— Знаеш, че нарушавате договора ми.

— Знам.

— Последното, от което се нуждаеш сега, е съдебен процес.

— И това знам.

— Какво ще кажеш за една сделка?

— Каква сделка?

— Ти ще ми правиш компания в събота следобед, а аз ще държа адвоката си далече от теб.

Точно това въобще не беше очаквала.

— Ще отида за няколко дни на юг, залива Шорз. Наричаме го Ривиерата на бедняците. Там имам място на брега. Когато се върна, ще разполагам със свободно време. Онази огромна стара къща. Никаква работа. В събота ще има изложба и като знам колко обичаш изкуството, мислех си, че може да отидем да я видим.

Тя го изгледа.

— Искаш да кажеш, че няма да се бориш срещу отстраняването си?

— Точно това искам да кажа.

— Защо?

— Имам си причини и те са лични.

— Не бих казала.

— Не настоявай, Фийб.

— Моля те. Искам да знам.

Той въздъхна, а Фийб си помисли, че забелязва нещо, което много прилича на вина, да пробягва по лицето му.

— Ако повториш това, ще те нарека лъжкиня.

— Няма да го повторя.

— Отстраняването ще навреди на отбора и това не ми харесва. Ще трябва да се случи чудо, за да победим тази неделя, а след една победа и четири загуби ще бъде трудно да се възстановим. Но не се боря срещу това, защото Рон най-после направи това, което трябваше. Просто никога не съм очаквал, че той ще се изправи срещу мен.

Най-накрая тя се засмя.

— Не мога да повярвам. Ти наистина го нарече Рон.

— Просто ми се изплъзна, така че не разчитай да се случи отново. — Той тръгна отново. — И не си мисли, че съм променил мнението си за него, само защото е проявил най-накрая малко смелост. Всичко си е както преди. А сега за съботата?

Тя се поколеба.

— Защо, Дан? Вече се разбрахме, че не се чувстваме добре заедно.

— Няма да насъсквам по теб адвокатите си. Това не е ли достатъчно добра причина?

Стигнаха до края на пътеката. Когато тръгнаха обратно, тя събра смелостта си.

— Аз не съм играчка. Не можеш да ме използваш, за да се позабавляваш, а после да ме захвърлиш.

Гласът му прозвуча изненадващо кротък.

— Защо тогава се правиш на такава?

Въпреки че тонът му беше повече объркан, отколкото обвинителен, обидата отново се върна и Фийб закрачи по-бързо.

Той продължи да върви с нея.

— Не става както искаш. Не може да флиртуваш с всичко, що е в панталони и да носиш дрехи, които сякаш са залепнали за тялото ти, после да очакваш хората да се отнасят с теб като с Майка Тереза.

Тя знаеше, че в думите му има истина, затова спря и се обърна към него.

— Нямам нужда да ми четеш лекции. И тъй като лично ти си наказан, може би ще погледнеш себе си и ще помислиш защо все не успяваш да сдържиш гнева си.

Той мушна ръце в джобовете си.

— Вече знам отговора. И не ти говоря за това. Така че не си и мисли да ме разпитваш.

— Тогава ти също няма защо да ме питаш каква е причината да се държа като… както се държа.

Той я изгледа замислено.

— Не те разбирам. Не приличаш на никоя друга жена, която съм срещал, а ми се струва, че си същата като повечето от жените, които съм срещал. И започвам да се обърквам.

Дори и сега, както стоеше под ярката златиста светлина с коса, разбъркана от вятъра, той я караше да чува проскърцването на вентилатора в плантаторската къща.

— Няма да спя отново с теб — каза тя тихо. — Онова беше ужасна грешка.

— Знам.

Искаше й се той да не се беше съгласявал толкова лесно.

— Мисля, че това за събота не е добра идея.

Той не прие отказа й.

— Идеята е страхотна. Ти обичаш изкуството. Ще бъдем сред хора, така че няма да можем да се опипваме.

— Нямах това предвид!

Той се ухили и я погали под брадичката с доволен вид.

— Ще те взема на обяд, маце.

Той тръгна към колата и тя повиши глас:

— И не ме наричай маце!

— Извинявай. — Той отвори вратата и се мушна в колата. — Страшно маце сте, мадам.

Тя остана под лампата, загледана след него. Все пак беше само една изложба. Какво толкова?



От наблюдателното си място на хълма, който се издигаше зад луксозните къщи, Рей Хардести забеляза русата коса на Фийб, осветявана от уличните лампи. Беше спрял микробуса на един тесен път, който водеше към някакви строежи. Остави бинокъла си на седалката. Значи слуховете бяха верни. Между Кейлбоу и новата собственичка на „Старс“ имаше нещо.

Събираше информация за Дан Кейлбоу, като орехи за зимата. Беше готов да я използва, когато се наложи, но досега Кейлбоу сам си оплескваше нещата. „Старс“ бяха спечелили само един мач през сезона и с всичките тези обръщания на играта изглеждаха като училищен отбор. С всяка загуба Рей се чувстваше малко по-добре. Може би щяха да уволнят Кейлбоу за некадърност.

Изчака треньорът на „Старс“ да се отдалечи и тогава си тръгна. Елън го посрещна на вратата и веднага му се развика. Той мина покрай нея, без да й продума, отиде в кабинета и заключи вратата. Отпусна се в любимия си стол и запали цигара.

Малката стая беше облицована с борови плоскости, но те почти не се забелязваха, защото целите стени бяха покрит със снимки на Малкия Рей, трофеи, фланелки, грамоти в рамки и статии от вестници. Понякога, когато беше тук, Рей си представяше, че всичко това е негово. През последните няколко месеца дори спеше на старата кушетка до единствения прозорец на стаята.

Той дръпна от цигарата и се закашля. Спазмите ставаха все по-продължителни, сърцето му отново бумтеше, но все още се държеше. Няма да умре, преди Кейлбоу да си плати. Искаше му се „Старс“ да губят всеки мач. Искаше му се целият свят да разбере, че този мръсник е направил най-голямата грешка в живота си, когато изгони Малкия Рей. И тогава Рей щеше да се върне в старите дупки, за да пийне с приятелчетата си. Искаше му се поне още веднъж да се почувства като голяма клечка, преди да умре.

Рей стана от стола и приближи до вградения шкаф, където държеше бутилка уиски, скрита зад разни кутии. Развинти капачката и отпи, после взе бутилката със себе си и седна на кушетката. Взе пистолета от ъгъла на масата. Беше го оставил там вчера, след като се върна от дежурството си в Двореца на спорта.

Тази вечер дворецът беше празен. Но утре имаше религиозно събиране, а на следващата вечер — някаква негърска рап група. Мразеше да пази на концерти, но иначе му харесваше да работи като охрана. Особено през неделните следобеди, когато „Старс“ губеше.

Той отпи отново и погали оръжието в скута си, заслушан в рева на тълпата, която крещеше неговото име.

Хардести!

Хардести!

Хардести!

2.

Фийб надничаше между завесите, докато Дан паркираше ферарито на алеята пред дома й точно по обяд в събота. Тя придърпа обратно завесите. Стомахът й се свиваше, сякаш щеше да отива на първата си среща. Слезе по стълбите и извика на Моли.

— Дан е тук. Да тръгваме.

— Не искам да идвам.

— Разбирам те, но въпреки всичко ще дойдеш с нас. Имам нужда някой да наглежда кучето.

— Това е само извинение и ти го знаеш. Можеш да оставиш Пух тук с мен.

— Той има нужда да се поразходи. Престани да се дърпаш, Моли. Просто опитай. Денят е чудесен и ще се позабавляваме.

Искаше й се думите й да се окажат истина, но си знаеше, че е по-вероятно двамата с Дан да се скарат. Надяваше се присъствието на Моли да подейства като буфер.

Новината за отстраняването на Дан се появи по вестниците във вторник сутринта и през цялата седмица журналистите дебнеха Рон и Фийб. Някои от тях дори успяха да открият, че Дан е в дома си в Алабама. Дан и Рон направиха отделни изявления, но в никое от тях не се съдържаше някаква информация. Наложи се най-после Фийб да се обади на члена на комисията към Националната футболна лига. Не е необходимо да се споменава дори, че той съвсем не беше доволен. Единственото хубаво нещо беше, че отстраняването на Дан смачка слуховете за връзката между него и Фийб.

Моли се появи на стълбището с нови джинси, плетена блуза с широка яка и намръщено лице. Фийб се канеше да се обади на Дан, че ще вземе с тях Моли, но нещо я спря, може би твърде силното желание да чуе гласа му.

Моли беше прибрала назад косата си, за да се виждат малките златни обици на току-що пробитите й уши. Фийб се радваше, че все пак успя да я убеди да се подстриже по-късо, за да не скрива косата дребните черти на лицето й. Тя смяташе, че Моли е много сладка така, но сестра й отказваше да приеме комплиментите й.

— Не е честно — заоплаква се Моли. — Не разбирам защо ме караш да правя това.

— Защото съм подла и безсърдечна.

Денят беше топъл и Фийб си беше облякла зеленикави плисирани къси панталони със светложълта блуза, чорапи в същия нюанс и бели ленени гуменки. Преди да грабне Пух, тя намести на главата си сламена шапка с широка периферия, като се постара розовата копринена роза, която придържаше периферията да се окаже точно в средата.

— Тази шапка е глупава.

— Благодаря ти за гласуваното доверие, Моли. Една жена винаги иска да е сигурна, че изглежда възможно най-добре.

Моли сведе очи.

— Просто смятам, че би трябвало да се обличаш подходящо за годините си, това е всичко.

Фийб не обърна внимание на думите й и отвори вратата. Дан идваше по алеята, облечен в избелели джинси и бяла фланелка, а на главата си беше сложил шапка на „Чикаго Булс“ в червено и черно. Фийб си каза, че е срещала много по-хубави мъже. Носът му не беше съвсем прав, брадичката му беше твърде широка, а тялото му — прекалено мускулесто. Но всичко в него докосваше някакъв скрит извор на топлина в нея. Чувстваше някаква връзка с него, която не можеше да обясни. Дори не искаше да си припомни колко пъти през тази седмица си беше мислила за него.

Той я поздрави с убийствената си усмивка и влезе, докато тя се занимаваше с лаещия Пух, който се въртеше бясно в ръцете й, за да се измъкне и да достигне Дан.

— Тихо, Пух. Отвратителен си. Моли, би ли донесла каишката му?

Пух изплези розовия си език, а очите му се изпълниха с обожание, когато обърна поглед към Дан. Той го изгледа предпазливо.

— Кажи ми, че това е лош сън и ти всъщност няма да вземеш това изключително дразнещо същество с нас.

— Поканих с нас Моли, за да се грижи за него. Може да вземем моята кола. Предполагам, че нямаш нищо против.

Дан се усмихна на Моли.

— Нямам нищо против.

Упоритото изражение на Моли показваше, че съвсем не е доволна от всичко това, но Дан се престори, че не забелязва нищо.

— Добре че можеш да дойдеш с нас, Моли. Така ще държиш този китайски ордьовър по-далече от мен.

Моли забрави нацупения си вид.

— Пух не ти ли харесва?

— Не мога да го търпя.

Той поведе двете към кадилака на Фийб. Моли беше толкова изненадана, че забърза крачки, за да застане пред него.

— Защо? Не обичаш ли кучетата?

— Разбира се, че обичам. Овчарки, лабрадори, колита. Истински кучета.

— Пух е истинско куче.

— Той е глезльо, това е той. Ако някой мъж хаби прекалено много време с такова куче, много скоро ще почне да пее сопрано.

Моли го изгледа несигурно.

— Шегуваш се, нали?

Очите на Дан проблясваха.

— Разбира се, че не се шегувам. Мислиш ли, че ще си правя шеги с нещо толкова сериозно? — Той се обърна към Фийб и протегна ръка към нея. — Прехвърли към мен ключовете на колата, агънце. Все още има някои неща, които мъжът прави по-добре от жената и едно от тях е шофирането.