Твърде късно осъзна, че прави по-голям спектакъл от обикновено, но играчите, които бяха наблизо й се усмихнаха. За щастие Дан беше твърде зает и не я забеляза.

По време на втората четвърт Бийдерот подаде за тъчдаун на един от новобранците на „Старс“, докато „Джайънтс“ успяха да вкарат само един гол. Когато се чу свирката, „Старс“ водеха със седем точки.

Фийб беше решила да не се преструва, че притежава знания, които всъщност няма по време на интервюто след втората четвърт с Ал Майкълс от Ей Би Си, защото сама щеше да се направи на глупачка. Тя отговори искрено на всички въпроси, отправени към нея и сподели с публиката трудностите, които й създава собственото й невежество. Реши, че е направила каквото може, когато в края на предаването Майкълс каза на Франк Джифърд, че според него, Фийб се опитва да се справи с трудното положение и че заслужава да й се даде възможност да докаже себе си. Майкълс намекна няколко пъти и за завещанието на баща й, като изрази мнението, че Бърт Съмървил се е отнесъл несправедливо към Фийб, Рийд Чандлър и „Старс“.

Втората половина на мача беше съкрушителна. Мускулите на врата я заболяха, защото непрекъснато въртеше глава от игрището към телевизора в ложата. Рон беше съблякъл сакото си и разхлабил вратовръзката си. Джим Бийдерот беше засечен само веднъж, а през останалото време направи поразителни пасове. Боби Том играеше без грешка, а защитата беше страховита. Вече нямаше обърквания на „Старс“.

Когато мачът най-после свърши, Фийб се хвърляше да прегръща ту Виктор, ту Рон, а Пух джафкаше в краката й. На таблото просветваше крайният резултат: „Старс“ двадесет и две, „Джайънтс“ десет.

Тя отклони предложението на Рон да слезе с него в съблекалнята. Остана с Виктор в ложата и двамата наблюдаваха кратките интервюта, които отскоро се правеха след мачовете в понеделник. Дан успя да се покаже едновременно скромен и ликуващ, като засипваше с похвали играчите си. Думите му достигаха откъслечно до нея.

— Страхотна игра на защитата… много куотърбекове са по-красиви от Джим Бийдерот, но никой не играе с повече сърце… поопарихме се няколко пъти, но се оправихме… — Той завърши интервюто с думите: — Няма да намерите по-добър футболен клуб от „Джайънтс“. Радваме се, че бяхме готови за тях.

Ал Майкълс поздрави Дан за победата и продължи с Боби Том, който беше сложил шапката си върху сплъстените си коси.

— Боби Том беше открит през целия мач. Как ще обясниш това?

Боби Том отправи към камерата най-омайната си усмивка.

— Работихме здраво тази седмица. Освен това, Ал, не мога да намеря достатъчно добри думи за подаванията на Джим днес…

След още няколко въпроса, Майкълс се обърна към Уебстър Гриър.

— Уебстър, кое според теб промени нещата за „Старс“ тази седмица?

Уебстър подръпна кърпата, провесена на врата му, който все още блестеше от пот.

— През цялото време бяхме добър футболен клуб, но бяхме напрегнати. Госпожица Съмървил дойде да поговори с нас преди мача и ни помогна да се поотпуснем. Излязохме на игрището и принудихме „Джайънтс“ да играят нашата игра. Тази е разликата.

Ал Майкълс си беше спечелил името на най-добър спортен журналист и не би оставил пикантна новина като тази да се изплъзне покрай него.

— И какво точно каза тя на отбора?

Гриър се усмихна и започна да търка врата си с кърпата.

— Нищо особено. Няколко шегички. Тя е свястна жена.

Бузите на Фийб поруменяха. Имаше чувството, че е получила любовно признание.

Беше почти два часът, когато излетяха от Нюарк за О’Хеър. Въпреки че победата им беше само отпреди няколко маса, Рон вече мислеше за следващата седмица.

— Набрахме инерция тази вечер — каза той, когато самолетът престана да се издига и светлината за коланите изгасна. — Надявам се да не я изгубим.

— Опитай се да се отпуснеш и се порадвай на победата.

Тя кимна с глава към задната част на самолета, откъдето ясно се чуваше силният шум, който вдигаха празнуващите играчи.

— Сигурно си права.

Три реда пред тях се чу смехът на Дан на нещо, което Тъли му беше казал. Засега беше успяла да се държи далече от него, но не беше забравила заплахата му. Искаше й се да вярва, че той е разбрал какво се опитваше да направи тя преди мача, но се съмняваше, че ще бъде така благосклонен като Уебстър.

Сякаш прочел мислите й, Дан се обърна и я изгледа. Тя наблюдаваше уплашено как той разкопчава колана на седалката си. Скочи бързо на крака, мушна се покрай Рон и избяга към задната част на самолета, където пооблъсканите играчи я поздравиха бурно. Поговори с всички, но когато Дарнъл я помоли да доведе Пух, тя отказа. Вече беше навлязла в опасната зона, нямаше защо да се набутва още по-навътре.

Когато се върна в първа класа, Рон вече беше заспал и почти не помръдна, когато тя мина на мястото си. Облегна се на прозореца и затвори очи, но откри, че минералната вода, която беше изпила, си казва думата. Измъкна се обратно на пътеката, мина забързано покрай Дан, който седеше на първия ред, и се мушна в тоалетната.

Мразеше да използва тоалетните в самолетите. Все се страхуваше, че самолетът ще избере точно този момент, когато тя е най-беззащитна, за да се разбие и тя ще прекара последните секунди от живота си, летяща към земята със заголен задник към света. Затова свърши бързо работата си, изми ръцете си и тъкмо отключи вратата, когато тя полетя насреща й. Преди да успее да реагира, Дан се промъкна при нея и отново заключи вратата.

— Какво си мислиш, че правиш!

Огромното му тяло я притискаше до казанчето за водата.

— Необходимо ни е уединение, за да поговорим.

Малката кабина беше твърде тясна за двамата. Коляното му беше между краката й, а гърдите й се притискаха до гръдния му кош. Тя не можеше да диша спокойно.

— Сега не искам да говоря с теб. Очевидно е, че ще избухнеш, а аз случайно не съм в настроение да ми крещят.

Гневът клокочеше в него.

— Може би трябваше да се сетиш за това, когато нахлу в съблекалнята ми.

— Не съм нахлула!

— Едва не провали работата ми през целия сезон! — Очите му се присвиха. Същите очи, които намираха слабите места и в най-страховитите защитни линии в професионалния футбол. — Искам играчите ми да са концентрирани преди мач, а не да се разсейват с куп идиотски празни приказки. Ако тези мъже въобще се нуждаеха от доказателство, че не разбираш тази игра, то те го получиха тази вечер. Нямаш никаква представа срещу какво се изправят, когато са на игрището. Това е сериозна работа, не някаква си шега.

Тя се опита да се промъкне покрай него, но номерът й не мина. Тялото му се притисна по-силно до нейното, а гласът му прозвуча тихо и гневно.

— Не искам повече да правиш това, което направи тази вечер, чуваш ли? Няма да се приближаваш до съблекалнята преди мач. Имаш късмет, че са достатъчно дисциплинирани и твоето малко представление не ги разсея и не ни струва победата!

Тя го гледаше втренчено.

— Нямаш представа защо бях там, нали? Не се и сещаш какво се опитвах да постигна. Боже мой, ти наистина си мислиш, че съм някоя празноглава глупачка.

— След като изслушах глупавите ти теории за голите футболисти, не бих спорил с теб по този въпрос.

Никога досега тя не беше смятала себе си за човек, който се гневи лесно, но сега юмрукът й излетя и тя го удари с всичка сила в ребрата.

Той изохка тихо и я загледа невярващо. Тя също го зяпна, неспособна да повярва, че това наистина се е случило. Беше твърде близо, за да успее наистина да вложи сила в удара, но все пак беше наранила човешко същество, нещо, което не беше правила никога през живота си. Този мъж я побъркваше, а фактът, че тя му беше позволила да я доведе дотам, я вбесяваше още повече. Тя забрави всяка предпазливост.

— Ах, ти, глупав, тъпоумен, елементарен спортист! Да ти кажа ли какво не ми е наред? Натресла съм се с главен треньор, който не само че емоционално е не повече от шестгодишен, но е и съвсем малоумен.

— Малоумен! — заекна той. — Сега ти ме слушай…

Здравият й разум отлетя. Тя замахна, удари с лакът огледалото зад гърба си и мушна пръст в гърдите му.

— Не! Ти ме слушай, момченце, и добре ме слушай. Бях в тази съблекалня, не защото исках да бъда там, а защото ти успя да поставиш моите играчи под такова напрежение, че те бяха неспособни да задържат топката.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Ти, господин Спортисте, може и да си блестящ стратег, но познанията ти за човешката природа са почти на нулата.

— Нямаш и най-малката представа…

— По всяко време… — Тя го мушна отново с пръст, като почукваше по гърдите му при всяка сричка. — По всяко време, чуваш ли ме, когато поискам да кажа нещо на моите играчи в моята съблекалня, ще го направя. По всяко време, когато реша, че са прекалено напрегнати, прекалено изнервени да вършат работата, за която им плащам абсурдни пари, аз ще се изправя пред тях и ако искам, ще се разсъблека. Ще направя това, което преценя, че е необходимо, за да съм сигурна, че „Чикаго Старс“ ще могат да вършат онова, което трябва и което, в случай, че си забравил, аз им помогнах да направят тази вечер. А това е да си печелят мачовете! Аз съм собственикът на този футболен отбор, не ти. Стана ли ти съвсем ясно?

Последва дълго мълчание. Бузите й бяха поруменели, сърцето й биеше силно. Тя остана ужасена от неспособността си да се контролира и се стегна, за да бъде готова за отплатата, но вместо да избухне, той изглеждаше почти разсеян.

— Ъхъ.

Тя преглътна.

— Само това ли имаш да кажеш?

Самолетът подскочи и бедрата му се притиснаха по-силно до нея. Тя го зяпна, като осъзна колко е възбуден.

С малко притеснен вид той вдигна ръце.

— Не е нарочно. Знам, че се опитваш да ми обясниш. Чух всяка дума, която каза. Честно. Но, докато говореше, ти постоянно се въртеше и самолетът започна да подскача и… Не знам. Просто така стана.

Гневът й пламна отново.

— Въобще нямам настроение за това.

— Нито пък аз. Психически поне. А пък физически…

— Не искам да слушам.

Подскачането на самолета продължи и телата им се притискаха все повече. Той отново отмести бедрата си и прочисти гърлото си.

— Ти наистина ли… ъъъ… се опитваш да ми кажеш, че според теб ти… ъъъ… имаш принос за победата над „Джайънтс“?

Кроткият му тон и възпламеняващото докосване на телата им уталожиха гнева й.

— Не… Не точно… Разбира се, че не. Е, може би малко… Донякъде. Да, определено донякъде.

— Ясно.

Той наведе глава и подпря ръце от двете й страни. Косата му миришеше на бор и одеколон. Усещаше палците му, които докосваха хълбоците й. Самолетът продължаваше да подскача и тя се опита да не обръща внимание на тръпките от докосването на гърдите си до тялото му.

— Ти стреляш напосоки — каза той тихо, — а аз не обичам изненадите. — Докато говореше, лицето му докосваше косата й. — Щом си смятала, че има грешка в мен като треньор, трябваше да дойдеш да поговорим за това.

— Прав си. Теоретично. — Гневът й сякаш идваше отдалече. — Но ти понякога си страшен.

Тя отново усети лекото докосване на лицето му до косата си.

— Ти също.

— Аз? — Устните й се извиха в доволна усмивка. — Наистина ли?

— Наистина.

Усмивката й избледня, когато видя лицето му. Тя навлажни устни.

— Аз съм…

— Възбудена?

Думата сякаш продължи безкрайно дълго.

Тя преглътна.

— Малко.

Той се усмихна с усмивката на момче от Юга, лека и небрежна, напомняща за безкрайните влажни нощи.

— Не малко, скъпа. Много.

— Може би…

— Аз също.

Тя усещаше всяка частица от тялото му през дрехите си. Той я изпълваше с трепет и уплаха. Караше я да се чувства така, сякаш е била полумъртва, преди да се срещнат.