До този момент тя въобще не беше помисляла за подлите намеци на Рийд, но сега всичко това се завърна в мислите й. Стаята се завъртя. Тя затърси думи.

— Това твое внезапно желание да се ожениш за мен… — Тя прочисти гърлото си. — Само защото ме видя с близнаците ли възникна или има нещо общо с факта, че остава само един мач, преди да стана собственичка на „Старс“?

Той замръзна и лицето му пребледня.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Познаваме се от месеци, но това е първият път, когато показваш, че искаш от мен нещо повече от секс. Затова ли е цялата работа днес? Полагаш основите за истинско предложение, в случай, че отборът спечели в неделя?

— Не мога да повярвам, че ми казваш тези неща.

Тя се засмя задавено.

— Май никога не съм се замисляла колко добра партия ще бъда. Ако „Старс“ спечелят, който се ожени за мен, получава голям бюст и великолепен футболен отбор. Аз съм мечтата на всеки мъж.

Лицето му беше напрегнато.

— Не казвай нищо повече.

— Всички треньори в лигата ще ти завиждат.

— Предупреждавам те…

— Ще имаш ли същото желание да се ожениш за мен, ако „Старс“ загубят?

Върху лицето му подскочи един мускул.

— Каквото и да се случи на мача в неделя, то няма нищо общо с нас двамата.

— Но ако спечелите, никога няма да бъда сигурна, нали? Единственият начин да узная, че си искрен, е, ако загубите мача и ти все още искаш да се ожениш за мен.

Кажи, че ме обичаш. Дан! Кажи, че искаш да се ожениш за мен, защото ме обичаш, а не защото ти е добре с мен в леглото или искаш да ти раждам деца или пък копнееш за моя футболен отбор. Кажи, че ме обичаш и нека всичко грозно си отиде.

— Ще спечелим този мач.

— Тогава нямаме никакъв шанс — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

Душата й кървеше, искаше й се тази болка да престане. Гърлото й беше толкова стегнато, че вече не можеше да говори.

Той я изгледа студено.

— Няма да загубя мача.

В началото не разбра какво иска да каже той. Но когато видя нетрепващото му изражение, тя усети, че й прилошава.

Гласът му беше твърд и гневен. Тя си спомни, че този мъж криеше силните си чувства зад гнева.

— Цял живот съм играл твърдо, но винаги честно, независимо от изкушенията. Предлагали са ми пари. Предлагали са ми наркотици и жени. Но никога не съм губил мач нарочно. И никой не може да ме накара да го направя. Дори и ти.

— Не исках да кажа…

Той я изгледа с презрение и излезе от стаята.

Тя седеше на ръба на леглото и стискаше ръце в скута си. Почти не усещаше как минава времето. Чу гласове в коридора, после Моли заведе близнаците до дома им и малко по-късно се върна. Пух драска известно време на вратата, но Фийб не му отвори и той замина нанякъде. Седеше в стаята и се опитваше да се стегне. В десет часа чу водата в банята на Моли. Съблече се и облече най-стария си халат за баня. Намери утеха в меката, износена тъкан. На вратата й се почука.

— Добре ли си, Фийб?

При други обстоятелства щеше да й стане приятно, че Моли се е загрижила за състоянието й, но сега чувстваше само празнота.

— Боли ме глава. Ще се видим утре, преди да тръгнеш за училище.

Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в дърветата, които обграждаха къщата. Очите й се замъглиха от сълзи.

— Фийб?

Не беше чула, че Моли е влязла. Не я искаше при себе си. Рано или късно ще трябва да каже на сестра си, че напускат Чикаго, но не можеше да го направи тази вечер.

— Вратата беше затворена.

— Знам, но… Сигурна ли си, че си добре?

Лампите в стаята светнаха.

Фийб остана обърната към прозореца, защото не искаше Моли да види, че е плакала. Чу лекото тупване от лапичките на Пух по килима.

— Просто ме боли глава.

— Скарахте се с Дан, нали?

— Двамата с Дан се караме постоянно.

— Вие се дразните един друг, но не се карате.

— Сега не се дразнехме, Моли. Беше наистина.

Последва дълга пауза.

— Съжалявам.

— Не виждам защо ще съжаляваш. Да не си забравила, че ме мразиш?

Знаеше, че не е честно да си го изкарва на Моли, но сега това не я интересуваше. Пух се беше наврял в краката й, сякаш я укоряваше.

— Не те мразя, Фийб…

В очите й отново се появиха сълзи.

— Имам нужда да остана сама, ясно ли е?

— Но ти плачеш?

— Просто моментна слабост. Ще я преодолея.

— Не плачи, Дан щеше да се почувства зле, ако знаеше, че толкова те е натъжил.

— Искрено се съмнявам в това.

— Мисля, че си се влюбила в него.

Тя преглътна и сълзите се плъзнаха по лицето й.

— И това ще преодолея.

Тя усети една ръка на рамото си. Гърлото й се сви и нещо в нея сякаш се скъса. Без да знае как се случи това, тя се оказа в прегръдките на Моли.

Моли я потупваше леко по гърба.

— Не плачи, Фийб. Моля те, не плачи. Всичко ще се оправи. Наистина ще се оправи. Не плачи — бъбреше Моли, точно както правеше и с Пух.

Въпреки че положението им беше доста неудобно, защото беше по-ниска, те останаха прегърнати.

Фийб не знаеше колко дълго са останали така, но нищо на света не можеше да я накара да отпрати сестра си. Когато най-после тя се наплака, Моли се отдръпна, но след малко се върна със салфетка от банята.

Фийб седна на леглото и издуха носа си.

— Утре ще бъда по-добре. Сега просто се самосъжалявам.

Леглото се раздвижи, когато седна до нея. Изминаха няколко мига в мълчание.

— Бременна ли си?

Фийб я изгледа удивено.

— Защо се сети за това?

— Едно момиче, с което сме заедно в часовете по история на древността, е бременно. Знам, че може да се случи, дори и с по-възрастни хора, които би трябвало да знаят как да се пазят. Сигурна съм, че Дан ще иска да се ожени за теб, ако е така, а ако не иска… Ние двете… — Тя заговори забързано. — Ще ти помагам да се грижиш за бебето. Няма да ти се наложи да правиш аборт да го даваш на някого или да го гледаш сама.

Когато видя напрегнатото изражение на сестра си, Фийб се усмихна леко и се поуспокои.

— Не съм бременна. Но благодаря. Много ти благодаря.

— Няма пак да започнеш да плачеш, нали?

Фийб кимна и издуха носа си.

— Не мога да се спра. Това е най-милото нещо, което някой ми е предлагал. — Тя изхълца тихо. — Обичам те, Моли! Наистина!

— Ама наистина ли?

— Да.

Фийб изтри сълзите си.

— Въпреки че бях толкова гадна.

Фийб се усмихна.

— Наистина беше гадна.

— Никой по-рано не ме е обичал.

— Майка ти те обичаше.

— Наистина ли?

— Много те обичаше.

— Не си я спомням. Бърт казваше, че е била празноглава.

Фийб се разсмя задавено.

— Вярно е. Моята майка също. Бърт се женеше само за такива жени. Той обичаше да са руси, привлекателни и не много умни. Наследили сме ума си от него, Мол, не от майките си. — Тя се заигра с кърпичката в ръцете си. — Но майка ти беше една от най-милите жени, които съм срещала. Тя те обичаше толкова много. Аз избягах, когато ти беше съвсем мъничка, но все още си спомням как тя те държеше часове наред, дори когато ти беше заспала. Просто не можеше да повярва, че те има.

— Иска ми се да помнех нещо.

— Мила жена беше. Често ми разказваше разни неща от живота си. Същото правеше и Кууки, втората съпруга на Бърт. И двете бяха много мили.

Моли поглъщаше всяка дума.

— Разкажи ми за тях.

Фийб подсмръкна и попи носа си.

— Ами… Бърт открил и трите си съпруги в Лас Вегас. Никоя от тях нямала нищо друго, освен хубава външност. Бяха изключителни жени. Понякога си мисля, че празноглавка е просто дума, която мъжете са измислили, за да се чувстват нещо повече от жените, които успяват да оцелеят по-добре от тях.

Пух скочи в скута й и тя погали пухкавата му козина.

— Вместо да се самосъжаляват, съпругите на Бърт бяха работили здраво, за да постигнат нещо в живота си. Бяха оцелели след лошите мъже, отвратителните условия за работа, бронхитите, които хващали заради оскъдните дрехи. И всичко това — с усмивка. Майка ти не се отчайваше, дори и след като разбра какъв човек е Бърт в действителност. — Тя се усмихна несигурно на Моли. — Имаш в наследство пайети и мрежести чорапогащи, Мол. Трябва да се гордееш с това.

Сестра й, с мрачното лице и великолепния ум, очевидно беше възхитена от идеята. Фийб я наблюдаваше и внезапно в главата й проблесна ужасна мисъл, която измести собствената й мъка.

— Имаш нейни снимки, нали?

— Не. Няколко пъти молих Бърт, но той ми каза, че няма никакви.

— Как можах да не те попитам.

Фийб стана, отиде до гардероба си и се върна след малко с една от кутиите, които беше изпратила от Ню Йорк. Моли я наблюдаваше как обръща съдържанието й на леглото и търси това, което й трябва.

— Знам, че е някъде тук. А, ето я.

Тя извади снимка в евтина рамка. Лейра седеше на един шезлонг до басейна и държеше в скута си новородената Моли. Русата коса на Лейра беше прибрана с шарен шал на цветенца, а тя се беше навела и се усмихваше на Моли, която беше увита в розово одеялце.

Фийб си пое дълбоко дъх и подаде снимката на сестра си.

Моли я докосна внимателно, сякаш се страхуваше, че тя ще се стопи в ръцете й, после се вгледа в лицето на майка си. Тя сякаш бе изпълнена със страхопочитание.

— Красива е.

— Мисля, че имаш нейните очи — каза тихо Фийб.

— Иска ми се да я познавах.

— И на мен ми се иска.

— Ще ми я дадеш ли?

— Разбира се. Аз я взех с мен, когато избягах. Преструвах се, че е моя майка.

Моли я изгледа, после от устните й се изплъзна стон. Този път Фийб я прегърна.

— Извинявай, че бях толкова лоша. Толкова ти завиждах, че Бърт те обича, защото мен ме мразеше.

Фийб погали косата на сестра си.

— Не те мразеше, нито пък мен обичаше.

— Не, обичаше те. Той винаги ме сравняваше с теб.

Тя се отдръпна бавно и Фийб погледна набразденото й от сълзи лице.

— Казваше, че го карам да потръпва и че винаги, когато говори с мен, изглеждам така, сякаш ще припадна. Каза ми, че ти си можела да му се противопоставяш.

Фийб отново я притегли до себе си.

— Чак когато пораснах, започнах да му се противопоставям. Повярвай ми, единственото, което правех, когато бях на твоите години, беше да не се мяркам пред очите му.

— Казваш го, за да се почувствам по-добре.

— Бърт беше тиранин, Моли. Той беше мъжко момче в най-лошия смисъл. Нямаше представа за какво са жените, щом не се грижат за него или не спят в леглото му. А ние не влизахме в тези категории.

— Мразя го.

— Разбира се, че ще го мразиш. Но когато пораснеш, може би ще разбереш, че трябва да го съжаляваш.

Докато говореше, тя усети, че нещо в нея се успокои и осъзна, че пренебрежението на баща й вече е изгубило силата си над нея.

— Бърт имаше две от най-добрите дъщери на света, но на него не му пукаше. Струва ми се, че това е тъжно, не мислиш ли?

Моли се замисли.

— Да. Май че е така.

Светлината на зимната луна се промъкна върху килима. Пръстите им се срещнаха някъде върху главичката на Пух.

Те стиснаха здраво ръце.

10.