Край къщата премина раздрънканата хонда на съседа. Залая куче, последвано от още едно. Емили погледна към момичето, което стоеше срещу нея. Момичето, което твърдеше, че е Али.

— Но… защо не ни се обади, преди да те изпратят там? — попита тя. — Ние щяхме да разпознаем истината.

— Родителите ми не ми позволиха да използвам телефона. А след това, в болницата, не ми бяха разрешени никакви телефонни разговори. Сякаш се намирах в затвор. — Сълзите се стичаха по лицето на Али. — Колкото по-упорито повтарях, че съм Али, толкова по-болна ме изкарваха. Осъзнах, че единственият начин да се измъкна навън е да се държа така, все едно съм Кортни. Родителите ми все още не знаят коя съм. Ако им кажа, ще ме върнат обратно. — Тя изхълца. — А аз просто си искам живота обратно.

Емили й подаде една хартиена кърпичка от кутията на нощното й шкафче и взе една за себе си.

— Тогава чие тяло намери полицията?

— На Кортни. Ние сме близначки, имаме еднакво ДНК. Дори зъбните ни картони са едни и същи. — Тя погледна тъжно и отчаяно Емили. — Помня всичко за теб, Емили. Аз бях онази, която танцува, когато пушихме семената от глухарче. Аз съм на снимките, които си закачила на стената си. Помня как се запознахме, а най-добре си спомням нас двете, в къщичката на дървото, как се целуваме.

Мирисът на ванилов сапун изпълни ноздрите на Емили. Тя затвори очи и всъщност видя зашеметеното лице на Али, когато я целуна. Двете никога не го бяха обсъждали. Емили имаше желание, но я беше страх да попита. Али беше започнала да я подиграва твърде скоро след това.

— Аз ти разказвах за по-големите момчета, които харесвах — започна да преразказва случилото се Али, — и ти изведнъж ме целуна. Аз се смутих и се стреснах, но после ти ми написа онази бележка. В която ми казваше колко много ме харесваш. Обожавам я, Ем. През живота си не съм получавала друга такава бележка.

— Наистина ли? — Емили погали едно от сърчицата на кувертюрата. — Аз пък си помислих, че си ме намразила.

Али присви очи.

— Бях уплашена. И глупава. Държах се като идиотка. Но разполагах с почти четири дълги години в болницата, за да го премисля. — Тя постави длани върху коленете си. — Какво друго да ти кажа, за да те накарам да ми повярваш? Как да ти докажа, че аз съм Али?

Устните на Емили все още бяха изтръпнали от целувката, а ръцете и краката й трепереха от шока. Но колкото и изненадващо да беше това, някъде дълбоко в себе си тя усещаше, че нещо в Кортни не е както трябва. Беше усетила онази специална искрица между тях, сякаш се познаваха от години. И наистина беше така.

Емили беше мечтала за този момент от години. Беше се консултирала с хороскопи, карти таро и нумерологични графики, отчаяно търсейки следа, че Али е още жива. Беше запазила всяка една от бележките на Али, случайни драсканици, дребни подаръчета, неспособна да ги изхвърли, защото някаква дълбока мистична сила някъде дълбоко в нея я караше да вярва, че нищо не е свършило. Али беше някъде там. И беше добре.

През цялото време Емили е била права. Най-съкровеното й желание се беше изпълнило.

Облаците се вдигнаха от главата й. Сърцето й заби с равномерен, спокоен ритъм, ясен и чист. Тя се усмихна колебливо на Али.

— Разбира се, че ти вярвам — каза тя и прегърна старата си приятелка. — Радвам се, че се върна.

13.

Взрив от миналото

Спенсър подръпна облото деколте на роклята си и показа фалшива лична карта на гологлавия бияч на входа на „Папараци“, двуетажен клуб в Олд Сити, Филаделфия. Биячът я погледна, кимна и я върна на Спенсър. Супер.

След нея вървеше Кортни, облечена в страхотна златиста къса рокличка. Кортни показа на бияча фалшивата карта на Мелиса и също беше пропусната с кимване. Емили вървеше най-отзад, изглеждайки изненадващо секси в червената си рокля, мънистена огърлица и сребристи обувки на токчета, които беше взела назаем от Кортни. Един час преди да излязат за голямата им купонджийска нощ, Кортни се беше обадила на Спенсър и беше казала, че с Емили са намерили много общи неща и би искала да я покани на танци с тях. Спенсър нямаше нищо против — след като двете с близначката на Али се бяха сближили много, тя искаше всички да започнат да я харесват.

Емили подаде на бияча фалшивата лична карта на по-голямата си сестра и след като той кимна и я върна, трите момичета се шмугнаха вътре.

— Ще си прекараме страхотно — рече Кортни и ги улови за ръцете. — Толкова се вълнувам.

— Аз също — каза Емили и погледна многозначително Кортни. Спенсър не можа да се сдържи и се ухили. Изглежда чувствата на Емили към Али се бяха прехвърлили върху нейната близначка.

В сряда вечер клубът беше пълен. Той заемаше сградата на стара банка с мраморни колони, сложни дърворезби и мецанин, който се намираше над дансинга. Вътре се носеше оглушителна музика — една от хитовите песни на „Блек Айд Пийс“ — а група колежанчета се подрусваха на дансинга, без да обръщат внимание на липсата си на ритъм или на това, че питиетата им се плискаха върху дрехите им. Помещението миришеше на бира, одеколон и твърде много тела, натъпкани в тясно пространство. Няколко момчета се обърнаха към Спенсър и приятелките й, фокусирайки погледите си върху русата коса на Кортни, тънката й талия и начина, по който роклята й се полюшваше около бедрата. Всички знаеха коя е тя. Цяло чудо беше, че новинарските микробуси не се бяха появили още.

Кортни се наведе над бара и им поръча малинови мартинита. После се върна при момичетата с розовеещите питиета в ръце.

— До дъно, дами.

— Знам ли… — рече колебливо Спенсър.

— Да! — отвърна в същото време Емили. Спенсър зяпна от изненада. Кое беше това момиче и какво беше направило със старата Емили?

— Ние сме мнозинство! — ухили се Кортни. — Раз, два, гълтай!

Спенсър приближи чашата до устните си и позволи на леко тръпчивата течност да потече по гърлото й. Когато изпи всичко, тя избърса устните си с ръка и нададе вик.

Останалите също пресушиха чашите си и Кортни махна на високия барман, който подозрително приличаше на травестит.

— Да танцуваме! — извика тя, след като получиха следващите си питиета. След което се втурнаха на дансинга и започнаха да се въртят под ритъма на „Hollaback Girl“. Кортни вдигна ръце над главата си и затвори очи. Емили се полюляваше напред-назад.

Спенсър се наведе напред и извика в ухото на Емили:

— Спомняш ли си онези състезания по танци, които си правехме в дневната на Али? — Те преместваха мебелите до стената, надуваха уредбата и се опитваха да изпълняват сложни танцови стъпки, докато в стаята звучеше Джъстин Тимбърлейк. — Сега се получава нещо подобно… само че по-хубаво.

Емили я погледна срамежливо.

— Повече, отколкото можеш да предположиш.

Спенсър се намръщи.

— Какво имаш предвид? — Но Емили отпи от чашата си и се обърна на другата страна.

Тълпата около тях се сгъстяваше. Спенсър усещаше как всички ги гледат. Група момчета се приближиха до тях, използвайки всяка възможност да се докоснат до хълбоците на Кортни, дългите крака на Емили и голите рамене на Спенсър. Момичетата ги следяха с копнеж, много от тях размахваха ръце над главите си като Кортни, с надеждата, че ще успеят да привлекат част от магията. Момичетата, които седяха изоставени от кавалерите си в сепаретата, ги гледаха така, сякаш трите бяха някакви холивудски старлетки.

Обзе я еуфория. Не се беше чувствала толкова добре, откакто Али се сприятели с тях на благотворителния бал на „Роузууд дей“, покани ги на плодова салата в „Стийм“, а след това и да преспят у тях. Спенсър не можеше да разбере защо измежду всички богати, красиви шестокласнички в училище, Али беше избрала точно нея — та тя дори не беше сред малцината избрани, които се бореха за вниманието й. А когато след плодовата салата Спенсър се върна в сепарето си на благотворителния бал, съученичките й я гледаха завистливо. Всички искаха да бъдат на нейно място, точно както ставаше сега.

Светлинките от диско-кълбото танцуваха по тялото на Кортни. Едно тъмнокосо момче започна да се кълчи пред нея. Той беше няколко сантиметра по-нисък от Кортни, носеше тениска с изображение на татуировка и си отглеждаше смешен, хипстерски мустак. Спенсър реши, че й прилича на емо версия на Супер Марио.

Кортни нарочно му обърна гръб, но той изглежда не приемаше „не“ за отговор. В следващия миг се залепи за Емили. Тя го погледна стреснато. Спенсър се мушна между тях, хвана Емили за ръката и я обърна към себе си. Марио се изгуби в тълпата, но се появи отново след секунда, този път вперил поглед в Спенсър.

— Скрийте се зад мен — извика Кортни. Спенсър бързо се мушна зад нея. Емили се приближи до тях, заливайки се в смях. Марио танцуваше сам на няколко крачки от тях, като се кривеше странно. От време на време им хвърляше по някой поглед с надеждата да го поканят в своя кръг.

— Мисля, че някоя от нас трябва да потанцува с него, за да го накара да се махне — каза Емили.

Кортни притисна показалец към устните си. Тя погледна Емили и се усмихна пакостливо. След това обърна главата си към Спенсър.

— Чупни го.

Думите й увиснаха във въздуха. Изведнъж Спенсър усети вкуса на лепкавото мартини в гърлото си.

— К-какво?

— Чупни го — повтори Кортни, без да спира да се движи. Дори очите й танцуваха. — Не ми казвай, че си забравила любимата ни игра, Спенс.

Любимата ни игра? Спенсър отстъпи от Кортни и едва не се блъсна във високо момиче с дълга до кръста кестенява коса. Замръзна като ударена от гръм. Тук нещо не беше наред. Никак, ама никак не беше наред.

Емили и Кортни се спогледаха многозначително. След това Кортни хвана Спенсър за ръката и поведе двете с Емили извън дансинга към по-тихата част на бара. Сърцето на Спенсър щеше да изхвръкне. Като че ли случващото се беше предварително планирано.

Те седнаха в едно празно сепаре.

— Спенс, трябва да ти кажа нещо — рече Кортни и прибра кичур коса зад ухото си. — Емили вече знае.

— Знае? — повтори Спенсър. Емили се усмихна заговорнически. — Какво знае? Какво става тук?

Кортни се пресегна и я хвана за ръцете.

— Спенс. Аз съм Али.

Пред очите на Спенсър изскочиха искри.

— Не е смешно.

Но Кортни я гледаше сериозно. Емили също.

Музиката звучеше глухо. От дискотечните светлини я заболя главата. Спенсър се сви в дъното на сепарето.

— Престани — рече троснато тя. — Веднага.

— Истина е — каза Емили с ококорени, немигащи очи. — Самата истина. Просто я изслушай.

Кортни започна да обяснява какво се е случило. Когато Спенсър чу думата „смяна“, мартинитата, които беше погълнала, тръгнаха да се връщат навън. Как беше възможно? В никакъв случай нямаше да й повярва. Не можеше да повярва.

— Колко пъти сте били заедно в Роузууд? — попита Спенсър с прегракнал глас, стиснала здраво парапета.

— Само веднъж — отвърна Кортни — Али? — с наведена глава — През уикенда, когато сестра ми умря.

— Не, почакай — намръщи се Емили и вдигна показалец. — Не е ли била тук още един път? — Тя взе черната си дамска чантичка, извади телефона си и им показа старата снимка, която А. й беше изпратил. Али, Джена и трето русо момиче, обърнато с гръб към камерата, стояха в двора на семейство Дилорентис през един късен летен следобед. Третото момиче можеше да е близначката на Али.

— О! — Кортни отметна коса и щракна с пръсти. — Точно така. Забравих. Беше си дошла вкъщи за няколко часа, преди да се прехвърли в другата болница.

Спенсър броеше цветните стъклени плочки на стената на сепарето, опитвайки се да осмисли казаното и да намери някакъв ред в хаоса.

— Но след като Кортни винаги се е преструвала на Али, как да съм сигурна, че ти не си Кортни?

— Не е — настоя Емили. Русото момиче също поклати отрицателно глава.