бих се справила без него.

— Така ли?

— Той е чудесен човек.

Дан я изгледа напрегнато. Взе си една книжна салфетка и избърса устата си.

— Би трябвало да е. Жена като теб има голям избор.

Тя повдигна рамене и неохотно зачопли сандвича си.

— По дяволите! Седиш там, с вид на муле, което са подритвали твърде често.

— Е, благодаря.

Той смачка салфетката и я хвърли настрани.

— Не мога да се търпя заради това, което ти причиних. Къде е смелостта ти, Фийб? Къде е жената, която ме подмами да приема Роналд за управител отново?

Тя замръзна.

— Не знам за какво говориш.

— Да, да, въобще не знаеш. Ти ме изигра. Трябваха ми няколко дни, за да разкрия изкусния ти малък заговор. Вие двамата с Роналд ме подредихте. Той наистина успя да ме убеди, че сте любовници.

Тя с облекчение видя, че той е по-скоро раздразнен, отколкото ядосан, но все пак заговори, като грижливо подбираше думите си.

— Не разбирам защо е толкова трудно да се повярва в това. Той е много привлекателен мъж.

— Ще трябва да се доверя на мнението ти. Но е факт, че вие двамата не сте любовници.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, това е. Виждал съм как се държиш с него, когато смяташ, че ви гледам. Очите ти се плъзгат по него, навлажняваш устни, гукаш му.

— Жените не се ли държат така с любовниците си?

— Точно така. Ти се държиш по същия начин и с портиера.

— И какво?

— С всички, освен с мен.

Тя бутна настрани непипнатия си сандвич.

Той я наблюдаваше.

— Опитваш се да ме изкушаваш с това твое убийствено тяло, но не успяваш да издържиш твърде дълго и вече гледаш в краката си или се занимаваш с маникюра си. — Той се облегна назад. — Не убягна от вниманието ми, че пъчиш гърди за всичко живо в панталони, но в последно време ми се струва, че не успявам да разменя и две изречения с теб, преди да кръстосаш ръце. Е, защо е така?

— Имаш твърде бурно въображение.

— Не мисля.

Тя се изправи.

— Късно е. Трябва да си ходя.

Той също се изправи, заобиколи масата и я докосна за пръв път след неприятната случка в беседката. Тя не се отдръпна и това го успокои, но стомахът му все още се свиваше при мисълта за онова, което й беше причинил.

Тя стоеше пред него в старата му синя риза и изглеждаше толкова красива и крехка. Не помнеше някога да е срещал друга жена, така изпълнена с противоречия. Не искаше да я харесва, но ставаше все по-трудно да не го направи.

Той стисна рамото й.

— Все още ли се страхуваш от мен?

— Разбира се, че не.

Може да не се страхуваше, но проявяваше плашливост, която съвестта му не можеше да приеме. Дланта му се плъзна надолу и започна да гали ръката й през мекия памучен ръкав.

— Мисля, че се страхуваш. Мисля, че си замаяна от страх да не се окажа някой негодник и да не нападна отново.

— Не е вярно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм.

— Докажи го.

— И как предлагаш да го направя?

Нямаше представа какъв дявол го подтикваше, само знаеше, че думите му я карат да се усмихва. Харесваше начина, по който очите й се набръчкваха в ъгълчетата, когато го правеше. Той посочи бузата си с палава усмивка.

— Целуни ме. Тук. Дружелюбна целувчица между приятели.

— Не ставай смешен.

Очите й се присвиха. Той не се сдържа и я подразни още малко. Не можеше да се каже точно, че я дразни, защото непрекъснато си мислеше какво ли ще бъде усещането, ако това невероятно тяло се притисне до неговото. Ако се имаше предвид началото на срещата им, това не представяше характера му в особено добра светлина.