Фийб трябваше да чете разни доклади и да отговори на няколко телефонни обаждания, но вместо това се обърна отново към прозореца. Толкова отдавна си играеше игрички с мъжете, че сега не знаеше как да покаже, че е искрено привлечена. Съжалението се примесваше с притеснение и тъга. Може би щеше да се излекува, ако успееше да позволи на Дан Кейлбоу да я люби.



Валери изгледа Дан с подозрение, когато той влезе в нейния офис, който се намираше в една от сградите от гранит и стъкло на „Оук Бруук“. Тя посочи към грубоватите розови столове, сложени около малка заседателна зала.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Той седна и премести назад стола, за да може да протегне напред крака. Тя се надигна иззад бюрото си и се приближи към него, а той оглеждаше тъмносиния й официален костюм и бялата копринена блуза, закопчана догоре. Доколкото познаваше Валери, отдолу сигурно беше с жартиери.

— Чух, че в неделя пак сте загубили — изрече тя и седна до него. — Жалко.

— Случва се…

Искаше му се да постъпи правилно, затова й каза, че трябва да поговорят и я покани на вечеря в „Гордън“ — нейния любим ресторант. Когато тя отказа и му предложи да дойде в офиса й, той предположи, че знае какво е намислил и иска просто да приключат с това.

Той взе един пакет цигари от средата на масата.

— Снощната случка в дома ти беше отвратителна. Надявам се, че тя ще си държи устата затворена.

— Сигурно.

Валери се изсмя цинично.

— Целият ми живот премина пред очите ми, когато разбрах какво се е случило.

— Предполагам, че нейният също е преминал пред очите й, докато я влачех в гъсталака. За разлика от теб, тя не знаеше, че всъщност нищо лошо няма да й направя.

— Все пак успя да я успокоиш, нали?

— Поговорихме си.

Тя дръпна от току-що запалената цигара и направи първия си не особено деликатен намек.

— Това ще попари всякакви планове да я прелъстиш.

— Повярвай ми, Вал, единствените ми планове по отношение на Фийб са да стоя колкото е възможно по-далече от нея.

Това беше истина. Вбеси се на себе си, че позволи нещата с Фийб да стигнат толкова далече. Не биваше въобще да я целува. Беше си обещал, че няма да изтървава повече контрола над себе си. Най-накрая беше решил кое е най-важното за него.

Вал го изгледа внимателно.

— Тогава за какво е всичко това?

Знаеше, че онова, което ще й каже, няма да й хареса, затова заговори по-меко.

— Срещнах една жена.

Тя остана спокойна, трябваше да й го признае. Ако не я познаваше по-добре, би повярвал, че е безразлична към думите му.

— Познавам ли я?

— Не. Учителка е в детска градина.

Вал не би го разбрала, ако й кажеше, че все още не е канил Шейрън на истинска среща. Но след снощната случка той осъзна, че не може да продължава със сексуалните игри на бившата си съпруга, не и сега, когато се подготвяше да започне сериозна връзка.

— Откога се срещаш с тази учителка? — Тя дръпна от цигарата бързо и гневно.

— От скоро.

— И тя, разбира се, е всичко онова, което аз не съм.

Тя стисна устни и изгаси цигарата си в пепелника. Валери беше доста голяма егоистка и обикновено не се отдаваше на лошо настроение, но той знаеше, че сега я наранява.

— Сигурен съм, че не е умна колкото теб. Нито толкова прелъстителна. Но онова, което ме привлича, е, че тя е много добра с децата.

— Ясно. Минала е на прослушването за Мама Гъска. — Тя отправи към него сияйна, безразлична усмивка. — Всъщност, Дан, аз се радвам, че се случи това, защото и аз исках да говорим за същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашето споразумение не ми върши работа.

Той се престори на изненадан.

— Искаш да приключим?

— Съжалявам, но отговорът е да. Просто не знаех как да повдигна въпроса, без да те нараня.

Той скочи от стола и й предложи малко от яростта, която тя очакваше.

— Кой е той? Имаш ли си друг, Вал?

— Беше неизбежно, Дан. Така че, хайде без сцени.

Той сведе поглед. Известно време черта с крак по мъхестия килим.

— Дявол да го вземе, Валери, наистина знаеш как да поставиш човек на мястото му. Не знам защо въобще се опитвам последната дума да е моя. Аз идвам да късам с теб, а през цялото време ти си се подготвяла да ме разкараш.

Тя го изгледа с подозрение. Опитваше се да разбере дали не се преструва, но той запази онова искрено изражение на лицето си, което използваше при неделните интервюта след мачовете, като говореше за това колко добре са играли „Бронкос“ и как са заслужавали да спечелят.

Тя тупна рязко с пръсти върху заседателната маса и стана.

— Е, тогава, предполагам, няма какво повече да си кажем.

— И аз така мисля.

Той я погледна и в мислите му се върнаха добрите им мигове, не неприятните. По-голямата част от тях бяха в леглото, но вероятно това беше повече, отколкото много разведени двойки можеха да кажат. Не беше сигурен кой от двамата помръдна пръв, но след миг те стояха прегърнати.

— Пази се, чуваш ли — изръмжа той.

— Всичко хубаво в живота по-нататък — прошепна тя в отговор.

След двайсет минути Дан спря колата на паркинга до детска градина „Слънчеви дни“ и вече не мислеше за Валери. Намръщи се срещу огледалото. Сивият микробус, който го следваше, изглежда беше същият, който видя зад себе си няколко пъти през миналата седмица. Десният му калник беше смачкан. Ако имаше някой репортер по петите си, защо ли му е тази тайнственост? Опита се да види шофьора, когато микробусът премина покрай входа на детската градина, но стъклата бяха потъмнени.

Отмина случката само с повдигане на рамене, паркира ферарито и влезе в ниската тухлена сграда. Усмихна се, когато чу шумовете на детската градина — писъци от смях, фалшиво пеене, местене на столове. След половин час го очакваха в Уийтън, за да говори на официален обяд на Ротари, но не можа да устои на желанието си да спре тук за няколко минути. Може би щеше да се отърве от смущението, породено от случилото се с Фийб снощи.

Вратата към стаята на Шейрън беше отворена. Той погледна вътре и сърцето му спря. Печаха бисквити! Беше готов да падне на колене и още в същия миг да й предложи да се омъжи за него. Като малък би дал всичко, за да пече бисквити с майка си. За съжаление тя беше прекалено заета с пиене. Не че я обвиняваше. Животът с мръсник като баща му би докарал всеки до бутилката.

Шейрън вдигна поглед от купата, в която бъркаше нещо, и изтърва лъжицата си като го видя. Цялата се изчерви. Той й се усмихна, когато забеляза колко е изцапана.

В червената къдрава коса имаше брашно, а на бузата й беше изрисувана синя черта. Ако беше собственик на „Космополитът“ щеше да я сложи направо на корицата, ей така, както си беше. За него Шейрън, с лицето си на фея и с луничките по носа, беше много по-привлекателна, отколкото едрогърдестите блондинки с пайети по прилепнали рокли.

В главата му проблесна образът на Фийб Съмървил, но той го отблъсна. Нямаше да позволи страстта да го отклони от търсенето на майката на децата му.

Шейрън затърси изтърваната дървена лъжица.

— О, ъъ… Здравей. Влез.

Харесваше притеснението й. Приятно му беше, че е до жена, която не е свикнала да се среща с мъже като него.

— Минах само за минутка, за да видя как се справя моят приятел Робърт със счупената си ръка.

— Робърт, един човек те търси.

Симпатично дребно чернокожо дете, облечено с къси панталони и фланелка, се втурна, за да покаже гипса си. Дан разгледа подписите по него, включително и собствения си подпис, който беше най-изтрит.

— Познаваш ли Майкъл? — каза детето най-накрая.

В град като Чикаго не можеше да има съмнение за кой Майкъл става дума, дори и когато въпросът идваше от четиригодишно дете.

— Да, разбира се. Понякога играем баскетбол на игрището в дома му.

— Хващам се на бас, че здравата те бие.

— Ами. Страх го е от мен.

— Майкъл не се страхува от никого — тържествено заяви детето.

Човек не можеше да се шегува с Джордан, дори и след оттеглянето му.

— Прав си. Наистина ме бие здравата.

Робърт заведе Дан до масата, за да се похвали с бисквитите си. Не след дълго и други деца привлякоха вниманието му. Бяха толкова сладки, че не можеше да им се нагледа. Децата му доставяха удоволствие. Вероятно, защото обичаше много от нещата, които те правеха — ядеше бисквити, гледаше анимационни филми по телевизията и все се забъркваше в разни неща. Не му се тръгваше, въпреки че вече закъсняваше.

Междувременно Шейрън беше разсипала чаша захар, а сега тъкмо изпускаше едно яйце. Той взе хартиена салфетка и й помогна да изчисти. Забеляза, че тя отново се изчервява. Харесваше тази нейна къдрава червена коса, която се появяваше навсякъде из стаята.

— Днес всичко изпускам — заекна тя.

— Това е една от думите, които не трябва да се произнасят пред куотърбекове. Дори и пред тези, които са се оттеглили.

В началото тя не схвана думите му, но после се засмя.

— Имаш боя за сладкиши на бузата си.

— Толкова съм се оплескала.

Тя наведе глава и тръкна бузата си с рамо, така че вече имаше две петна вместо едно.

— Честно ти казвам, не изглеждам постоянно по този начин.

— Не се оправдавай. Изглеждаш чудесно.

— Ийтън ми взе пръскалката — изписка едно момиченце.

Шейрън веднага обърна внимание на детето, което я дърпаше за панталона с мръсни ръце. В нея имаше още нещо, което Дан харесваше. Дори когато разговаряше с някой възрастен, децата бяха най-важни за нея. Той я наблюдаваше с възхищение как води преговори за споразумението, което би предизвикало гордостта и на дипломат.

— Могат да те използват в Средния изток.

Тя се засмя.

— Мисля, че е по-добре да се придържам към пръскалките.

Той погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Отпреди пет минути държа реч. Точно сега програмата ми е малко претрупана, но когато нещата се поотпуснат, може да вечеряме заедно. Обичаш ли италианска храна?

Тя отново се изчерви.

— Аз… Да, ще бъде чудесно.

— Добре. Ще ти се обадя.

— Добре.

Тя изглеждаше шокирана.

Внезапно той се наведе напред и докосна устните й с целувка. По пътя към паркинга се засмя и облиза устни.

Може и да си въобразяваше, но му се стори, че усети вкус на ванилия.

12.

В осем и трийсет, събота вечерта, Фийб срещна Боби Том Дентън във фоайето на хотела. Тя тъкмо пристигаше в Портланд с редовен полет от О’Хеър, но „Старс“ бяха тук от обяд, защото правилата на Националната футболна лига изискваха гостуващият отбор да бъде в града, където ще се играе мачът, двадесет и четири часа преди началния удар. Фийб беше прегледала програмата на играчите и знаеше, че до осем вечерта са имали инструктаж и са свободни до вечерния час в единайсет часа.

— Здравейте, госпожице Съмървил.

Нейната собственост за осем милиона й изпрати усмивка, широка почти колкото шапката на главата му. Модно протритите и избелели джинси прилепваха на изваяните му крака, каубойските ботуши от змийска кожа не изглеждаха нито прекалено нови, нито съвсем изтъркани. Това щеше да впечатли Виктор.

Боби Том каза:

— Притеснявах се, че може да ви няма.

— Казах ти, че ще дойда.

Той бутна назад шапката си.

— Утре ще бъдете на страничната линия през първата четвърт, нали?

Тя прехапа устни.

— Всъщност, Боби Том, позамислям се дали да го направя.

— Чакайте сега. Виждам, че ние двамата трябва да си поговорим сериозно.