— Ще ми бъде приятно, ако наминеш довечера — каза тя. — Но не искам да се пречкам.

— Еее, как може една малка сладка женичка като теб, да се пречка?

— Щом така мислиш…

— Разбира се. Кажи на Фийб, когато се прибере, че ще намина, щом се освободя. Става ли?

— Става.

— А ако каже, че няма да ме пусне през вратата, кажи й, че ти си ме поканила и тогава няма да може да се измъкне. До довечера, Моли.

— До довечера.

Дан затвори слушалката на телефона на Фийб и й се ухили от удобното си място на ъгъла на нейното бюро.

— Довечера ще намина да хапнем пица. Сестра ти ме покани.

Фийб прикри смеха си.

— Не е ли възможно да направиш нещо както си му е редът? Когато влезе преди три минути в офиса ми не ти ли мина през ума просто да ме попиташ дали може да се отбиеш довечера, вместо да се обаждаш на Моли?

— Всъщност това не ми мина през ума.

— Може пък да не искам да те виждам.

— Разбира се, че искаш. Всички знаят, че никоя жена не може да ми устои.

— Само в сънищата ти, самохвалко.

— За какво си се нацупила?

— Знаеш кога кацна самолетът. А трябваше да съм тук за срещата в осем часа. Спала съм само час-два.

— Хората винаги надценяват значението на съня.

— За теб може и да е така, но не и за нас, които сме истински човешки същества, а не хитро измислени андроиди, програмирани да стоят постоянно будни.

Той се разсмя, а тя започна да рови из чекмеджето си за шишенцето с аспирин, което държеше там.

Все още не можеше да повярва, че онова, което стана в самолета, наистина се е случило. Когато той обяви онзи глупав ултиматум накрая, тя не устоя на желанието си да се пребори с него, въпреки че досега би трябвало да се научи да не се лови на въдицата му и да не се надява, че ще го победи в игричките му. Все пак не можеше да потисне надеждата си, че изминалата нощ е променила нещата помежду им.

Той никога нямаше да разбере колко ценен подарък й беше направил. Тя вече не се страхуваше от секса… поне с него. По някакъв начин този симпатичен и наперен хулиган от Алабама й беше помогнал да възвърне женствеността си. Само да не се страхуваше толкова много, че освен това ще разбие и сърцето й на милиони парченца.

Той се премести от ъгъла на бюрото й на най-близкия стол.

— Трябва да се погрижим за една недовършена работа. Може би ще си спомниш, че някои неща ни разсеяха снощи, преди да завършим обсъждането.

Тя се заигра с капачката на шишенцето с аспирин.

— По дяволите! Никога не успявам да се оправя с тези неща. Мразя тези капачки с допълнително осигуряване.

— Не ме поглеждай. Мога да ти направя двеста и деветдесет коремни преси, но не и да помръдна тези неща.

Тя повъртя още малко шишенцето и накрая се отказа. Дан беше прав. Трябваше да поговорят. Остави настрана шишенцето и скръсти ръце върху бюрото.

— Искаш ли да почнеш пръв?

— Добре. — Той протегна крака и ги кръстоса. — Мисля, че е съвсем просто. Аз съм главният треньор, ти си собственикът. Ще бъда доволен, ако не ми казваш как да си върша работата, както аз не ти казвам как да си вършиш твоята.

Фийб го изгледа.

— В случай, че се е изплъзнало от ума ти, ти се опитваш да ми казваш как да си върша работата още от август, когато нахлу в апартамента ми.

Той я изгледа обидено.

— Мислех, че ще обсъждаме нещата, а не че ще се караме, Фийб, поне веднъж се опитай да сдържиш този твой гняв.

Ръката й се протегна към шишенцето с аспирина.

— Продължавай, треньор Кейлбоу — изрече тя бавно и тихо.

Формалното й обръщение не го смути.

— Не искам повече да се намесваш преди мач.

— Кое наричаш намеса?

— Е, смятам, че и без много приказки е ясно, че появата ти в съблекалнята преди мач е първото нещо в списъка. Ако има нещо, което искаш, и то е свързано с играчите, кажи ми и аз ще им го предам. Освен това смятам, че трябва да стоиш в предната част на самолета, докато пътуваме. Изключение може да има само когато се връщаме след победа. Тогава вероятно ще бъде правилно да минеш набързо между играчите, за да ги поздравиш. Но бих искал да го правиш с достойнство. Стисни им ръцете и ги остави на мира.

Тя сложи очилата си с леопардовите рамки и го изгледа.

— Страхувам се, че действаш под погрешното впечатление, че вчера получих истеричен пристъп, когато ти припомних… принудително, доколкото си спомням… че „Старс“ са мой отбор, а не твой.

— Няма да започнеш отново, нали?

— Дан, научила съм си урока и знам, че много хора, впечатляващо известни, смятат, че си на път да станеш един от най-добрите треньори в Националната футболна лига. Знам, че „Старс“ имат късмет, че ти си им треньор.

Въпреки искреността в гласа й, той я наблюдаваше внимателно.

— Продължавай.

— „Старс“ започнаха този сезон с големи очаквания от страна на почитателите и средствата за масова информация. Когато не спечелихте първите мачове, огънят бързо се завъртя срещу нас. Историите около мен също не помогнаха, трябва да призная това. Всички, от треньорите до новаците, бяха напрегнати и това е разбираемо. Мисля обаче, че ти си забравил един от основните уроци, които си научил като играч. Забравил си, че трябва да ти бъде приятно.

— Сега не съм играч. Сега съм треньор. И, повярвай ми, ако имах цял взвод скандалджии като мен по онова време, много бързо щяхме да излетим от играта.

Според историите, които беше слушала, това несъмнено беше истина. Тя свали очилата си.

— Ти държиш здраво дисциплината и аз започвам да разбирам колко важна е тя. Но мисля, че трябва да знаеш кога да увеличиш напрежението и кога да се поотпуснеш.

— Не започвай отново.

— Добре. Ти ми кажи защо до снощи „Старс“ не можеха да задържат топката.

— Период. Това е всичко. Такива неща се случват.

— Дан, мъжете бяха прекалено напрегнати. Седмици наред ти ги караше да работят здраво, нахвърляше се върху тях и за най-малката грешка. Хокаше всички, от секретарките до Тъли. Натискът ти беше твърде силен и това повлия на представянето на всички.

По-добре да беше запалила фитила на динамит. Той излетя от стола си.

— Мамка му! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си седиш там и ми обясняваш как да тренирам проклетия футболен отбор! Ти не разбираш нищичко от футбол!

Грубостите му летяха като искри над главата й. Гневът му беше така разпален, че тя почти очакваше боята по стените да се разтече. Беше потресена, но в същото време имаше абсурдното усещане, че той я подлага на някакво изпитание, че виковете и беснеенето му са постановка, за да разбере докъде ще стигне смелостта й. Тя се облегна назад и се зае да оглежда дали не се е обелил някъде лакът на ноктите й.

Беше готов да гръмне. Вените на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Виж се! Едва ще успееш да различиш футболна от бейзболна топка! А си мислиш, че можеш да ми кажеш как да си водя тренировките! Мислиш си, че можеш да ми кажеш, че моят отбор е твърде напрегнат, сякаш си проклет психолог или нещо такова, а ти въобще нищо не разбираш!

Той спря, за да си поеме дъх.

— Можеш да изливаш колкото си искаш мръсотии, треньоре — каза тя тихо, — но това няма да промени факта, че аз продължавам да бъда шефът. А сега защо не отидеш да си вземеш един душ и да се поохладиш?

В един миг тя си мислеше, че ще скочи направо върху бюрото й и ще връхлети върху нея. Но той я изгледа вбесено и излезе от офиса й.

Половин час по-късно Рон откри Дан зад сградата — мяташе една топка в коша, поставен близо до вратата на външната съблекалня. Тъмни петна от пот покриваха предницата на фланелката му. Дишаше тежко, докато дриблираше с топката и като отскачаше, я хвърляше към коша.

— Тъли ми каза, че си тук — изрече вместо поздрав. — Имам нужда от малко информация за Зийк Клакстън.

Кошът се разтресе, когато Дан метна вътре топката.

— Фийб не е особено доволна от треньорските ми умения!

Думите излетяха от устата му и той хвърли топката към гърдите на Рон с такава сила, че управителят отстъпи назад.

— Поемай — изрева Дан.

Рон изгледа топката, сякаш тя беше бомба, готова да избухне. Беше наблюдавал убийствените игри на Дан, когато той беше разстроен за нещо и нямаше никакво намерение да се замесва в нещо такова. Сложи на лицето си изражение на дълбоко съжаление и показа най-новия си тъмносин костюм.

— Съжалявам, Дан, но имам среща и не съм облечен за…

— Поемай, дявол да го вземе!

Рон пое.

Дан го остави да стреля, но Рон беше толкова нервен, че топката отскочи от дъската, доста над коша. Дан грабна полетялата обратно топка и се втурна към мястото, където щеше да се прицели. Рон стоеше притеснено отстрани, като се опитваше да измисли начин, по който да се измъкне.

— Пази ме, за бога!

— Всъщност никога не съм бил твърде добър на баскетбол.

— Пази ме!

Рон се постара, но Дан беше почти тридесет сантиметра по-висок и двайсетина килограма по-тежък. Освен това беше професионален атлет, а не роден дървеняк.

— Приближи се! Използвай лактите си, за бога! Направи каквото се налага, за да вземеш проклетата топка!

— Ъъ… Лактите са извън правилата, Дан, а аз…

Дан протегна крак и го спъна нарочно.

Рон се просна на бетона. Чу как коляното на новите му тъмносини панталони се раздира. Усети пареща болка върху дланите си и вдигна поглед, кипящ от гняв.

— Направи го нарочно!

Устните на Дан се извиха.

— И какво ще ми направиш, женчо?

Вбесен, Рон се изправи на крака и захвърли сакото на костюма си.

— Ще тикна тази топка в гърлото ти, надуто копеле.

— Не и ако играеш по правилата.

Дан нарочно протягаше топката към него, за да го тормози.

Рон хукна след него. Мушна лакът в корема му, а с юмрука на другата ръка освободи топката. Тя излетя на другия край на игрището. Побягна след нея, но Дан беше по-бърз и я грабна. Когато треньорът се завъртя към него с топката, Рон го удари в ребрата, после ритна отзад коляното му. Дан загуби равновесие. Преди той да успее да се съвземе, Рон сграбчи топката и я метна в коша.

— Сега вече схвана идеята — каза Дан и грабна топката.

Рон му скочи, но за съжаление бурният сблъсък не попречи на Дан да отбележи следващия си кош. Рон пое топката, блъсна Дан с глава и изтича до края на игрището откъдето стреля, но изтърва със съвсем малко.

Последва ожесточена битка. Летяха юмруци, лактите работеха, използваха забранени от правилата спъвания. Все пак Дан играеше почти по правилата.

Когато свършиха, Рон огледа щетите. Беше съсипал костюма си, ръката му беше ударена, но имаше само три коша по-малко. През целия си живот не се беше чувствал толкова горд.

Слабото есенно слънце се подаде иззад един облак. Двамата се отпуснаха на тревата до игрището, за да си поотдъхнат. Рон подпря ръце на свитите си колене, пое си дълбоко въздух и загледа с дълбоко задоволство подутината върху лявата вежда на Дан.

— Опасявам се, че окото ти е доста ударено.

Опита се, но не успя да прикрие тържествуващата нотка.

Дан се засмя и изтри потното си чело с ръкава на фланелката си.

— Щом спря да се държиш като дебютантка, заигра здраво. Трябва да го направим отново.

Да! Рон искаше да скочи с вдигнати възторжено ръце, но се задоволи само с едно мъжкарско изпъшкване.

Дан протегна крака и се подпря назад на длани.

— Кажи ми, Рон, мислиш ли, че натоварвам твърде много момчетата?

Рон издърпа съсипаната си вратовръзка.

— Физически не.