Сюзън Филипс - Избрах теб

Ръцете му се спряха на кръста й.

— Ти и аз. Ние…

— … се желаем.

Думите се изплъзнаха от устните й.

— Да.

Той наведе глава и я целуна.

Късният час. Напрежението от мача. Каквато и да беше причината, в мига, когато устните му докоснаха нейните устни, тя загуби всички задръжки.

Огромните му длани я повдигнаха и единият му лакът се ожули в стената. Телата им се залепиха едно за друго. Коляното й се блъсна във вратата. Тя метна ръце на врата му, опиянена от усещането за неговата близост.

Целувката им ставаше все по-бурна — примитивна и неконтролируема, подхранвана от страст, която беше заживяла свой живот.

Чу се дрезгавото възклицание на Дан, после той я отпусна на ръба на тясната плоскост зад нея и повдигна пуловера и сутиена й. Взе гърдите й в ръце и ги целуна. Тя сграбчи колана му, а другата й ръка се мушна под ризата му.

Бедрата й обгръщаха краката му, устните му бяха върху гърдите й. Той плъзна ръка по корема й.

— Никога повече… — измърмори той — … не обувай това нещо.

— Не…

— Само рокли, които мога да дръпна нагоре.

Той разкопча бермудите й.

— Да.

Тя измъкна ризата му.

— И никакви бикини.

Устните му изоставиха гърдите й. Ръката му се плъзна под памучната материя.

Тя ахна и докосна с устни гърдите му.

— Тук — промърмори той дрезгаво. — Да…

Тя започна да сваля ципа му, но той защипа плат. Тя изстена разочаровано и плъзна ръка под колана му.

Дан издаде приглушено възклицание и я повдигна. Подпря крака си и започна да сваля бермудите и бикините й, но това беше трудна работа заради тясното място. Фийб усети влажния хлад на казанчето и горещото докосване на ръката му. Рамото й се блъсна в едната стена, коляното й в другата. Най-накрая той се принуди да използва обувката си, за да свали дрехите, които впримчваха коленете й. Продължи да я целува, докато пръстите му я влудяваха.

Ръката й трепна. Никога не беше правила това, но внезапно ръката й се оказа недостатъчна. Беше твърде далече от сърцето й. Тя се отдръпна, доколкото можа от него и слезе от казанчето. Завъртя се в невероятно неудобно положение и разтвори устни.

Беше вълнуващо. Беше сладостно да направи нещо такова за този мъж.

На челото му изби пот, когато усети нежното докосване на устните й. Нарушаваше всичките си принципи, всичките си решения, но в този момент въобще не му пукаше. Единствено на себе си беше обещавал нещо, а с това можеше да се оправи по-късно.

Той беше отправил поглед към нежната, уязвима извивка на раменете й. Много жени бяха правили това с него, защо тогава този път изглеждаше различен? Наистина беше различно. Имаше някаква несръчност, която го вълнуваше и объркваше.

Той галеше хълбоците й, после притисна ръце до лицето й, докато страстта го завладяваше все по-силно. Един тихичък вътрешен глас му казваше, че тя не прави това точно както трябва. Логиката му подсказваше, че би трябвало да бъде професионалистка в това, но логиката бе победена от сладостното докосване.

Той погали косата й и тогава го заля огромна вълна от нежност. Без да се замисля, осъзна, че я придърпва нагоре. Независимо как изглеждаше тя, как се обличаше и как се държеше, независимо от опустошителната си нужда и всички проклети неща, които знаеше за нея, той не можеше да го направи така. Тя заслужаваше да й даде нещо по-добро от едно чукане в тоалетната на самолета.

— Не — прошепна тя, а очите й излъчваха нещо, едновременно съкрушено и объркано, което прониза сърцето му.

Целуна я отново и устните й го завладяха. Тя потръпна, изричайки името му и той разбра, че тя вече не е подвластна на разума. Потисна лудешкото си желание и я докосна с ръката си. Тя вкопчи пръсти в раменете му, а звукът на насеченото й, трескаво дишане го побъркваше.

— Фийб, мила, подлудяваш ме.

С дрезгаво възклицание той впи устни в нейните. Тя потръпна, после се отпусна върху него. Тялото й беше притихнало и уязвимо, шията й беше влажна и по нея бяха полепнали меките руси къдрици. Той усети как гърдите й се повдигат, докато се опитва да си поеме дъх. Тя помръдна, за да събере бедра, но той почувства, че тя има нужда от нещо повече. Не можеше да я остави така и ръката му отново я откри.

— Не… Не без теб.

Нищо не го спираше. В този миг не се и сещаше за Шейрън. А Фийб беше закръглена, хубава жена, с която може да си прекараш чудесно, направена от Бог като по поръчка, за да се повеселиш с нея. От всички жени, с които беше лягал, тази най-малко би трябвало да го кара да изпитва скрупули, но изглежда беше точно обратното.

Той стисна очи и се принуди да приеме факта, че не може да завърши това. Фийб беше твърде отдадена на страстта, за да мисли, затова той трябваше да го направи вместо нея.

— Не нося нищо в себе си — излъга той.

Тя плъзна ръка по бедрото му.

— Може ли… — Повдигна глава към него и несигурността в очите й го прониза. — Не може ли да направя същото за теб?

Гърлото й се стегна.

Тези очи, несигурни като на сърничка, стопиха възбудата му. Просто не можеше да позволи това да продължава повече. Обзет от тягостно чувство, той закопча панталоните си.

— Всичко е наред. Добре съм.

— Не…

Той отмести поглед от поразените й очи. Ръцете му придърпаха неуверено блузата й.

— Досега сигурно всички в първа класа са заспали, но може би е по-добре ти да се измъкнеш първа, след като се постегнеш.

Тя облече набързо бермудите, като при всяко движение се докосваше до него. Когато се приготви, Фийб вдигна очи към него.

— Как го правиш? — попита тя тихо.

— Кое?

— Да бъдеш толкова пламенен, а после да станеш така бездушен.

Тя си мислеше, че той я е отблъснал. Не искаше да я наранява, но знаеше, че го е направил.

— Сега точно съм на път да избухна — каза той.

— Не ти вярвам. Как те наричаше Тъли? Лед?

Не искаше да спори с нея, не и след като беше видял колко е уязвима. Сещаше се само за един начин, по който да излекува болката. Той въздъхна и се опита да прозвучи раздразнено.

— Отново се започва, нали? Ние с теб не се караме, само когато се целуваме. Не знам защо въобще се опитвам да се държа като свястно момче пред теб, когато винаги ми го връщаш тъпкано.

Устните й все още бяха подпухнали от целувките му.

— Това ли правиш? Държиш се като свястно момче?

— Поне дотолкова, доколкото въобще някога съм бил. Това не ми идва отвътре. И знаеш ли какво? За това си ми длъжница.

— Аз какво?

Въгленовочерните й очи вече не бяха беззащитни. Точно както предполагаше, от тях захвърчаха искри.

— Длъжница си ми, Фийб. Опитвах се да проявя малко уважение към теб.

— Уважение? Не съм чувала, че го наричат така.

Сарказмът в гласа й не успя да скрие болката й, затова той продължи:

— Точно това е. А сега ти направо захвърляш това уважение обратно в лицето ми. Което означава, че ми дължиш онова, което не получих сега. Имам намерение да си го взема.

— И как смяташ да го направиш?

— Ще ти кажа как. Някой ден… когато аз си реша. В какъвто и да е час. По което и да е време. На което и да е място. Ще те погледна и ще ти кажа само една дума.

— Една дума?

— Ще кажа сега. Само тази дума. Сега. И когато чуеш тази дума, ще трябва да спреш да правиш това, с което се занимаваш и ще ме последваш, независимо къде ще реша да те отведа. И когато стигнем там, това твое тяло ще стане играчка в ръцете ми. Разбираш ли какво ти казвам?

Очакваше, че тя ще избухне, а би трябвало да знае, че тя няма да му се даде толкова лесно. Фийб знаеше как да играе игрички почти толкова добре, колкото и той самият.

— Така си мисля — промълви тя замислено. — Нека видим дали съм разбрала правилно. Тъй като не си успял да стигнеш до върха на планината, да го наречем така, казваш, че аз съм ти длъжница. Когато ме погледнеш и кажеш сега, аз трябва да се превърна в твой роб. Правилно ли съм те разбрала?

— Да.

Тъгата беше изчезнала от очите му и той съвсем определено започваше да се забавлява.

— Независимо какво правя.

— Независимо какво.

— Независимо къде ще ме заведеш.

— Дори и в шкаф за метли, ако ми се прииска. Ще зависи само от мен.

Играеше си с огъня, а всъщност очакваше мига, в който той ще пламне неконтролируемо.

— Ами ако съм на работа? — попита тя със забележително спокойствие.

— Вероятността да бъдеш точно там е петдесет на петдесет.

— Ами ако съм на събрание?

— Ще вдигнеш закръгленото си задниче от стола и ще ме последваш.

— Ако имам среща с члена на Комисията към Националната футболна лига?

— Ще му кажеш: Съжалявам, господине, но ми се струва, че имам някакъв проблем със стомаха, затова бихте ли ме извинили. Треньор Кейлбоу, бихте ли дошъл с мен, в случай че ми прилошее и имам нужда от помощ?

— Ясно. — Видът й беше замислен. — Ами ако съм на интервю с… е, да речем, Франк Джифърд?

— Франк е добро момче. Сигурен съм, че ще прояви разбиране.

Взривът щеше да избухне всеки момент. Знаеше го.

Тя сбърчи чело.

— Искам само да бъда абсолютно сигурна, че съм те разбрала правилно. Когато кажеш сега, аз трябва да се превърна в… как го каза? Играчка в ръцете ти?

— Точно това казах.

Той си даде смелост.

— Играчка.

— Да.

Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Добре.

И се измъкна през вратата, докато той я гледаше смаян. Когато вратата се затвори, той облегна глава и се разсмя. Беше се справила. Отново успя да го порази.