Сръчните му ръце стиснаха рамото й и я поведоха към бара. Можеше да му откаже, но не очакваше с нетърпение вечерта в непознатия хотел, където го нямаше дори Пух да й прави компания.

В бара на хотела беше тихо и тъмно. Седнаха в ъгъла и Боби Том си поръча бира.

— Изглеждаш тип бяло вино — каза той. — Какво ще кажеш за едно шардоне.

Фийб харесваше шардоне, но не й се искаше да я определят като тип бяло вино, затова си поръча коктейл. Сервитьорката, която беше впила жаден поглед в Боби Том, отиде да изпълни поръчката им.

— Разрешено ли ви е да пиете вечерта преди мача?

— Разрешено ни е да правим почти всичко, стига на следващия ден да дадем всичко от себе си в мача. Пиенето и вечерният час са две неща, за които треньорът не е много взискателен. В единайсет трябва да сме по стаите си, но треньорът е бил доста буен като играч и знае, че всеки от нас си има свой начин да изпусне парата. — Боби Том се усмихна. — Той е почти легенда.

Фийб си заповяда да не пита, но когато ставаше въпрос за Дан Кейлбоу, любопитството й не знаеше граници.

— Какво значи това? Каква легенда?

— Е, някои от разказите за него не са подходящи за женски уши, но почти всички знаят колко много е мразел вечерния час. Виждаш ли, треньорът има нужда от малко сън. По времето, когато играел, не можел да търпи мисълта, че ще стои затворен в стаята си от единайсет часа. Казва, че това го правело прекалено напрегнат на мача. Така че той се мушвал в стаята си за проверката и после се измъквал, да се забавлява. Треньорите се усетили, разбира се. Глобявали го, оставяли го на скамейката, но нищо не помогнало и той все така бил навън до затварянето на баровете. Най-накрая им казал, че ако това не им харесва, могат да му бият шута или да го продадат, но че той няма да се промени. Единственият му лош мач бил, когато сложили пазач пред неговата врата. Пет пъти засекли подаванията му на следващия ден. И треньорите престанали да се занимават с това. Е, разбира се, с годините поулегнал.

— Хващам се на бас, че не е улегнал кой знае колко — промърмори тя.

Питиета им пристигнаха. Боби Том вдигна изпотената халба.

— Да скапем задниците на „Сейбърс“.

— За скапаните задници.

Тя докосна чашата си до неговата, близна някаква подправка от ръба и отпи от коктейла си.

— Госпожице Съмървил…

— Фийб е по-добре.

Тя отпи отново. По-късно щеше да съжалява заради калориите, но не и сега.

— Когато сме само двамата, мисля, че може да си говорим на ти, но ти си собственикът и затова не мога да го правя, когато сме с други хора.

— След всичките онези снимки по вестниците, май няма защо да се притеснявам толкова за поддържането на достоен за уважение вид.

— Бяха страхотни, нали! Дори са ме хванали под най-добрия ъгъл. — Усмивката му се стопи. — Не говореше сериозно, че утре няма да си на страничната линия?

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Освен ако не измислим някой друг ритуал за късмет.

— О, не! Не може! Въпреки че загубихме миналата седмица срещу „Бронкос“, аз имах един от най-добрите си мачове. Играя футбол от доста години и когато нещо ми върши работа, аз се придържам към него. Виж, когато започна да правя промени, аз мисля за промените, а не за това, какво става в зоната и дали ще мога да остана открит. Разбираш ли ме?

— Боби Том, не подлудявам от желание да видя във всички вестници в понеделник снимки на целувката помежду ни.

— Изненадан съм, че трябва да те подсещам, Фийб, но утре играем със „Сейбърс“ и победата над тях е много по-важна от някакви снимки във вестниците. Миналата година те спечелиха Суперкупата. Цялата страна си мисли, че този сезон ще цопнем в тоалетната чиния. Трябва да им докажем, че притежаваме онова, което се иска, за да си шампион.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо трябва да сте шампиони? Като се замислиш за това, каква причина виждаш? Все пак не откривате лекарство против рака.

— Права си — каза той разпалено. — Не е същото. Повече от това е. Виж, има добро, има и лошо. За това става дума. Това е важното.

— Нещо не те разбирам, Боби Том.

Той махна с ръка към сервитьорката и щракна с пръсти за нови питиета.

Фийб осъзна, че почти е изпразнила чашата си. Знаеше, че трябва да откаже второ питие, защото не издържаше много на пиене, но Боби Том беше добър събеседник и й беше приятно с него. А и той плащаше.

— Аз така виждам нещата — продължи той. — Хората са агресивни по природа. Съгласна ли си?

— Мъжете може би, но не непременно и жените.

Боби Том очевидно не се интересуваше от проблемите на половете, защото не обърна внимание на забележката й.

— Във футбола избива естествената ни агресивност. Ако я нямаше Националната футболна лига, сигурно щяхме да воюваме с Русия, поне половин дузина пъти през последните четирийсет години. Виж, американците са си такива. Само някой да ни се опъне и веднага го сритваме в задника. Извини ме за грубия език, Фийб, но всеки знае, че ритниците в задника са част от националното ни съзнание. Футболът ни дава… как да кажа?… Безопасен изход.

В думите му всъщност имаше някакъв смисъл. Тя усети, че първият коктейл я е ударил в главата. Взе втория и отново близна ръба на чашата.

Той стисна рамото й и я изгледа умоляващо.

— Е, утре ще бъдеш ли долу или не? Защото ще ти кажа една истина… Ти си добра жена и знам, че не искаш на съвестта ти да тежи една загуба от „Сейбърс“.

— Ще бъда там — въздъхна тя.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Той отправи към нея пленителна усмивка. — Харесваш ми, Фийб. Много. Ако не бяхме партньори в бизнеса, сигурно щях да се опитам да те свалям.

Той изглеждаше като едно мило момче и тя му се усмихна открито.

— Не е ли кофти животът, а?

— Ти го казваш.

С Боби Том беше лесно да се общува, дори и без опиянението от коктейла. Говориха си за мексиканската кухня, дали е добре спортните отбори да носят имена на индианци и за приликата на Боби Том с Крисчън Слейтър. Тя пиеше по-бавно втория си коктейл, но въпреки това усети някакъв шум в главата си, когато той се наведе и докосна устните й със своите.

Беше лека приятелска целувка. Изпълнена с уважение. Признак за другарство и добро настроение. Двадесет и пет годишният мъж целува тридесет и три годишната жена, с която иска да легне, но знае, че това няма да стане, не иска да развали приятелството им и все пак има желание за нещо повече от приятелство.

Фийб разбираше.

Но не и Дан, за съжаление.

— Дентън! — Сред тишината на бара гласът му прогърмя като оръдие над задимено бойно поле. — Този безценен часовник на ръката ти не ти ли казва, че имаш точно три минути и половина, за да отнесеш задника си в твоята стая, иначе нарушаваш вечерния час?

Той се появи на масата им в джинси и разкопчана на врата риза.

— Здравей, треньоре! Искаш ли да чуеш най-смешното? Тъкмо обяснявах на Фийб, че винаги си бил доста гъвкав по отношение на вечерния час. И тогава ти се появяваш. Ако това не е…

— Две минути, четиридесет и пет секунди! Ще те глобя по петстотин долара за всяка минута закъснение.

Боби Том се изправи с обидено изражение.

— По дяволите, треньоре, защо си толкова сърдит?

— В петък обърка три комбинации. Какво ще кажеш за това като начало?

Боби Том извади няколко долара от джоба си и ги хвърли на масата. После изгледа Дан проницателно.

— Това май няма нищо общо с обърканите комбинации. — Той се обърна към Фийб и докосна шапката си. — Довиждане до утре на страничната линия, госпожице Съмървил.

— Довиждане, Боби Том.

Когато той изчезна, Дан й викна като сержант на новобранци.

— В моята стая! Веднага.

— Ъъ… не мисля.

— Започнеш ли да си играеш с най-добрия уайдрисийвър в Американската футболна конференция, вече си прекрачила границата. И сега, ако не искаш да си вадим кирливите ризи пред хората, най-добре е да се размърдаш.

Фийб неохотно излезе след него от бара във фоайето. Знаеше, че би трябвало да му напомни, че тя е шефът, но осъзна, че не може да се разгневи. Влязоха в асансьора и потеглиха в напрегнато мълчание към седмия етаж.

Той определено беше изпушил и гневът му изгаряше късичката й тюркоазна блуза. За късмет, въобще не й пукаше. Двата коктейла бяха оставили в нея успокояващо чувство на задоволство. Искаше да направи физиономия срещу него и да му каже да не бъде такъв стар мърморко.

Едва когато той спря пред вратата на апартамента срещу нейния, тя разбра колко близо един до друг са настанени. Отключи и я бутна грубичко навътре. После вдигна ръка с протегнат показалец и посочи към дивана, застлан с брокат.

— Седни.

Мозъкът й започна да изпраща тревожни послания, но уютната алкохолна мъгла й пречеше да ги приеме насериозно и тя последва нарежданията му, след като козирува на шега.

— Слушам.

— Не ми се прави на интересна! — Той сложи огромната си длан на кръста си. — Стой далече от моите играчи, чуваш ли? Тези мъже са тук, за да печелят футболни мачове. Не са ти личните любовни игрички. Никога повече не искам да виждам това, което видях тази вечер!

И това беше само началото. Той мърмореше и беснееше. Лицето му почервеня както на мачовете, когато крещеше на някой съдия. Най-накрая спря, за да си поеме дъх.

Тя се подсмихна и пъхна показалец в устата си.

— Какво става, сладурче? Никога ли не си целувал момиче в бар?

Той остана зашеметен. Сякаш никога не беше срещал жена, която да се държи толкова нахално с него.

Господи, той беше страхотен. Страхотен, привлекателен, грамаден и хитър. Ъмм… Доста се искаше от една жена, за да укроти мъж като него.

Тя премести крака си.

Ще трябва и легло. И аромата на жасмин, който нахлува през отворения прозорец. И тихото приспивно проскърцване на вентилатора, които се върти на тавана на старата плантаторска къща.

Тя се изправи.

Младата Елизабет можеше да го укроти с премрежените си виолетови очи и белите гърди, които приличаха на ванилов пудинг под дантелите на комбинезона.

Ех! Той се беше завърнал при нея, този вълк единак. Отново пиян. Безпътен. Миришещ на уиски и евтиния парфюм на онази мръсница Люлибел. Но този мъж с гореща кръв не беше се наситил. Само една жена можеше да го задоволи.

Ела, скъпи! Ще ти бъде толкова хубаво. Аз съм истинска жена и знам как да укротя моя мъж.

Тя тръгна към него. Устните й бяха влажни, кичур руса коса си играеше на криеница с миглите й. С всяка пора на кожата си усещаше топлината му, готова да го изгори в своята топлина. Защо ли тя, опасната, пламенна котка въобще се е страхувала от него? Нека той види каква жена е.

— Фийб?

Тя спря пред него и обви стегнатите му юмруци с меките си длани. Вгледа се в морскозелените му очи и осъзна, че не трябва да се страхува от силата му, защото нейната сила беше много по-голяма.

Притисна се до нето. Тя беше разпалена котка. Разтвори устни и го целуна, свали единия си сандал, за да потърка лакираните в яркорозово пръсти на краката си до протрития плат, който обгръщаше прасеца му. Когато той прие целувката й, я обзе възторг, подхранван от увереността в собствената й сила. Защо изобщо се е страхувала от секса, когато това е толкова лесно, толкова естествено?

Той простенваше тихо, дрезгаво, а може би беше тя. Устните им бяха слети, ръцете им се държаха, притиснати до тялото му. Нямаше да позволи на страха да я завладее. Каза си, че е достатъчно жена, за да се справи със страстта му, а алкохолът я е отпуснал дотолкова, че да успее да стигне до края. Тогава може би щеше да се освободи.

— Фийб… — прошепна той името й до топлите й, влажни устни.

Сега вече не крещеше. Големите му длани се плъзнаха нагоре по хълбоците й, спряха на кръста, палците му докосваха ребрата й. След миг щеше да достигне до гърдите й и да ги превърне в жарка жива плът. Те вече чакаха тръпнещи.