Хана примигна.

— Какво?

Той й върна поканите.

— Скъпа, за да влезеш в тази палатка ти трябва черен ключ с логото на DVF. Те бяха разпратени на сто души преди един месец. Тези нескопосни фалшификати няма да ти свършат работа.

Хана се почувства така, сякаш мъжът я беше ритнал в стомаха със сребристата си обувка.

— Мама ми ги изпрати! — извика тя. — Истински са!

Мъжът се врътна настрани.

— Значи мама ще трябва да дава обяснения. — Той размаха ръце, като да пъдеше гълъби. — Връщайте се в детската градина, момиченца.

Сградите около Брайънт парк сякаш се скупчиха. Челото на Хана се ороси с пот. Снимачният екип оглеждаше Хана, а някой прошепна „малка сладка лъжкиня“. Две слаби момичета пишеха трескаво нещо на джобните си компютри. Сигурно след минутки цялата тази сценка щеше да се появи във всички модни блогове и в Туитър.

Наоми дръпна Хана настрани и я притисна към едно разкривено дърво.

— Какво става тук, Хана?

— Нарочно го е направила! — изсъска злобно Райли зад гърба й. — Права беше, Наоми. Такива като нея не могат да получат билети за такива неща.

— Не знаех! — възрази Хана, а токчетата й хлътнаха в калта около дървото. — Ще се обадя на мама. Тя ще разреши проблема.

— Няма какво да се разрешава — сопна й се Кейт, приближавайки лицето си на няколко инча от Ханиното. Дъхът й миришеше на застояли кракери. — Ние ти дадохме шанс, а ти го проигра.

Кортни скръсти ръце, но не каза нищо.

— Никога повече няма да бъдеш популярна в „Роузууд дей“ — заплаши я Наоми. Тя извади своето блекбъри от чантата си и хвана Райли за ръката. — Да вървим в „Уейвърли ин“. — После стрелна злобно Хана с поглед. — Да не си посмяла да тръгнеш след нас.

Четирите момичета се изгубиха в тълпата. Хана се обърна и се загледа в близкия контейнер за отпадъци, който беше пълен с пластмасови чаши за шампанско. Край нея минаха две момичета с дълги, блестящи коси, като всяко държеше по един черен ключ с щампата на DVF.

— С такова нетърпение чакам това ревю — изписука едната от тях. Носеше същата рокля като Хана, само че номер нула, а не четири. Кучка.

Тя извади телефона си и набра номера на майка си в Сингапур, без да се интересува, че разговорът може да й струва трилиони долари. Телефонът иззвъня шест пъти, преди майка й да вдигне.

— Не мога да повярвам! — проплака Хана. — Ти ми съсипа живота!

— Хана? — обади се госпожа Мерин, гласът й прозвуча тихо и отдалечено. — Какво става?

— Защо си ми изпратила фалшиви билети за ревюто? — Хана ритна едно камъче, подплашвайки насъбралите се наблизо гълъби. — Не стига, че ме заряза с татко, който ме мрази, и Кейт, която ми съсипва живота, ами и това! Трябваше ли да ме излагаш пред всички?

— Какви билети? — попита госпожа Мерин.

Хана стисна зъби.

— Билети за ревюто на Диана фон Фюрстенберг в Брайънт парк! Които ми изпрати по имейла онзи ден. Или си толкова погълната от работата си, че вече си го забравила?

— Никакви билети не съм ти пращала — рече майка й с внезапно загрижен глас. — Сигурна ли си, че имейлът е бил от мен?

Няколко лампи в отсрещния небостъргач светнаха едновременно. Безформена група пешеходци тръгна да пресичат Четирийсет и втора улица. Хана усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Щом майка й не беше изпратила тези покани, то кой го беше направил?

— Хана? — попита госпожа Мерин след кратка пауза. — Скъпа, добре ли си? Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?

— Не — отвърна бързо Хана и прекъсна разговора. След това тръгна бавно към библиотеката и седна под единия каменен лъв. Отстрани имаше будка за вестници и списания, най-отпред се виждаше днешният брой на „Ню Йорк поуст“. От първата страница в Хана се взираха безумните очи на Били Форд, лицето му беше изненадващо спокойно, дългата му руса коса беше залепнала за жълтеникавото му чело. „Форд не го е направил“, гласеше заглавието.

Духна хладен вятър и събори най-горния вестник. Той полетя над тротоара и се спря до чифт познати кафяви боти. Погледът на Хана тръгна нагоре от ботите до сърцевидното лице, обрамчено с руса коса.

— О! — извика изненадано тя.

— Здрасти — каза Кортни с усмивка.

Хана наведе глава.

— Какво искаш?

Кортни седна до нея.

— Добре ли си?

Хана не отговори нищо.

— Ще им мине.

— Не, няма. Аз се провалих — проплака Хана, докато край тях преминаваше един от автобусите, изпълняващи туристически обиколки на Ню Йорк. Тя внезапно изпита глад за кракери. — Вече официално съм смотанячка.

— Не, не си.

— Напротив, съм. — Хана стисна зъби. Може би просто трябваше да го приеме. — Преди да се запозная със сестра ти, бях абсолютна смотанячка. Дори не знаех защо поиска да станем приятелки. Въобще не съм готина. Никога не съм била. Това не мога да го променя.

— Хана — рече твърдо Кортни. — Това е най-глупавото нещо, което си казвала някога.

Хана изсумтя.

— Та ти ме познаваш едва от два дни.

Фарове осветиха лицето на Кортни.

— Познавам те доста по-отдавна.

Хана вдигна глава и погледна момичето, което стоеше на стълбите.

— А?

Кортни вдигна глава.

— Стига де. Смятах, че от известно време знаеш. От болницата.

Изви се студен вятър, който разнесе по улицата цигарени фасове и смачкани хартии.

— От… болницата?

— Не си ли спомняш? — Кортни се усмихна обнадеждено. — Посетих те, докато беше в кома.

Неясният спомен за русата фигура се появи в съзнанието на Хана. Момичето се наведе над нея, повтаряйки: „Аз съм добре. Аз съм добре“. Но Хана винаги беше смятала, че това момиче е…

Тя примигна невярващо.

— Али?

Момичето до нея кимна. Тя протегна театрално ръце: та-да-а!

— Какво? — Сърцето на Хана прескочи един удар. — Как е възможно?

Али й разказа историята си. Хана ахкаше на края на всяко изречение, не можеше да повярва на ушите си. Тя гледаше пешеходците, които вървяха по Пето авеню. Една жена буташе детска количка „Силвър крос“ и говореше по своята моторола дроид. Двойка гейове, облечени с еднакви кожени якета „Джон Варватос“, разхождаха френския си булдог. Странно как техният рутинен живот си течеше безгрижно на фона на Алините разкрития.

Тя хвана Хана за ръката.

— Хана, никога не съм те смятала за смотанячка. Сериозно, я се погледни. — Тя се наведе назад и посочи косата и облеклото на Хана. — Изглеждаш зашеметяващо.

Хана настръхна. Докато бяха в шести клас в сравнение с Али тя се чувстваше като рекламното човече на гумите „Мишлен“. Имаше коремче, а заради шините на зъбите бузите й изглеждаха подпухнали. Али винаги изглеждаше безупречно — независимо дали беше облечена със спортния си екип, или с бялата рокля, която носеше на тържеството по случай завършването на седми клас. От години Хана копнееше Али да види преобразяването й, за да й докаже, че тя също е великолепна.

— Благодаря — прошепна тя, чувствайки се в безтегловност, сякаш сънува.

— Ти и аз сме онези, които трябва да са популярни, Хана. — Погледът на Али се втвърди за секунда и Хана се зачуди дали наистина го е видяла. — Не доведената ти сестра. И със сигурност не Наоми или Райли. Знаеш ли какво трябва да направим?

— К-какво? — заекна Хана.

Али се усмихна свенливо. Внезапно тя се превърна в старата Али — неустоима, опияняваща, изцяло държаща нещата под контрол. Изправи се на стълбите и протегна ръка за такси. Едно спря веднага. Али се качи в него и махна на Хана да я последва.

— Станция Пен — каза Али на шофьора, затваряйки вратата. След това се обърна към Хана. — Ще зарежем кучките — каза тя. — И ще ги съсипем.

15.

Когато си пожелаеш нещо

Късно в четвъртък вечерта Ариа стоеше в спалнята си в новата къща на Байрън, и оглеждаше украсената с ресни червена рокля, която си беше купила за бала по случай Свети Валентин. Дали Ноъл щеше да я намери за артистична и стилна… или за шантава?

Внезапно погледът й беше привлечен от някакъв проблясък пред прозореца. Край дома й пробяга някакъв човек, жълтеникавата светлина на уличната лампа освети гъвкавото му тяло. Ариа веднага разпозна розовия „Уиндбрейкър“, черния клин и мръснорусата коса под сребристата шапка. Сестрата на Спенсър, Мелиса, тичаше усърдно всеки следобед по кварталните улици.

Но не и вечерта. Сърцето на Ариа се разтуптя щом се сети как Мелиса се криеше край къщата на Кортни предишния ден. Връхлетя я усещане за нещо лошо. Ариа облече пуловера си, обу угитата си и излезе навън.

Нощта беше спокойна и студена. В небето грееше кръгла, подпухнала луна. Къщите се издигаха огромни и внушителни, повечето хора бяха угасили външните си лампи. Във въздуха все още се носеше миризмата на изгоряло от пожара и Ариа можеше да различи разкривените остатъци от дърветата в гората. В края на улицата забеляза светлоотразителната лента на маратонките на Мелиса и се затича, следвайки я на безопасно разстояние.

Мелиса подмина голямата къща в колониален стил, чиито собственици подменяха знамената над вратата според сезона, масивната каменна къща с изкуствено езерце в задния двор и най-накрая голямата сграда във викториански стил, с олтара на завоя. Ще ни липсваш, Иън, беше изписал някой със стръкове невен. Сега, когато всички смятаха Иън за невинен — и мъртъв градът беше струпал на калната поляна пред дома му венци, стикове за лакрос и стари футболни фланелки от отбора на „Роузууд дей“ в негова памет.

Мелиса мина по задънената уличка и се изгуби по пътеката през гората. Ариа упорито продължаваше да я следва изнервена. Технически тук хора все още не се допускаха — ченгетата продължаваха да издирват тялото на Иън.

Ариа си пое дълбоко дъх и се шмугна между къпините. Под краката й запукаха клони. Въздухът миришеше на пушек и разложение. Просветващите маратонки на Мелиса се изгубиха на едно възвишение. Дробовете на Ариа се изпълваха с въздух и после се изпразваха, тя се опитваше с всички сили да навакса изоставането. Беше навлязла толкова навътре в гората, че почти не виждаше светлините на къщите. Единственото нещо, което различаваше със сигурност, беше изгорелият хамбар в двора на Спенсър, който се намираше далеч зад дърветата.

Между клоните на едно високо дърво проблеснаха две очи. Нещо тупна на земята. Ариа ахна стреснато, но не спря. Продължи да се изкачва по хълма на четири крака, дишайки тежко. Но когато стигна на върха, Мелиса не се виждаше никъде. Сякаш се беше изпарила във въздуха.

— Ариа?

Ариа изпищя и се завъртя. Пред очите й изплува едно лице. Първо видя сърцевидната челюст, след това блестящите сини очи и накрая кървавочервената усмивка като на Чеширския котарак.

— К-кортни? — заекна тя.

— Не знаех, че и други идват тук — каза Кортни, прибирайки изпаднал кичур руса коса под червената си шапка.

Ариа приглади разрошената си коса. Сърцето й пулсираше в ушите.

— В-видя ли сестрата на Спенсър? Мелиса? Вървях след нея до тук.

Кортни поклати глава с объркано изражение на лицето.

— Тук сме само аз и луната.

Ариа потрепери, студеният въздух изгаряше дробовете й. Искаше да се махне оттук, веднага, но не можеше да помръдне крайниците си.

— К-какво правиш тук?

— Просто проверявам старото свърталище — рече Кортни. Тя се облегна на разпадащата се постройка, която Ариа не беше виждала досега. Приличаше на кръгла тухлена стена, обрасла с мъх. Половината от дървената структура над нея я нямаше, дървото се трошеше и се ронеше. На близката поляна се търкаляше ръждива метална кофа. Ариа притисна ръка към устата си, запълвайки бавно липсващите части. Това беше кладенец на желанията. Същият като онзи, който Али беше нарисувала на своето късче от знамето за „Капсулата на времето“. Крайниците й се разтрепериха.