Асансьорът продължи да се спуска. Фийб усети миризма на цигари от униформата на човека и отново й прилоша, защото той й напомни за Рийд. Обзе я чувство за безпомощност. Той щеше да се измъкне. Беше прав. Прекалено много време беше изминало, за да може тя да предяви обвинения.

Мъжът от охраната започна да кашля.

Беше пълен, вероятно малко над петдесетте, с прошарена коса и червендалесто лице. Челото му беше оросено от пот. Фийб прочете името му, написано с печатни букви върху пластмасова табелка.

— Трябва да откажете тези цигари, господин Хардести.

— Да.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя видя някакви тръби над главата си и реши, че са в нещо като мазе.

— Къде сме?

— Тук долу има първа помощ за работещите. Това ще ви задържи далече от тълпата.

Тя излезе от асансьора и го последва. Минаха по тесен коридор, боядисан в убитосиво. От тръбите се чуваше свистене, чуваше се и някакъв звук, който напомняше за далечен гръм. Тя осъзна, че чува заглушения рев на тълпата над тях.

Направиха рязък завой и той каза:

— Тук вътре.

Той я хвана за лакътя и завъртя дръжката на вратата, върху която нямаше никаква табела.

Тя се поколеба, усетила за пръв път някакво притеснение, но той я блъсна вътре.

— Какво правите — ахна тя.

Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че той е извадил оръжието си и го е насочил срещу нея. Имаше чувството, че това е сън. Рийд беше неин враг, не този мъж, когото никога не беше срещала. Над нея тълпата ревеше като звяр в меко облицована клетка, а тя беше попаднала в кошмар, където ужасите следваха един след друг.

Той блъсна вратата, за да я затвори.

— Върви там!

— Защо го правиш?

— Мърдай!

Тя се запрепъва назад. Постепенно забеляза, че се намира в помещение, което е едновременно стая на охраната и склад. Видя сиво метално бюро, шкаф с полици и цяла стена с метални рафтове, върху които имаше машинни части и картонени кутии.

Той посочи с оръжието към един стол на колелца, който беше леко скъсан на седалката.

— Сядай.

Краката й трепереха, когато се отпусна на стола. Овалната облегалка изскърца и поддаде леко, когато тя се облегна назад. Тя се взираше замаяна в грозното черно оръжие, което бе насочено към сърцето й. То не трепна, когато той се наведе и извади едно въже за простиране иззад някаква кутия, която лежеше на металния рафт на шкафа до бюрото.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Вместо да отговори, той завъртя с крак седалката й и Фийб се оказа с лице към стената. Автоматично тя се опита да обгърне тялото си, но той сграбчи ръцете й и ги дръпна зад гърба й. Тя извика уплашено.

Гърдите му изхриптяха, докато връзваше китките една до друга и после до металната част, която поддържаше облегалката. Тя се люлееше заплашително и дърпаше ръцете й.

Когато я завърза, той отново ритна стола, който полетя към отдалечения ъгъл на претъпканата стая. Тя го спря с крака, преди да се е блъснал в стената, а после се завъртя към мъжа, обхвана я паника.

Опита се да бъде благодарна, че не е завързал краката й, но въжето прерязваше китките й и болката я заливаше непрестанно. Той взе оръжието от металния рафт, където беше го оставил да лежи, докато я завърже, после го мушна в кожения кобур, който висеше на бедрото му.

Колко ли време щеше да мине, преди Рон да разбере, че я няма? Пребори се с истерията, която се надигаше в нея, защото осъзнаваше, че каквото и да се случи, тя ще трябва да мисли разумно.

Чу далечна музика и разбра, че първите две четвъртини са свършили. Опита се да превъзмогне болката в ръцете и китките си и започна да оглежда помещението.

Очуканото сиво бюро до стената беше претъпкано с формуляри, каталози и отпадъчни хартии. Върху един шкаф с четири чекмеджета стоеше телевизор, целият с петна от мазни пръсти. На стената зад бюрото висяха листи и един календар, показващ гола жена, която държи надувна топка в ярки цветове.

Мъжът запали цигара, като я държеше между грубите си пръсти, по които имаше петна от никотин.

— А сега да ти кажа какво става. Няма за какво да се тревожиш, стига гаджето ти да прави, каквото му кажа.

— Не разбирам за какво говориш.

— Да. Но мисля, че няма голямо значение.

Той отиде до шкафа и включи телевизора. На черно-белия екран се появиха седналите в кабините си коментатори, облечени в униформени сака на различните средства за информация.

— … „Старс“ играха бляскаво през първата половина. Нападението им се организираше добре. Успяваха да запазят топката. „Сейбърс“ ще трябва да бъдат много по-агресивни, ако искат да участват в играта.

В долната част на екрана се виждаше резултатът: „Старс“ — четиринайсет, „Сейбърс“ — три.

Мъжът изруга злобно и намали говора. Фийб го огледа по-подробно, докато той крачеше покрай вратата, като дърпаше гневно от цигарата си. Очите й попаднаха пак на пластмасовата табелка с името му.

„ХАРДЕСТИ“.

В този миг тя се сети. Спомни си разказа на Дан за мъжа, който го преследвал, бащата на бивш играч на „Старс“. Неговото име беше Хардести.

На екрана се появи реклама на бира. Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Ръцете ме болят. Въжето е много стегнато.

— Няма да те отвържа.

— Просто поразхлаби въжето.

Трябваше да го накара да говори. Щеше да полудее, ако не разбереше какво мисли да прави той.

— Всичко това е заради сина ти, нали?

Той насочи цигарата си към нея.

— Ще ти кажа нещо. Малкия Рей беше най-добрият защитник, който някога е играл за „Старс“. Онзи мръсник нямаше причина да го отстранява.

— Треньор Кейлбоу ли?

— Имаше зъб на Рей. Дори не му даде шанс.

— Дан не постъпва така.

Облаци сив дим обвиваха главата му и той сякаш не я чу.

— Ще ти кажа какво си мисля. Той е знаел, че Малкия Рей е по-добър играч, отколкото той е бил някога. Мисля, че му е завиждал. Вестниците направиха голяма работа от Кейлбоу, но той не представляваше нищо, в сравнение с моя Рей.

Тя осъзна, че мъжът е луд. Може би е бил такъв отдавна или пък смъртта на сина му е била последния удар. Тя се опита да скрие страха си.

— Играчите постоянно биват отстранявани. Това е част от играта.

— Не знаеш какво е! Веднъж си някой, после никой не те знае.

— За сина си ли говориш или за себе си?

— Млъквай!

Очите му се изцъклиха, кожата му доби леко пурпурен оттенък.

Тя се страхуваше да го притиска повече, затова се смълча.

Той насочи пръст към нея.

— Виж, ти въобще не ме интересуваш. Не искам да те нараня, но ще го направя, ако се наложи. Защото няма да позволя „Старс“ да спечелят този мач, каквото и да става.



Рон стигна до тунела, точно когато играчите излизаха на терена. Ужасяваше се от онова, което трябваше да направи. През цялата седмица Дан се държа като мечок — темпераментен, непредсказуем и неподатлив на усмиряване. Нямаше представа как ще реагира той на тази объркваща новина.

Дан излезе от съблекалнята и Рон тръгна до него.

— Опасявам се, че имаме проблем.

— Оправи се. В случай, че не си забелязал, аз се опитвам да спечеля мача, а…

Рон притисна сгънатата носна кърпа до челото си.

— Фийб изчезна.

Дан спря рязко и лицето му пребледня.

— Какви ми ги говориш?

— През втората четвърт излезе от ложата и въобще не се върна. Някой намерил чантичката й в коридора. Обадих се у тях и в офиса й. Проверих в бърза помощ и изпратих човек да провери във всички ложи. Няма я, Дан. И вече си мисля, че нещо не е наред.

Рон беше наблюдавал Дан в напрегнати положения, но никога не беше виждал такава уплаха в очите му.

— Не! Тя не може… За бога! Обади ли се в полицията?

— Да, но тъй като е много рано, те не го приемат толкова сериозно. Неприятно ми е да ти причинявам това насред мача, но се сетих, че ти можеш да знаеш някое друго място, където да я потърся. Сещаш ли се нещо? Има ли някакво друго място, където може да бъде?

Дан беше замръзнал, с обърнати очи и пребледняло лице.

— Не. — Той сграбчи Рон за ръката. — Говори ли с Моли? Исусе! Говори с Моли! Фийб може да е с нея!

Рон никога не беше виждал Дан да се държи така и осъзна, че в отношенията между собственичката на „Старс“ и главния треньор има нещо повече, отколкото беше подозирал.

— Моли не я е виждала от началото на мача. Доста се притесни. Съпругата на Тъли е с нея сега.

— Ако с Фийб се случи нещо…

Един от помощник-треньорите се появи на входа на тунела.

Дан се завъртя към него. Мускулите на врата му бяха изпъкнали като въжета.

— Мамка му, остави ме на мира!

Рон усети чувството за безпомощност, обхванало Дан, затова сложи ръце на раменете му.

— Трябва да се върнеш на игрището! Точно сега не можеш да направиш нищо за Фийб. Ще ти се обадя веднага, ако я открием.

Дан го изгледа замаяно.

— Не позволявай да й се случи нещо, Рон. Намери я, за бога!

Рон искаше да може да го увери в това, но засега можеше да каже само:

— Ще направя всичко възможно.



На долния етаж Хардести бръкна в джоба си, за да извади нов пакет цигари. Очите на Фийб пареха от дима, в добавка към болката в ръцете и китките й. Мълчанието беше опънало нервите й дотолкова, че тя просто трябваше да заговори.

— На кого е този офис?

Тя помисли, че той няма да й отговори, но той повдигна рамене.

— На един от инженерите. Той трябва да стои при генераторите, докато мачът свърши и няма да се появи, ако се надяваш на това.

Мълчаливият екран показа как „Сейбърс“ хвърлят топката. Тя потръпна, когато той усили говора.

— Няма да се измъкнеш след това.

— Знаеш ли? Не ми пука. Стига „Старс“ да загубят титлата, въобще не ми пука.

Хардести погледна към телевизора, после отиде до бюрото. Вдигна телефона и набра четири цифри. Изминаха няколко секунди преди да заговори в слушалката.

— Тук е Боб Смит от „Старс“. Фийб Съмървил е при мен и иска да говори с треньор Кейлбоу. Прехвърлете този разговор при него. — Той млъкна и се заслуша. — Тя пет пари не дава за упълномощаването. Казва, че е важно, а тя е шефът, а пък задникът си е твой, така че прави каквото искаш.

Който и да беше на другия край, явно беше решил да изпълни искането, защото Хардести бутна телефона към края на бюрото, възможно най-близо до мястото й. Колелцата на стола й изскърцаха, когато той хвана облегалката и я избута до телефона.

Той чакаше мълчаливо, с ръка, стиснала слушалката, после се напрегна.

— Кейлбоу? Тук има един човек, който иска да говори с теб.

Той бутна слушалката към Фийб.

— Дан?

Гласът й беше изтънял от страх.

— Фийб? Къде си? За бога, добре ли си?

— Не, аз…

Тя извика от болка, когато Хардести сграбчи косата й и я дръпна силно.

Дан изтръпна.

— Фийб! Какво стана? Там ли си? Кажи нещо!

Сърцето му бумтеше, а на челото му изби студена пот. Тормозеха Фийб, а той не можеше да направи нищо. Страхът свали всички пластове, натрупани от инстинкта му за самосъхранение и той осъзна ослепително ясно колко дълбока е любовта му към нея. Не искаше да живее повече, ако й се случеше нещо. Извика името й, опитвайки се да вложи всичко, което изпитваше към нея, но не можеше да й каже.

В слушалките му се чу гробовен мъжки глас.

— Пипнах я, Кейлбоу. Ако я искаш цяла, ще слушаш страшно внимателно какво ще ти кажа.