Фийб му подаде ключовете на кадилака и повдигна вежди.

— Този ден, Моли, ще бъде истински урок за теб върху живота през петдесетте години. Ще прекараш известно време с мъж, който е успял да пропусне едно цяло обществено движение.

Дан се засмя, докато отключваше колата, после се пресегна и освободи автоматичното заключване на останалите врати.

— Влизайте, дами, бих ви отворил вратите, но не искам да ме обвиняват, че съм попречил на нечие освобождение.

Фийб се усмихна и подаде Пух на Моли, после седна на предната седалка до шофьора. Когато потеглиха, тя се обърна назад.

— Ако ни заведе да ядем, Моли, поръчай си най-скъпото нещо от менюто. През петдесетте години винаги мъжете са плащали.

— По дяволите — измърмори Дан. — Подаваш трудна топка.



Нейпървил беше старо фермерско селище, което се беше разраснало в най-големия град на окръг Дюпейдж с население повече от деветдесет хиляди души. Разумното управление го беше превърнало в туристически център. Имаше много паркове, добре поддържан квартал със стари сгради и сенчести улици, красиви градини. Най-прекрасната част на града беше Ривъруок — парк, създаден покрай част от река Дюпейдж. Там имаше тухлени пътечки, покрит мост, малък театър за представления на открито и едно езерце за риболов. Старата каменоломна в единия край беше превърната в плаж.

Дан спря колата на малък паркинг и тримата тръгнаха по тухлената пътека към тълпата, която се събираше под дърветата. Всяка година през септември Ривъруок служеше като живописна сцена на местните занаятчии, като място, където художници, скулптори, бижутери и духачи на стъкло можеха да покажат работите си. Красиво подредените картини, керамичните и стъклените изделия представляваха чудесни цветни петна по брега на реката.

Имаше много хора. Млади двойки бутаха скъпи детски колички или носеха бебета, а по-възрастните, облечени в ярките дрехи, с които са играли голф сутринта, се разхождаха между изложените неща. Личеше си, че за лицата на младежите се грижат скъпоплатени дерматолози, а скоби за хиляди долари изправяха зъбите им. С тълпата се смесваха и групички чернокожи, южноамериканци и азиатци — всички те добре облечени, с вид на преуспяващи хора.

Фийб имаше чувството, че е попаднала насред американската мечта — едно място, където бедността и етническата вражда са недопустими. Знаеше, че градът си има своите неприятности, но за човек, прекарал последните седем години в Манхатън, тези неприятности изглеждаха дребни. Тук стомасите бяха пълни и имаше усещане за връзка с останалите, нещо рядко в едно общество, което непрекъснато се разделяше. Грешно ли е да пожелава човек за всяко местенце в Америка чисти улици, невъоръжено население, семейства с две, три или четири деца и цяла флотилия коли в гаражите им?

Дан сякаш беше прочел мислите й, защото забави стъпки и подметна:

— Човек като че ли нищо повече не може да иска.

— Като че ли си прав.

— Съвсем различно е от мястото, където израснах.

— Да, предполагам, че е така.

Моли вървеше пред тях заедно с Пух, който размахваше уши и подскачаше, за да бъде забелязан от тълпата.

Дан си сложи чифт слънчеви очила и придърпа шапката по-ниско над очите си.

— Нищо повече не мога да направя за прикритие. Не че ще свърши някаква работа. Особено пък с тази твоя шапка.

— Какво й има на шапката?

Фийб сложи ръка върху копринената роза, която придържаше периферията.

— Нищо й няма. Всъщност дори ми харесва. Просто и без това ще ни бъде доста трудно да изглеждаме незабележими, а тази шапка усложнява още повече нещата.

Тя разбра какво има предвид.

— Може би идеята за това излизане не беше чак толкова добра.

— Идеята е страхотна. Сега журналистите няма да знаят какво да си мислят за нас. Лично на мен много ми харесва идеята да им натрием носовете.

Моли внезапно спря и дръпна каишката на Пух.

— Искам да се връщам.

— Но ние току-що пристигнахме — напомни й Фийб.

— Не ми пука. Казах ти, че не искам да идвам.

Фийб забеляза, че Моли поглежда към група момичета, които седяха на едно тревисто възвишение точно пред тях.

— Тези момичета твои приятелки ли са?

— Те са идиотки. Всичките са фръцли, които си въобразяват, че са нещо повече от останалите. Не мога да ги понасям.

— Тези причини са достатъчни, за да вдигнеш още по-високо глава. — Дан свали слънчевите си очила и се загледа към групичката. — Хайде, Моли, да им покажем, че не си коя да е. — Той хвана каишката на Пух. — Фийб, дръж си малкия плъх. Моли и аз си имаме работа.

Фийб беше прекалено притеснена за Моли, за да спори с Дан за това, че е нарекъл Пух плъх. Той отведе сестра й до момичетата. Тя очевидно не искаше да се приближава, но той нямаше намерение да я пуска. Едва когато той свали шапката си, Фийб разбра какво е намислил. Лицето му заедно с лицата на Боби Том и Джим Бийдерот бяха сред най-добре познатите в окръг Дюпейдж. Очевидно беше решил, че няма нищо против Моли да го използва, за да впечатли момичетата от училище.

Фийб се приближи до възвишението и забеляза, че господин Голяма Клечка явно се е надценил. Индивидите от мъжки пол може би щяха да го познаят, но тези момичета определено не бяха почитателки на футбола.

— Татко ти случайно да е Тим Рийнълдс, посредникът? — чу тя гласа на Дан, който питаше една дъвчеща дъвка нимфа с дълга коса и дървени гривни.

— Ъъъ — отвърна момичето, което се интересуваше повече от съдържанието на чантичката си, отколкото от това да си разменя любезности със страшилището на футболното игрище.

— Много мило, че опита — промърмори тихо Фийб, когато спря зад гърба му. После додаде по-силно: — Здравейте, момичета. Аз съм сестра на Моли.

Момичетата преместиха очи от Фийб към Моли.

— Мислех, че е майка ти — измърмори едно силно гримирано червенокосо момиче.

Дан се подсмихна.

Фийб се престори, че не го забелязва и затърси в мозъка си друга тема за разговор, докато Моли се взираше отчаяно в обувките си.

— Как върви училището тази година?

— Добре — промърмори едно от момичетата.

Друго сложи на ушите си слушалките на касетофона. Момичетата престанаха да се занимават с Моли и заоглеждаха тълпата за нещо, което заслужаваше повече внимание.

Фийб опита отново.

— Моли казва, че повечето от учителите не са лоши.

— Да.

— Сигурно.

Червенокосата стана.

— Хайде да се махаме, Кели. Това е отегчително.

Фийб погледна Дан. Идеята беше негова и се провали напълно. Но той определено изглеждаше доволен от себе си, вместо да се чувства неудобно.

— Наистина ми беше приятно да се запознаем, момичета. И да се повеселите добре днес, чувате ли!

Момичетата го изгледаха сякаш беше марсианец и тръгнаха към група момчета, които се задаваха по пътеката.

— Не може да се каже, че успя да ги омаеш — изтъкна Фийб.

Той мушна слънчевите очила в джоба на фланелката си.

— Само почакай, агънце. През целия си живот съм успявал да впечатля жените, така че знам какво правя.

Лицето на Моли беше почервеняло от притеснение и тя като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Казах ви, че не искам да идвам! Това е отвратително! Мразя ви!

Тя се опита да избяга, но още преди да се помръдне, Дан сложи ръка на раменете й и я задържа до себе си.

— Не бързай толкова, Моли. Тъкмо стигнахме до приятната част.

Фийб веднага забеляза причината за нарастващата тревога на Моли. Към групата на момичетата се приближаваха четири момчета. Бейзболните им шапки бяха обърнати с козирките назад, прекалено големите им фланелки висяха почти до долния край на шортите им, езиците на черните им маратонки стърчаха.

— Дан, остави я. Достатъчно притеснения й създаде.

— Почти ми се иска да ви оставя да се оправяте сами с жалките си силици, но не съм толкова жесток.

Момичетата викаха момчетата по имена, като в същото време се опитваха да изглеждат равнодушни. Момчетата започнаха да се мушкат един друг в ребрата. Едно от тях се оригна силно, като с това очевидно имаше намерение да направи впечатление.

И тогава забелязаха Дан.

Те го зяпнаха и няколко мига изглеждаха така, сякаш не могат да се помръднат. Момичетата ги заобиколиха като бърбореха и отмятаха коси, но момчетата не им обърнаха внимание. Очите им бяха залепнали върху треньора на „Старс“.

А очите на Дан бяха залепнали върху Моли. Той й се усмихна и повдигна брадичката й.

— А сега се усмихни, Моли, и се дръж така, сякаш си най-безгрижното същество на света.

Моли забеляза какво става. Тя преглътна притеснено, когато всички момчета се обърнаха към нея.

— Познаваш ли някой от тях? — попита Дан тихо, без да отмества очи от нея.

— Шкафчето на момчето с дългата коса е до моето.

Фийб си спомни, че Моли й беше споменала за готиното момче, което се правело, че свири на китара.

— Добре. Сега просто вдигни ръка и му махни леко.

Моли изглеждаше уплашена.

— Не мога да го направя.

— Точно сега той е много по-притеснен от теб. Направи каквото ти казвам.

Откакто се беше докоснал до футболна топка, Дан беше водач сред мъжете, така че Моли не можеше да му бъде достоен противник. Тя махна леко и нервно, преди ръката й да се отпусне обратно. Бузите й станаха алени.

Но момчетата не се нуждаеха от нищо повече. Те се втурнаха напред, водени от съседа по шкафче на Моли.

— Изпълнена съм със страхопочитание — прошепна Фийб на Дан.

— Време беше някой да прояви малко уважение към мен.

Момчето, което вървеше напред беше цялото почервеняло, когато се спря пред Моли. То беше високо, само кокалести колене и лакти, измито и добре гледано, а дългата му коса блестеше от чистота. Краката на момчетата не се спираха, сякаш непрекъснато настъпваха мравки.

Ръката на Дан все още беше върху раменете на Моли, но той нарочно се беше обърнал към Фийб, за да не могат момчетата да го заговорят.

— Хубав ден, нали? — каза той.

— Чудесен — отвърна тя. Веднага беше разбрала плана му. — Надявам се, че няма да вали.

— Синоптикът каза, че времето ще бъде хубаво през цялата седмица.

— Наистина ли?

С ъгълчето на окото си тя наблюдаваше как подскача адамовата ябълка на дългокосото момче. Момчетата като че ли се усетиха, че могат да се доберат до Дан само чрез Моли. Очите им пробягваха върху двамата.

— Виждали сме се в училище, нали? — промърмори водачът им.

— Ъхъ — отвърна Моли.

— Да, май че моето шкафче е до твоето.

— Да, май че е така.

Според Фийб, човек с астрономически високия коефициент на интелигентност на сестра й би трябвало да измисли по-оригинален отговор. Защо не използваше някой цитат от Достоевски, сигурно щеше да й свърши работа?

— Казвам се Джеф.

— Аз съм Моли.

Докато Джеф представяше останалите момчета, Дан заговори на Фийб за гледките на Ривъруок. Обсъди дърветата. Цветята. Патиците. И през цялото време не помръдваше ръката си от рамото на Моли. Когато отвори входната врата на Дан, Фийб беше усетила топлота, но сега нещо в нея започна да се разтапя.

Разговорът между Моли и момчетата вече не беше толкова мъчителен. Фийб забеляза, че и фръцлите се приближават, а силно гримираните им очи са се оживили от любопитство.

— Онези същества имат доста перушина, нали?

Дан отместваше очи от реката.

— Кафява — отвърна Фийб, — но водачът им като че ли има синьо петно.

— Струва ми се, че е зелено.

— Наистина ли? Да, мисля, че си прав.