Sara Shepard - Издирва се

Казват, че една снимка струва хиляда думи. Камерата за наблюдение улавя красива брюнетка, която се изнизва с цял джоб златни дрънкулки от „Тифани“. Снимка, направена от папарак, разкрива връзката на млада старлетка и женен режисьор. Но онова, което снимката не може да ви покаже, е, че онова момиче е служителка в магазина, която носи гривничките на шефа си, а режисьорът е подал молба за развод още предишния месец.

А какво може да разкрие семейната фотография? Вземете например една снимка с мама, татко, сестричката и братчето, застанали ухилени пред вратата на луксозната викторианска къща. А сега се вгледайте по-внимателно. Усмивката на татко изглежда малко пресилена. Погледът на мама е насочен наляво, към съседската къща — или може би към съседа. Братчето е стиснало здраво парапета, сякаш иска да го строши на две. А сестричката се усмихва загадъчно, сякаш крие някаква сочна тайна. Половината заден двор е скрит зад гигантски жълт булдозер, а някъде в дъното наднича някой, от когото се забелязва само размазана руса коса и бледа кожа. Това момче ли е… или момиче? Дали не е просто игра на светлината, или отпечатък от пръст?

А може би всички онези неща, които сте пропуснали на пръв поглед, означават много повече, отколкото въобще сте си представяли.

Четири красиви момичета в Роузууд вярваха, че знаят точно какво се е случило в нощта, когато най-добрата им приятелка изчезна. Някой беше арестуван и случаят беше приключен. Но ако отново се разровят в спомените си, ако се фокусират върху различните странични проблясъци, върху тревожните усещания, от които не могат да се отърват, върху хората от най-близкото им обкръжение, те може и да се изненадат — дори ужасят — от онова, което ще открият.

Все пак истината е по-необичайна от измислицата. Особено тук, в Роузууд.

Онази юнска вечер беше мъглива и безлунна. В гъстата, тъмна гора цвърчаха щурци и целият квартал миришеше на току-що цъфнали азалии, свещи с цитронелово масло и хлор от басейна. Чисто нови луксозни коли се гушеха в големите гаражи. Както всичко останало в Роузууд, Пенсилвания, шикозно, провинциално предградие на около двайсетина мили от Филаделфия, тук нямаше и стръкче трева, което да не е на мястото си и всеки се намираше точно там, където трябваше да бъде.

Почти всеки.

Алисън Дилорентис, Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Емили Фийлдс и Хана Мерин светнаха всички лампи в превърнатия в апартамент хамбар в задния двор на къщата на Спенсър и се подготвиха за традиционното гостуване с преспиване по случай завършването на седми клас. Спенсър бързо хвърли в коша няколко празни бутилки от бира „Корона“. Бяха останали от сестра й Мелиса и приятеля й Иън Томас, които Спенсър беше изгонила от хамбара минути по-рано. Емили и Ариа хвърлиха спалните си чували в ъгъла. Хана се настани на дивана и започна да хрупа пуканки от купата, оставена на масата. Али затвори вратата на хамбара и пусна резето. Никоя от тях не чу тихите стъпки по росната трева, нито видя лекото замъгляване на прозореца от нечий дъх.

Щрак.

— И така, мацки — рече Алисън, сядайки върху облегалката на кожения диван. — Открих идеалния начин за прекарване на времето. — Прозорецът не беше отворен, но стъклото беше тънко и гласът й проникна през него, отеквайки в спокойната юнска нощ. — Научих се да хипнотизирам хората. Мога да ви омагьосам всичките наведнъж.

Настъпи продължителна пауза. Спенсър се хвана за колана на поличката си за хокей на трева. Ариа и Хана се спогледаха разтревожено.

— Мо-о-о-ля ви! — провлачи глас Али, притиснала дланите си като за молитва. Тя погледна към Емили. — Ти ще ми позволиш да те хипнотизирам, нали?

— Ами… — потрепери гласът на Емили. — Ъ-ъ-ъ…

— Аз съм навита — обади се Хана.

Щрак.

Бръм.

Останалите се съгласиха неохотно. Как биха могли да откажат? Али беше най-популярното момиче в „Роузууд дей“, тяхното училище. Всички момчета искаха да ходят с нея, всички момичета искаха да бъдат като нея, всички родители смятаха, че е съвършена и тя винаги получаваше онова, което поиска. Когато предишната година, на благотворителния бал на „Роузууд дей“, Али избра Спенсър, Ариа, Емили и Хана за свои най-добри приятелки, за тях това беше като сбъдната мечта — за един ден те се превърнаха от невзрачните Никои във важните, блестящи Някои. През уикенда Али ги водеше край езерото Поконос, осигуряваше им кални маски и запазено място на най-добрите маси в кафенето. Но освен това ги караше да правят неща, които въобще не им допадаха — като Онова с Джена, ужасяващата тайна, която се бяха заклели да пазят до края на живота си. Понякога се чувстваха като безжизнени марионетки, а Али определяше всяко тяхно движение.

Напоследък Али пренебрегваше обажданията им, излизаше с по-големите си приятелки от отбора по хокей на трева и като че ли се интересуваше единствено от тайните и провалите на момичетата. Дразнеше Ариа с подмятания за тайната връзка на баща й с една от неговите студентки. Подиграваше Хана с нарастващата й мания по снаксовете — и нарастващата й талия. Присмиваше се на Емили заради кучешката й привързаност към нея и заплашваше да разкрие, че Спенсър се е целувала с гаджето на сестра си. Всяко от момичетата подозираше, че приятелството им с Али е към своя край. Дълбоко в себе си се чудеха дали след тази нощ ще продължат да бъдат приятелки с нея.

Щрак.

Али обиколи стаята, палейки ваниловите свещи със запалка и спускайки щорите — за всеки случай. Тя каза на момичетата да седнат по турски на кръглия везан килим. Те го направиха, но изглеждаха раздразнени и смутени. Какво щеше да стане, ако Али наистина успееше да ги хипнотизира? Всички те криеха тайни, които само Али знаеше. Тайни, които не искаха да споделят помежду си, камо ли с останалия свят.

Щрак.

Бръм.

Али започна бавно да брои на обратно от сто, гласът й беше нежен и успокояващ. Никой не помръдваше. Али прекоси стаята на пръсти, подмина голямото дъбово бюро, препълнените с учебници рафтове и малката кухничка. Всички стояха послушно неподвижни като статуи. Никоя от тях не се осмели да погледне към прозореца. Нито една от тях не чу механичните щракания на тромавия полароиден фотоапарат, който запечатваше размазаните им образи, нито бръмченето му, когато изплюваше снимките на земята. През летвичките на една от щорите имаше достатъчно голям процеп, за да може да им се направи прилична снимка.

Щрак.

Бръм.

Когато Алисън почти стигна до края на броенето, Спенсър скочи и изтича до тъмния прозорец.

— Много е тъмно тук — обяви тя. Дръпна пердетата, разкривайки нощния двор. — Искам да е по-светло. Може би всички го искаме.

Алисън ги погледна. Очите им бяха здраво затворени. Устните й се изкривиха в усмивка.

— Затвори ги — настоя тя.

Спенсър завъртя очи.

— Господи, ти си болна.

Али погледна към прозореца. По лицето й пробяга страх. Дали беше видяла нещо? Дали знаеше кой е там? Дали знаеше какво предстои?

Но после тя отново се обърна към Спенсър. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Мислиш, че съм болна?

Щрак. Поредната снимка падна от фотоапарата. Образът се материализира бавно от нищото.

Спенсър и Али останаха дълго вперили поглед една в друга. Останалите седяха на килима. Хана и Емили се поклащаха напред-назад, потънали в сън, но очите на Ариа бяха полуотворени. Погледът й беше насочен към Али и Спенсър; тя наблюдаваше сблъсъка между тях, неспособна да го спре.

— Върви си — сопна се Спенсър, сочейки към вратата.

— Хубаво. — Али хукна към оградата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Тя се спря за момент, дишайки учестено. Листата на дърветата шумоляха и шепнеха. Жълтата светлина от лампата, която висеше над входа на хамбара, осветяваше лявата половина на тялото й. Лицето й беше сгърчено от гняв и решителност. Али не се огледа страхливо. Не усети опасното присъствие наблизо. Може би защото вниманието й беше заето със собствената й опасна тайна. Тя трябваше да се срещне с един човек. И трябваше да избегне друг.

След малко тръгна надолу по пътеката. Секунди по-късно вратата на хамбара отново се затръшна. Спенсър тръгна след нея, настигайки я от другата страна на дърветата. Шепотът им ставаше все по-силен и по-гневен. Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да ти го дам. Прочела си го в дневника ми, нали? Мислиш си, че целувката на Иън е нещо специално, но той ми каза, че дори не си знаела как да се целуваш.

Разнесе се пльокащият, мокър звук от плъзгащи се по тревата обувки. Писък. Опасно изхрущяване. Ужасено ахване. След това тишина.

Ариа излезе пред вратата и се огледа.

— Али? — извика тя с трепереща долна устна.

Отговор не последва. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха; може би някъде дълбоко в себе си усещаше, че не е сама.

— Спенсър? — извика отново Ариа. Тя протегна ръка и в копнежа си да чуе някакъв звук, докосна вятърните камбанки, които висяха над вратата. Те зазвъняха мелодично.

Ариа се върна в хамбара точно когато Хана и Емили се събудиха.

— Сънувах толкова странен сън — промърмори Емили, разтърквайки очите си. — Али падаше в един ужасно дълбок кладенец, в който имаше едни такива грамадни растения.

— Аз сънувах същото! — извика Хана. Те се спогледаха смутено.

Спенсър дотича до вратата, замаяна и объркана.

— Къде е Али? — извикаха останалите в един глас.

— Не знам — отвърна Спенсър с отсъстващ глас и се огледа. — Мислех си… Не знам.

До този момент полароидните снимки вече бяха събрани от земята и прибрани на сигурно място в джоба. Но фотоапаратът се включи случайно, светкавицата проблесна. Появи се нова снимка.

Щрак.

Бръм.

Момичетата погледнаха към прозореца, стреснати и уплашени като сърни. Имаше ли някой там? Али? А може би бяха Мелиса или Иън. Все пак те си бяха тръгнали съвсем скоро.

Момичетата стояха неподвижно. Минаха две секунди. Пет. Десет. Цареше пълна тишина. Сигурно е бил вятърът, решиха те. Или някоя клонка е одраскала стъклото, издавайки същия дразнещ звук като стърженето на тебешир върху черна дъска.

— Мисля, че искам да се прибера у дома — каза Емили на приятелките си.

Момичетата си тръгнаха заедно от хамбара — раздразнени, смутени, разтърсени. Али ги беше зарязала. С приятелството им беше свършено. Те прекосиха двора на Спенсър, без въобще да предполагат какви ужасни неща ги очакват. Лицето до прозореца също беше изчезнало, беше поело след Али надолу по пътеката. Началото беше поставено. Онова, което трябваше да се случи, се случваше.

Само след няколко часа Али щеше да е мъртва.