— Не, не го обичам.

Говореше твърде развълнувано и той я изгледа с любопитство.

Тя махна лениво с ръка.

— Аз съм по-скоро от типа посещение на изложба — вечеря в Дьо Сирк — вечерно представление в някой експериментален театър. Обичам източна кухня, господин Хибърд.

Смяташе, че забележката й е дяволски остроумна, но той дори не се засмя.

— Трудно е да се повярва, че дъщерята на Бърт Съмървил не обича футбол.

— Скандално е, знам — избъбри тя небрежно. — Но е така. Алергична съм към потта… моята или на някой друг. За късмет непорочният ми братовчед Рийд винаги се е изпотявал изобилно, така че и сега футболната династия ще оцелее.

Адвокатът се поколеба. Очевидно беше недоволен.

— Страхувам се, че нещата не са толкова прости.

— Какво искате да кажете?

— Няколко месеца преди смъртта си баща ви написа ново завещание. Рийд беше лишен от наследство, поне за известно време.

Изминаха няколко секунди, преди тя да възприеме тази стряскаща информация. Спомни си колко спокоен изглеждаше братовчед й на погребението.

— Очевидно Рийд не знае това.

— Карах Бърт да му каже, но той отказа. Моят партньор и аз имаме задачата да му съобщим новината, когато се срещнем довечера. Той няма да погледне с добро око на факта, че Бърт предава временно отбора на дъщеря си.

— Дъщеря си? — После се замисли за девойката, която четеше горе Достоевски и се усмихна. — Сестра ми ще кове историята на професионалния футбол.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

— Колко петнайсетгодишни момичета притежават собствен отбор от Националната футболна лига?

Хибърд изглеждаше стреснат.

— Съжалявам, госпожице Съмървил. Денят ми беше тежък и сигурно не съм достатъчно ясен. Баща ви не е оставил отбора на сестра ви.

— Не е ли?

— О, не. Оставил го е на вас.

— Какво е направил?

— Оставил е отбора на вас, госпожице Съмървил. Вие сте новият собственик на „Чикаго Старс“.



Тази вечер, докато се разхождаше из стаите на грозната къща на баща си, тя се опита да се моли за мъртвите животни по стените. Опитваше се да се моли и за себе си, защото се страхуваше, че ще заприлича на онези цинични хора, които са се вкопчили в горчивината си и непрестанно я предъвкват.

„Защо ми причини това, Бърт! Толкова много ли искаше да ме контролираш, че дори от гроба се опитваш да ме преклониш пред волята си?“

Когато Брайън Хибърд обяви, че Бърт й е оставил „Старс“, за миг тя изпита такава невероятна радост, че не можа да проговори. Не си помисли за парите и властта, нито дори за факта, че мрази футбола. Тя просто се радваше, че след толкова години враждебност, баща й беше доказал, че я обича. Спомни си как седеше зашеметена, докато адвокатът й обясняваше останалото.

— Честно казано, госпожице Съмървил, аз не одобрявам условията, които баща ви е поставил, за да наследите „Старс“. Двамата с партньора ми се опитахме да го разубедим, но той отказа да се вслуша в думите ни. Съжалявам. И тъй като той беше напълно нормален, нито вие, нито Рийд ще имате успех, ако оспорите завещанието.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Какво искате да кажете? Какви условия?

— Казах ви, че наследяването е временно.

— Как може да се наследява временно?

— Като оставим настрана официалната терминология, идеята е съвсем проста. За да продължи да бъде ваша собственост, „Старс“ трябва да спечели шампионата на Американската футболна конференция през идния януари. Нещо, което е съвсем невероятно. Ако те не спечелят, вие ще вземете сто хиляди долара, а отборът преминава в Рийд.

Дори и новината, че може да получи такава огромна сума пари, не предотврати помръкването на радостта й. Тя разбра със свито сърце, че това е една от манипулациите на баща й.

— Искате да кажете, че аз ще притежавам отбора само до януари и след това ще го получи Рийд?

— Освен ако „Старс“ не спечелят шампионата на Американската футболна конференция и в такъв случаи отборът е ваш завинаги.

Тя махна с трепереща ръка косата от лицето си.

— Аз… аз не знам нищо за футбола. Този шампионат? Това Суперкупата ли е?

За негова чест Хибърд търпеливо се впусна в обяснения.

— Малко по-различно е. Националната футболна лига е разделена на две конференции. Американската футболна конференция и Националната футболна конференция. Двата най-добри отбора от всяка конференция играят за победа в шампионата, а победителите в тези мачове играят за Суперкупата.

Тя искаше да се увери, че е разбрала.

— За да задържа отбора, „Старс“ ще трябва да спечелят шампионата на Американската футболна конференция?

— Точно така. Но, честно казано, госпожице Съмървил, шансовете им дори да се приближат дотам са практически никакви. Добър отбор са, но повечето играчи са все още млади. След две-три години може и да успеят, но не и този сезон, страхувам се. Точно сега най-силни в Американската футболна конференция са „Сан Диего Чарджърс“, „Маями Долфинс“ и, разбира се, миналогодишните носители на Суперкупата, „Портланд Сейбърс“.

— Бърт знаеше ли, че „Старс“ нямат възможност да спечелят тази година?

— Страхувам се, че знаеше. В завещанието му се казва, че не може да получите стоте хиляди долара, ако не се явявате на работа в спортния комплекс на „Старс“ по времето, когато сте собственичка на отбора. Разбира се, ще трябва да се преместите в Чикаго, но не бива да се притеснявате, че не сте подготвена да ръководите футболния отбор. В действителност Карл Поуг, управителят, ще върши работата.

Тя усети тъпа болка в гърдите си, когато замисълът на баща й й стана ясен.

— С други думи, аз няма да бъда нещо повече от фигурант.

— Карл няма право да подписва официални документи. Това влиза в отговорностите на собственика.

Тя не успя да скрие напълно мъката в гласа си.

— Защо Бърт е постъпил така?

Тогава Хибърд й подаде писмото.

„Скъпа Фийб,

Както знаеш, аз смятам, че ти си единственият ми провал. Години наред ти ме унижаваше публично, като се мотаеше с всичките онези педерасти, но аз няма да ти позволя да ми се опълчваш повече. Веднъж в живота си ще направиш каквото ти казвам. Може би най-после ще научиш нещо за отговорността и дисциплината.

Футболът прави от момчетата мъже. Да видим дали може да направи жена от теб. Не оплесквай и това.

Бърт“

Тя прочете бележката три пъти под погледа на адвоката и всеки път буцата в гърлото й растеше. Дори и от гроба, Бърт искаше да я контролира. Като я караше да се премести от Манхатън, той си мислеше, че ще я преобрази в това, което искаше. Баща й обичаше хазарта и очевидно бе решил, че тя няма да съсипе любимия му отбор за няколко месеца. Най-после той щеше да получи точно това, което искаше. „Старс“ ще попаднат в ръцете на Рийд, докато тя танцува по свирката на баща си.

Искаше й се да може да повярва, че мотивите му се основават на обич и загриженост, тогава може би щеше да му прости. Но тя много добре разбираше, че Бърт не знае нищо за обичта, а само за властта.

Тази нощ тя обикаляше из стаите на бащиния си дом и се молеше за душите на убитите животни и необичаните малки момичета, докато броеше часовете до мига, когато щеше да избяга от това място, където беше опознала нещастието.

Пег Ковалски, която беше икономка на Бърт през последните осем години, беше оставила една лампа да свети в просторната всекидневна, която се намираше в дъното на къщата. Фийб се приближи до прозорците, които гледаха към градината, и се опита да открие старото кленово дърво, нейното любимо скривалище, когато беше дете.

Опитваше се да избягва мислите за детството си, но тази вечер, докато се взираше в мрака, онова време не изглеждаше толкова далече. Усети как миналото я повлича към старото кленово дърво и ужасяващия звук от гласа на един тиранин…



— Ето те, Дебело шкембе. Слизай. Имам подарък за теб.

Стомахът на Фийб се преобърна при гръмкото нахлуване на гласа на братовчед й Рийд. Тя погледна надолу и го видя да стои под дървото, което беше нейно убежище по време на редките й престои у дома. Трябваше да замине на летен лагер на следващата сутрин. Досега беше успяла да избегне срещите с него, докато е сама, но не беше толкова внимателна. Вместо да стои в кухнята с готвачката или да помага на Ади да чисти баните, тя беше избягала сред усамотението на дърветата.

— Не искам никакъв подарък — каза.

— По-добре слез долу. Ако не го направиш, ще съжаляваш.

Заплахите на Рийд не бяха напразни, а и тя отдавна беше разбрала, че трудно може да се защитава срещу него. Баща й се вбесяваше, ако тя му се оплаче, че Рийд я дразни или я бие. Бърт й казваше, че е мекушава и че той няма да се бори вместо нея. Но Рийд беше на дванайсет, две години по-голям от нея и много по-силен. Не можеше да си представи как ще му се опълчи.

Не разбираше защо Рийд я мрази толкова много. Вярно, че тя беше богата, а той беден, но майка му не беше умряла, когато е бил четиригодишен, както нейната, и не го изпращаха в интернат.

Рийд и леля й Рут, сестра на баща й, живееха в тухлен блок на две мили от дома им, откакто бащата на Рийд ги изостави. Бърт плащаше наема и даваше пари на леля Рут, въпреки че не я харесваше особено. Но обичаше Рийд, защото Рийд беше момче и го биваше в спорта, особено във футбола.

Тя знаеше, че Рийд ще се качи на дървото, ако тя не слезе, затова реши, че ще се чувства по-сигурна, ако се изправи срещу него на твърдата земя. Прималяла от ужас, тя заслиза по кленовото дърво, а дебеличките й бедра се търкаха едно в друго и издаваха грозен звук. Надяваше се, че той не се опитва да надникне под късите й панталони. Постоянно се опитваше да я погледне там или да я докосне, казваше й гадни неща за дупето й, които тя невинаги разбираше.

Тя цопна неумело на земята, задъхана от трудното слизане надолу.

Рийд не беше необичайно висок за дванадесетгодишен, но беше набит, с къси, силни крака, широки рамене и голям гръден кош. Ръцете и краката му бяха непрекъснато покрити с рани и синини от спортните занимания, от произшествия с велосипеда или от сбивания. Бърт обичаше да оглежда раните на Рийд. Казваше, че Рийд е истинско момче.

Тя пък беше пълничка и срамежлива. Интересуваше се повече от книги, отколкото от спорт. Бърт я наричаше „Свински задник“ и й казваше, че всички тези отлични оценки в училище няма да я отведат никъде в живота, ако тя не може да се изправи и да погледне хората в очите. Рийд не го биваше в училище, но това нямаше значение за Бърт, защото Рийд беше звездата на футболния отбор.

Братовчед й беше облечен в скъсана оранжева фланелка, отрязани панталони и парцаливи гуменки. Точно такива опърпани дрехи би искала да носи и тя, но баща й нямаше да й разреши. Госпожа Мерц купуваше всички дрехи на Фийб от един скъп детски магазин. Днес й беше приготвила чифт бели къси панталони, които подчертаваха закръгления корем на Фийб и памучна блузка без ръкави, която я дразнеше под мишниците и имаше голяма ягода отпред.

— Да не кажеш, че никога не съм правил нищо хубаво за теб, Дебело шкембе! — Рийд държеше лист плътна бяла хартия, малко по-голяма от корица на книга. — Познай какво имам?

— Не знам — изрече внимателно Фийб, решена да се предпази от мините, които Рийд й е поставил.

— Имам снимка на майка ти.

Сърцето на Фийб подскочи.

— Не ти вярвам.

Той обърна листа хартия и тя видя, че това наистина е снимка, но той я скри прекалено бързо и тя не успя да получи нищо повече от бегло впечатление за лицето на някаква красива жена.

— Намерих я пъхната в дъното на едно чекмедже с боклуци на майка — каза той, като отмахна нетърпеливо гъстия тъмен бретон, който висеше над веждите му.

Краката й се подкосиха. Знаеше, че иска тази снимка така, както нищо друго досега.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Питах майка ми. — Той прикри снимката с ръка, за да не може Фийб да я види. — Наистина е хубава снимка, Дебело шкембе.