— Е, това се казва приказка от представителка в парламента на Съединените щати…

— Ти не искаш да обсъждаш чувствата си. Отказваш да споделиш вълненията си.

На върха на езика му беше да й напомни, че всеки път, когато той се опитваше да сподели вълненията си с нея, тя го обръщаше в разговор за всичко, което не му е наред и това продължаваше цяла нощ.

— А жените те оставят да си караш така — продължи тя. — Това е, което наистина ме дразни. Оставят те, защото… Няма значение. С теб не може да се говори.

— Не, Валери. Продължавай. Завърши онова, което започна да казваш. Ако съм толкова ужасен, тогава защо жените ме оставят да си карам така?

— Защото си богат и хубав — отговори тя прекалено бързо.

— Друго щеше да кажеш. Ти си тази, която непрекъснато ми говори, че трябва да бъда по-открит в отношенията си с другите. Може би и ти трябва да правиш онова, което проповядваш.

— Оставят те, защото си толкова самоуверен — каза тя рязко. — Изглеждаш така, сякаш нямаш съмненията на всички останали по света. Дори и на преуспелите жени им е приятно да имат сигурността на такъв мъж до себе си.

Въпреки че друг мъж би приел думите й за ласкателни, те имаха обратния ефект върху него. Той усети червената жега на спиралата от гняв да гори дълбоко в него, гняв, който идваше чак от детството му, когато изразяването на чувствата означаваше разходка до гъсталака и пердах от колана на баща му.

— Голяма работа сте това жените — усмихна се той презрително. — Кога ще проумеете, че Бог сигурно е имал някаква причина да създаде два пола? Не става както искате. Мъжът или е мъж, или не е. Не може да хванете някого, който е воин по природа и да очаквате от него, по ваша заповед, да се свие на дивана, да стане мекушав и въобще да се превърне в котенце.

— Махай се!

— С радост.

Той взе ключовете си и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, се обърна и нанесе последния си удар.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти, Валери? Бельото ти не ти е по мярка и те озлобява. Така че следващия път като отидеш в магазина, защо не пробваш да си купиш по-голям номер бикини.

Той излезе с гръм и трясък и се качи в колата си. Когато се поуспокои, мушна Ханк Джуниър в касетофона и усили звука. Когато се чувстваше толкова потиснат, единственият човек, когото искаше около себе си, бе някой друг, който вдига дандания.



Предсезонната среща с „Джетс“ в неделя следобед беше пълен провал. Ако „Старс“ играеха с някой заслужаващ уважение отбор, загубата нямаше да бъде толкова унизителна, но нищо и никаквите „Джетс“ да ги бият двайсет и пет на десет, дори и преди сезона, беше повече, отколкото Дан можеше да преглътне, особено след като си представяше как тримата играчи, с които още не бяха подписали, са се отпуснали в гореща вана в Чикаго и гледат мача на големите екрани на телевизорите си.

Джим Бийдерот, титулярният куотърбек на „Старс“, се контузи на последната им тренировка, а миналата седмица резервата му си беше разтегнал мускул на бедрото, така че Дан беше принуден да излезе със С. Дж. Браун, ветеран, играл петнайсет години, чиито колене бяха залепени със самолетно лепило. Боби Том, ако играеше, щеше да успее да се освободи, така че С. Дж. да може да му подаде, но Боби Том не играеше.

И за да влоши още повече нещата, новата собственичка на „Старс“ очевидно се беше върнала, но не приемаше никакви обаждания. Дан проби дупка с ритника си в стената на гардероба за посетители, когато Роналд Макдърмит му го съобщи, но това не помогна. Той не беше и помислял, че някога ще мрази нещо повече от загубените футболни мачове, но това беше преди Фийб Съмървил да се появи в живота му.

Въобще седмицата беше мрачна. Рей Хардести, бившият защитник на „Старс“, когото Дан отстрани в началото на август, беше карал пиян твърде много пъти, но този път беше връхлетял върху парапета на шосе Калюмет. Умрял на място, заедно с осемнадесетгодишната си спътничка. По време на цялото погребение, като наблюдаваше лицата на скърбящите родители на Рей, Дан непрестанно се питаше дали не е можел да направи нещо повече. С разума си осъзнаваше, че не е можел, но така или иначе, това си беше трагедия.

Единственото светло петно през седмицата се появи в една от държавните детски градини на областта Дюпейдж, където той беше отишъл, за да заснеме безплатно едно съобщение за Юнайтед уей. Първото нещо, което забеляза, когато влезе през вратата, беше една червенокоса учителка, с лице на фея, която седеше на пода и четеше приказка на група четиригодишни деца. Нещо в него омекна и се сгря, докато оглеждаше луничавия й нос и зеленото петно от нечий пръст на панталоните й.

Когато свършиха със снимките, той я покани на чаша кафе. Името й беше Шейрън Андърсън, а тя беше мълчалива и срамежлива, един контраст, който беше добре дошъл след безочливите жени, с които беше свикнал. Въпреки че беше рано да се мисли за това, не можеше да не се замисли дали пък не е открил обикновената, обичаща уюта жена, която търсеше.

Но сиянието, останало след срещата с Шейрън, избледня до мача с „Джетс“ и той продължи да беснее заради загубата, докато изчакваше да отминат мероприятията след мача. Едва когато зачака да се качи на самолета, който щеше да ги върне обратно в О’Хеър, той изръмжа:

— Копеле!

Извърна се толкова рязко, че връхлетя върху Роналд Макдърмит, а действащият управител загуби равновесие и изтърва книгата, която носеше. Малкият си го заслужаваше, помисли си Дан безсърдечно, щом се е родил толкова мекушав. Въпреки че беше не повече от сто седемдесет и три сантиметра, Роналд не изглеждаше зле, но беше прекалено изряден, прекалено учтив и прекалено млад, за да ръководи „Чикаго Старс“.

В нормалните отбори управителят ръководеше цялата дейност, в това число наемаше и уволняваше треньорите, така че, теоретично, Дан работеше за Роналд. Но Роналд беше толкова уплашен от него, че властта му наистина беше само на думи.

Управителят взе книгата си и го погледна толкова внимателно, че Дан се вбеси.

— Съжалявам, треньоре.

— За бога, аз се блъснах в теб.

— Да, е…

Дан тикна чантата си в ръцете на Роналд.

— Намери някого да занесе това у дома. Аз ще хвана по-късен полет.

Роналд изглеждаше притеснен.

— Къде отиваш?

— Нещата стоят така, Роналд. Ще отида да свърша твоята работа вместо теб.

— Аз… аз съжалявам, треньоре, но не разбирам какво искаш да кажеш с това.

— Искам да кажа, че отивам да потърся нашата нова собственичка, а след това ще я запозная с някои факти за живота в голямата лоша Национална футболна лига.

Роналд преглътна толкова трудно, че адамовата му ябълка подскочи.

— Ъъъ… треньоре, това май не е добра идея. Тя изглежда не желае да я занимават с делата на отбора.

— Толкова по-зле — изръмжа Дан като тръгваше, — защото смятам доста да я занимавам.

5.

Когато пресичаха Пето авеню, точно над „Метрополитен“, един далматинец отвлече вниманието на Пух. Фийб задърпа каишката му.

— Хайде, прекрасния ми. Няма време за флиртове. Виктор ни чака.

— Виктор е късметлия — отвърна собственикът на далматинеца с усмивка, като приближи Фийб и Пух.

Фийб го изгледа през очилата си, тип Ани Съливан, и видя, че той е безвреден интелектуалец. Той огледа прилепналата й лимоновозелена рокля и очите му бързо откриха пътя към кръстосано нанизания шнур, които трябваше да затваря корсажа й. Устата му зяпна.

— Кажете, не сте ли Мадона?

— Тази седмица не.

И Фийб отплува. Щом стигна до отсрещния тротоар, тя свали очилата си, за да не направи и някой друг същата грешка. Господи… Мадона, за бога! В скоро време наистина трябва да започне да се облича прилично. Но приятелката й, Саймоун, дизайнер на тази рокля, щеше да дойде на празненството, на което Виктор щеше да я води довечера, а Фийб искаше да я насърчи.

Двете с Пух изоставиха Пето авеню и го замениха с по-тихи улици. На ушите на Фийб се поклащаха огромни халки, златни гривни подрънкваха и на двете й ръце, високите дебели токове на сандалите й потракваха по тротоара, а мъжете се обръщаха след нея. Закръглените й бедра се поклащаха дръзко и сякаш си имаха свой собствен език.

„Хот ча ча

Хот ча ча

Хот хот

Ча ча ча ча“

Беше събота вечер и богатите нюйоркчани, облечени за театър или вечеря, заизлизаха от модерните градски къщи от тухла или камък, които се редяха покрай тесните уличи. Тя наближи Медисън авеню и сивата гранитна сграда, в която беше апартаментът й, нает на добра цена от един приятел на Виктор.

Преди три дни се върна от Монток и намери дузина телефонни обаждания, които я очакваха. Повечето бяха от офиса на „Старс“ и тя не им обърна внимание. Нямаше нито едно от Моли, в което тя да каже, че е променила решението си да отиде в интерната направо от лагера.

Фийб се намръщи, като си спомни напрегнатите им разговори веднъж седмично. Каквото и да говореше, изглежда не успяваше да пробие враждебността на сестра си.

— Добър вечер, госпожице Съмървил. Здравей, Пух.

— Здравей, Тони.

Тя се усмихна ослепително на портиера, когато влезе в сградата.

Той преглътна, после бързо се наведе, за да погали Пух по главата.

— Заведох госта ви горе, както ми казахте.

— Благодаря. Великолепен си.

Тя пресече фоайето, като потракваше с токове по пода от розов мрамор, после натисна копчето на асансьора.

— Не мога да повярвам, че е такъв симпатяга — додаде портиерът след нея. — Човек като него.

— Разбира се, че е симпатяга.

— Става ми неприятно, като си помисля с какви имена съм го наричал.

Фийб настръхна. Тъкмо влизаше в асансьора след Пух. Тони й харесваше, но това беше нещо, което не можеше да пренебрегне.

— Би трябвало да ти става неприятно. Това, че един мъж е хомосексуалист, не означава, че той не е човешко същество, което заслужава уважение като всички останали.

Тони се стресна.

— Той хомосексуалист ли е?

Вратите на асансьора се затвориха.

Докато асансьорът се изкачваше, тя потропваше по пода. Виктор непрекъснато й повтаряше да не се прави на кръстоносец, но прекалено много хора, които обичаше, бяха хомосексуални и тя не можеше да затвори очи пред пренебрежението, с което повечето от тях се срещаха.

Тя се замисли за Артуро и за всичко, което той беше направил за нея. Годините, прекарани с него в Севиля, бяха помогнали много за възстановяването на вярата й в добротата на човешките същества. Припомни си ниското му, дундесто тяло, изправено пред триножника, с петно от боя, размазано по плешивото му теме, докато той разсеяно е потривал глава с ръка, викайки я при себе си.

— Фийб, querida, ела и ми кажи какво мислиш?

Артуро беше изтънчен и благоприличен човек, аристократ от старата школа, чието вродено желание да запази личния си живот за себе си, се бунтуваше срещу идеята да позволи на света да узнае за хомосексуалността му. Въпреки че никога не бяха го обсъждали, тя знаеше, че е по-спокоен, като я представя пред обществото за своя любовница и се радваше, че може да му се отплати поне малко за всичко, което й беше дал.

Вратите на асансьора се отвориха. Тя прекоси застлания с килим коридор и отключи вратата на апартамента си, докато Пух дърпаше каишката и лаеше възбудено. Фийб се наведе и го освободи.

— Събери сили, Виктор. Терминаторът се развилня.

Пух излетя напред и Фийб пооправи с ръце косата си. Не я и изсуши, след като си взе душ, тъй като реши да остави естествените си къдрици, за да се получи онзи съблазнително небрежен вид, който изискваше прелестно дръзката рокля на Саймоун.

От всекидневната й избумтя непознат мъжки глас с отчетливото провлачено произношение на Юга.

— Долу, куче! Долу, по дяволите!

Тя ахна и се втурна напред. Подметките на сандалите й се плъзнаха по черно-белите шахматно разположени мраморни плочи на пода, когато завиваше зад ъгъла. Спря рязко, с развяна коса, когато видя Дан Кейлбоу да стои в средата на нейната всекидневна. Позна го веднага, въпреки че бяха разговаряли само за кратко на погребението на баща й. Все пак той не беше мъж, който се забравя лесно. През изминалите шест седмици лицето му неведнъж изскачаше непредвидено в мислите й.