— Хайде. Предизвиквам те. Не говорим за едно от онези нехигиенични прочувствени неща. Само дружелюбна целувчица по бузата.

— Не искам да те целувам.

Той забеляза, че отговорът й се позабави няколко секунди, а тези нейни златистокафяви очи бяха меки като устните й. Вече нямаше настроение да я дразни, а гласът му беше предрезгавял.

— Лъжкиня. Всичката тази топлина не може да идва само от мен.

Той наведе глава и в следващия миг вече целуваше шията й, открил едно меко местенце, точно над ухото й. Не я привлече в прегръдките си, но гърдите й се докоснаха до него.

Той чу въздишката й.

— Ние не се харесваме.

— Няма нужда да се харесваме, скъпа. Не става дума за постоянна връзка. Това е животинско привличане. — Той целуна изкусителната бенка до ъгълчето на окото й. — И е приятно. Приятно е да те докосвам.

Тя въздъхна и се облегна на него. Той стисна ръцете й, а целувките му се плъзнаха надолу, докато стигнаха устните й.

Устните му бяха меки. Просто меки, точно такива, каквито трябваше да бъдат. Допирът до нея беше приятен. Тя ухаеше хубаво — на бебешка пудра и цветя. Чувстваше се като буен шестнайсетгодишен хлапак. Докато докосваше извивката на устните й, трябваше да си напомня, че отдавна е надраснал този тип жени. За съжаление тялото му сякаш беше забравило този факт. Целувката му стана по-страстна. Казваше си, че започва да я харесва, но не я уважава и не й вярва и ако не докосне скоро тези нейни гърди, щеше да избухне. Само че след случилото се в беседката не трябваше да бърза, но, боже господи, тя го влудяваше.

Тя се притисна до него и въздъхна леко. Това подейства като доза уиски, вкарана направо във вените му. Той забрави всичко друго, освен страхотната малка мека женичка с тяло, което казваше ела и ме схрускай.

Устните й се разтвориха, но той искаше повече от това. Стисна я здраво в прегръдките си, гърдите й сякаш бяха от бита сметана, а в главата му захвърчаха ракети. После ръката му стигна до най-сладостно закръгления, хубав задник, който той беше докосвал някога. Беше влудяващо възбуден и ръцете му я галеха навсякъде — едно безумие, подхранвано от гърлените й стонове и от трескавите движения на тялото до него.

Искаше му се тя да го докосне. Искаше я на колене, по гръб, готова за него, точно тук, където пламъкът на телата им щеше да подпали паркета и те щяха да полетят надолу, направо към огнения център на земята.

Тя беше също толкова необуздана, трескавите й ръце изследваха тялото му, а хълбоците й се притискаха мъчително до него. Беше полудяла, така, както беше полудял и той и точно толкова го желаеше. И тези звуци, почти като уплаха, почти като…

Стегна се, когато разбра, че тя се опитва да се отдръпне от него и че я държи против желанието й.

— По дяволите!

Отдръпна се рязко и така припряно, че се блъсна в някакъв стол.

Устните й бяха подути от целувките му. Гърдите й се повдигаха, косата й беше разбъркана, сякаш ръцете му са били заровени в нея и сигурно е било така, защото, дявол да го вземе, вече сам не знаеше какво прави. Когато видя съкрушения й поглед, му призля. В живота му имаше много жени, но сега за пръв път беше объркан и не можеше да различи „да“ от „не“. Обвинението в тези дръпнати очи го караше да се чувства като престъпник, но това не беше редно, защото и двамата бяха участвали в това.

— Няма да се извинявам отново, дявол да го вземе — изсумтя той. — Щом не си искала да те целувам, трябваше просто да кажеш не!

Вместо да спори с него, тя повдигна ръка безпомощно и с това го накара да се почувства като най-големия тиранин на света.

— Извинявай — прошепна тя.

— Фийб…

Тя грабна чантичката си и изхвърча от кухнята, от дома му, от опасния пламък между две тела.

11.

Фийб се чувстваше объркана и потисната, докато пиеше първото си кафе за сутринта. Завъртя бавно стола си и се загледа към празните тренировъчни игрища през прозорците на офиса си. Беше понеделник — ден за наказания и контузии. Тогава играчите получаваха оценката на треньорите за проявите си на мача, правеха им контролни прегледи, гледаха филми. Нямаха тренировки до сряда. Фийб беше благодарна, че не се налага цял лен да гледа как Дан тича нагоре-надолу по страничните линии, облечен с фланелка и шорти, крещи, вика и захвърля тетрадките си, сякаш може да избута отбора си до футболната слава само със силата на собствената си воля.

Защо му беше позволила да я целуне снощи, след като знаеше, че не е достатъчно жена, за да довърши докрай нещата? Не можеше да го обвинява за гнева му. И двамата знаеха, че тя попадна в прегръдките му по собствено желание. Но когато чу възбуденото му дишане, когато усети силата му и осъзна, че вече не може да го контролира, се уплаши.

Погледна към тялото си, което създаваше илюзията, че тя е съвсем друг човек. Ако външността й отговаряше на онова, което беше вътре в нея, тя щеше да бъде плоскогърда, мършава и крехка от липсата на влага. За какво й бяха заоблените хълбоци и пълните гърди, щом не можеше да позволи на някой мъж да ги погали, щом не можеше да роди и отгледа дете на този свят?

Вече не искаше да бъде такава. Искаше да се върне към миговете, когато не беше завладяна от страха, когато целувките на Дан изпращаха нова, свежа кръв по вените й. Искаше да се върне към миговете, когато се беше почувствала млада и безкрайно женствена. Чу се почукване на вратата и някой я отвори.

— А сега, Фийб, не се разстройвай.

Рон се приближи към нея с куп вестници в ръце.

— Знаменателно начало.

— Е… предполагам, че зависи от гледната ти точка.

Той сложи вестниците пред нея.

— О, не!

На страниците на вестниците, които беше подбрал и сега разтваряше пред нея, лъщяха цветни снимки на Фийб, облечена в яркорозовата рокля и сложила кристалните си очила. На едната от снимките тя беше притиснала юмруци до устата си. На друга се беше изпъчила, с ръка на кръста и така приличаше на хубавица от времето на Втората световна война. Но повечето показваха как тя целува Боби Том Дентън.

— Това заглавие най̀ ми харесва — показа Рон един от вестниците.

„Собственичката на «Старс» реализира…“

— Въпреки че в това има нещо поетично.

„Боби носи бомбастична шефка“

Фийб изпъшка.

— Изглеждам като шут.

— Може и така да го приемеш. Но от друга страна…

— Това е добре за продажбата на билети.

Вече можеше да чете мислите му без затруднения.

Той седна срещу нея.

— Фийб, не съм сигурен дали разбираш колко грозна е финансовата картинка точно сега. Тази известност ще запълни места на стадиона, а ние трябва да направим всичко възможно, за да получим приходи веднага. С този жесток договор за стадиона, ние трябва…

— Непрекъснато повтаряш този договор за стадиона. Май е най-добре да ми обясниш.

— Мисля, че трябва да започна от самото начало — промълви той замислено. — Знаеш, че мина времето на футболните отбори, които са изцяло семейна собственост.

— Колко са сега?

— Само два. „Питсбърг Стишърс“, собственост на семейство Рууни, и „Феникс кардинълс“, собственост на семейство Бидуелс. Просто футболът стана твърде скъп за този вид собственост. В края на осемдесетте Тим Мейрън продаде половината от „Джайънтс“, семейство Маккаски се отърваха от част от „Беърс“ и, разбира се, Бърт продаде петнадесет процента от „Старс“ на няколко от приятелите си.

— Те ли са мъжете, които непрекъснато ми оставят съобщения на телефона, на които аз не отговарям?

— Същите. Засега акционерният принцип на собственост противоречи на правилата в Лигата, но нещата като че ли натам отиват. Как могат „Грийн бей пекърс“ например, които са обществена собственост, да се състезават с всичките земевладелци, собствениците на нефт и газ или автомобилните паралии, които тъпчат с пари „Чийфс“ и „Каубойс“, „Лайънс“, „Сейнтс“ и всички останали? — Той поклати глава. — Отборите имат астрономични разходи и съвсем ограничен брой начини да печелят средства. Договори с телевизионни компании, продажби на билети, различни споразумения, а за някои отбори — и техният договор за стадиона. Ние не получаваме и цент от продадените там храна и напитки. Не получаваме процент от рекламите, наемът ни е астрономичен, а освен това трябва да си плащаме сами охраната и почистването.

— Бърт защо е позволил да се случи това?

— Позволил е на сърцето си да ръководи разума му. В началото на осемдесетте стана възможно да се купи „Старс“. Бърт толкова искаше да го купи, че не се държа достатъчно твърдо с консорциума, който стоеше зад Двореца на спорта. А и очакваше, че по-нататък ще измени договора с някоя и друга заплаха и с показване на мускули.

— Очевидно е сгрешил.

— Начело на консорциума, чиято собственост е стадионът, стои Джейсън Кийн. Той е корав бизнесмен.

— Чувала съм за него. Често се появява из клубовете на Манхатън.

— Не се подлъгвай по това, че го смятат за безделник. Кийн е умен и няма намерение да губи сладката си сделчица със „Старс“. През декември договорът трябва да бъде подновен, но досега няма никакъв напредък в подобряването на условията.

Фийб подпря лакът на бюрото си и прокара ръка през косата си, за да я отметне от лицето си. „Старс“ бяха загубили последните три мача преди сезона, както и първия си мач за сезона, така че имаше много малка вероятност отборът да стигне до финала в Американската футболна конференция. Всички спортни журналисти предсказваха, че „Портланд Сейбърс“ отново ще стигнат до Суперкупата. Фийб не пропусна да забележи, че „Сейбърс“ победиха в първия си мач за сезона срещу „Бъфало Билс“ с двадесет и пет на десет.

Договорът за стадиона щеше да бъде проблем на Рийд, затова нямаше причина да си губи времето с него, но не можеше да се противопостави на необходимостта да постигне нещо, с което баща й не е успял да се справи. Обаче как можеше да очаква, че ще поправи положението, което е затруднило Бърт, щом не знаеше нищо за тези неща?

След посещението си Рийд й се обади няколко пъти и дори й изпрати цветя след мача, с който откриха сезона. При всеки техен разговор той беше безупречно учтив, въпреки че не беше доволен от двегодишния договор, който беше сключила с Рон. Фийб знаеше, че той се страхува да не би тя да съсипе отбора, още преди да го е поел. Той не можеше да осъзнае, че желанието й да бъде нещо повече от фигурант, както си е представял баща й, надвишаваше нуждата й да си отмъсти за мъченията през детството.

Тя погледна компютъра, който стоеше неизползван в ъгъла на бюрото й.

— Можеш ли да ме свържеш с някого, който да ме научи как да използвам това нещо?

— Искаш да знаеш как се работи с компютър?

— Защо не? Имам желание да опитам всяко нещо, стига от него да не се дебелее. Може би ще е забавно да използвам мозъка си отново.

— Ще изпратя някого. — Рон се изправи, за да си тръгва. — Фийб, сигурна ли си, че не искаш да се преместиш в офиса на Бърт? Чувствам се виновен, че само аз използвам всичкото онова място.

— Ти се нуждаеш от него повече, отколкото аз.

Рон излезе и тя огледа синьо-сивите стени, металното бюро и предметите на изкуството в стил футбол. Беше решила, че няма да се задържи тук достатъчно дълго, затова не донесе лични вещи в бившия офис на Рон. Практичното обзавеждане беше рязка противоположност на разкошната къща, в която двете с Моли се нанесоха. Някоя от любовниците на Бърт е била надарена с добър вкус за вътрешната архитектура, но не и за мъжете.



Пег Ковалски, бившата икономка на Бърт, цял ден надзирава прехвърлянето на дрехите и вещите на Фийб и Моли. Пег беше около шестдесетгодишна, уморена от грижите по голямата къща, затова веднага се съгласи да помага при чистенето, прането и пазаруването и да остава през нощта с Моли, ако Фийб трябва да пътува извън града.

Моли не прояви интерес към преместването. Отказа и поканата на Фийб да обиколят магазините, за да обновят безнадеждно скучния й гардероб, преди да е започнала училище в сряда. Фийб реши, че няма смисъл да спори с Моли по въпроса за лъжите, които е разказала на Дан. Така само щеше да влоши и без това лошото положение.