— Идвах често тук да размишлявам. — Кортни седна на каменната стена и спусна крака в кладенеца. — Това беше единственото място, което си бе изцяло мое. Затова го нарисувах на знаменцето за „Капсулата на времето“.

Ариа зяпна от изненада. Нейното знаменце?

— Моля?

Наблизо се обади бухал. Над луната премина облак с форма на длан. Кортни хвърли късче лед със замръзнал в него мъх в кладенеца. Ариа не го чу да удря дъното.

— Знам, че Джейсън ти го е дал. — Тя се обърна и погледна Ариа. — Радвам се, че е у теб.

Ариа започна да мига бързо.

— К-какво става тук, по дяволите?

Кортни вдигна отбранително ръка.

— Само недей да откачаш. — Докато говореше, от устата й излизаше пара. — Аз не съм Кортни. Аз съм Али.

Краката на Ариа омекнаха. Тя отстъпи назад и се подхлъзна на няколко мокри листа.

— Моля те, не си отивай — извика й Кортни. Луната осветяваше бялото на очите й и избелените зъби, придавайки й вид на човешки тиквен фенер. — Нека ти обясня.

Ариа не помръдна, докато Кортни — или която и да беше тя — набързо й обясни историята със сестра си, убийството и размяната.

— Хана, Спенсър и Емили вече знаят — завърши тя. — Знаех си, че на теб ще ми бъде най-трудно да ти обясня. След всичко онова с баща ти… — Тя скочи от стената и се приближи до Ариа. Колебливо постави ръка на рамото й. — Държах се ужасно с теб. Но се промених. Искам отново да бъдем приятелки, също както едно време, в шести клас. Помниш ли колко страхотно беше?

Ариа усещаше устните си като парализирани. Наистина ли пред нея стоеше Али? Не беше невъзможно. Още от самото начало откриваше доста странни неща у Кортни — тя знаеше повече за Ариа и Роузууд, отколкото би трябвало.

Али стоеше пред нея с ококорени, умоляващи очи.

— Просто го обмисли, става ли? Опитай се да погледнеш на нещата от моя перспектива.

Ариа изпита огромното желание нещата отново да бъдат такива, каквито бяха, когато петте станаха приятелки. Известно време всичко беше прекрасно: пътуваха често до Поконос, прекарваха часове наред, гостувайки си по домовете, правеха смешни клипчета с домашната видеокамера на Ариа. За пръв път в живота си Ариа не беше странната самотница, а част от групата.

Изведнъж Али се обърна и си тръгна. Стъпките й се чуваха отчетливо известно време, преди да се изгубят в далечината. Ариа тръгна да слиза надолу по хълма към дома си. Искам отново да сме приятелки. Просто го обмисли, става ли? Част от нея искаше да каже на Али, че каквото станало — станало. Искаше отново да са най-добри приятелки. Но нещо я възпираше. Възможно ли е Ариа да вярва, че Али наистина съжалява за всичко, което е направила до сега и че се е променила? Беше се върнала само от два дни и вече ръсеше лъжи, преструвайки се, че никога не е била в „Роузууд дей“ или че не е виждала досега къщата на Ноъл Кан. Беше се представила доста убедително, когато разказваше колко е била ужасена от аферата на баща си. Дали не го беше направила само за да накара Ариа отново да разкаже за собственото си разбито семейство?

Ариа си пое дълбоко дъх, миризмата на ръжда и блато изпълни ноздрите й. Забеляза нещо бяло в краката си и спря. В калта край хълма беше заровено нещо.

След кратко колебание тя се наведе и го дръпна. По земята се посипаха пръст и мъртви листа. Оказа се някакъв опърпан плик. Дали багерите не го бяха засипали, докато се опитваха да изкопаят някои от старите пънове?

Тя разкъса плика и бръкна вътре. Пръстите й докоснаха нещо твърдо с остри ръбове. Поемайки си дълбоко дъх, Ариа извади две размазани снимки от полароид. Тя се намръщи, ръцете й бяха посинели от студа. Първата снимка беше на четири момичета, които седяха в кръг на пода, навели глави. Около тях горяха свещи. Пето момиче с дълга руса коса и сърцевидно лице беше вдигнало ръце във въздуха със затворени очи.

Сърцето на Ариа се разтупка. Фотографията приличаше на снимките, които Били им беше направил по време на гостуването в хамбара на Спенсър.

Тя погледна втората снимка. Светкавицата беше направила малък жълт кръг в горната й част. Ариа се олюля, зъбите й затракаха. По някакъв начин, може би заради ъгъла, от който беше направена снимката, или заради отразената светлина от светкавицата, но снимката показваше не онова, което ставаше вътре… а навън. В прозореца се виждаше призрачното отражение на две ръце и сенчесто, приличащо на вампирско лице. Който и да беше човекът, той имаше руса коса като на Били, но чертите му бяха по-нежни, по-женствени. Образът беше замазан, но носът на човека беше малък и прав, а очите му бяха кръгли, обрамчени с тъмни мигли.

Ариа едва си поемаше дъх. Тя продължи да се взира в отражението, докато не я заболяха очите. Колкото и да й се искаше да вярва, че човекът в прозореца прилича на Били, тя знаеше, че не е така.

Което означаваше, че в онази нощ ги беше наблюдавал някой друг.

16.

Ако не сега, Ем, то кога?

На следващата сутрин Емили и сестра й Карълайн влязоха в „Роузууд дайнър“. Изморителната им тренировка по плуване беше свършила малко по-рано, което означаваше, че ще могат да хапнат малко истинска храна преди училище.

Собствениците на закусвалнята оставяха коледните лампички да мигат цяла година, което придаваше на залата уют и създаваше празнично настроение. От кухнята се носеше аромат на палачинки, сладък сироп, наденички и кафе. На щанда лежаха два забравени вестника. На първата страница на единия с големи букви пишеше „Отражението в прозореца не е на Форд“. Отдолу имаше размазано копие на полароидната снимка, за която Ариа беше споменала на Емили. Беше се обадила късно предишната вечер и й каза, че е намерила две снимки в гората. Беше ги изпратила анонимно, за да не привлича вниманието към себе си.

Емили се вторачи в размазания образ. Лицето беше променено от светкавицата и приличаше повече на призрак. Човекът имаше руса коса като Били, но формата на брадичката, очите и носът бяха съвсем различни. Емили усети как главата й запулсира. Защо тази снимка е била у Били, след като на нея не е той? Дали в онази нощ не е имал съучастник? Или някой ги е подхвърлил в колата му?

Емили последва Карълайн в голямото червено сепаре. Телефонът в сака й изпиука. Ново съобщение. Беше от Кортни Дилорентис. Али.

С нетърпение чакам да те видя в салона днес.

XXX

Сърцето й подскочи. И аз го чакам с нетърпение, написа в отговор тя и изчака пликчето, обозначаващо изпращането на есемес, да изчезне от екрана. Тя все още усещаше ментовия дъх на Али и меките й, пълни устни върху своите. Пред очите й се въртеше споменът за съблазнителния й танц в онзи клуб и светлинките от диско-кълбото, които танцуваха в златистата й коса.

Карълайн се наведе напред и погледна към екрана на телефона й. Очите й се разшириха.

— Ти и Кортни да не сте приятелки?

— Изглежда много приятно момиче — отвърна Емили, опитвайки се да прозвучи незаинтересовано.

Карълайн затвори менюто и го плъзна към ръба на масата.

— Толкова е странно, че Али има близначка. Подозирала ли си го някога?

Емили сви рамене. Като се замислеше, всичко се връзваше идеално. Тя трябваше да усети, че нещо не е наред в деня преди гостуването у Спенсър в седми клас. Когато Али се видя с момичетата на верандата, тя не си спомняше, че преди малко е била с тях в стаята си. По-късно същия следобед Емили се извини и отиде до тоалетна. Докато беше вътре, чу Джейсън да шепне ядосано на някого на стълбите.

— По-добре се спри — предупреди той. — Знаеш много добре как ги ядосва това.

— Не преча на никого — възрази друг глас. Приличаше много на Алиния, но очевидно е била Кортни. Джейсън сигурно й се караше, защото отново се беше представила за сестра си.

Тя се опита да ме удави, беше казала Али. Искаше да ме убие, за да може да бъде мен. Емили потрепери.

Ами онзи път, когато Кортни си е била вкъщи, преди да се прехвърли от „Радли“ в „Убежището“? Али каза, че това се е случило в началото на шести клас. Възможно ли е да е било в същия онзи ден, когато Емили, Спенсър и останалите се бяха промъкнали в задния й двор с надеждата да й откраднат знамението за „Капсулата на времето“? Емили си спомняше караницата, която беше чула във вътрешността на къщата — Али беше извикала „Престани!“, а след това някой друг я беше изимитирал със същия писклив глас. Емили си беше помислила, че това е Джейсън, но със същия успех би могла да бъде Кортни.

Това беше първият ден, в който Али ги заговори и за известно време се държа приятелски с тях. Дори не прекрати разговора, когато госпожа Дилорентис излезе на верандата и й каза, че излиза. Сега, като си го спомнеше, Емили се замисли дали не е бил това моментът, когато са закарали Кортни в „Убежището“, новата й клиника. Ако беше обърнала повече внимание на мерцедеса им, който се отдалечаваше от къщата, може би вътре щеше да забележи на задната седалка момичето, което зловещо приличаше на Али?

Сервитьорката се приближи до масата им и ги попита дали са избрали какво ще си поръчат. Карълайн поиска омлет по каубойски, а Емили поръча белгийска кифличка. След като сервитьорката се отдалечи, Карълайн изсипа течната сметана в чашата си с кафе.

— Кортни ми изглежда по-различна от Али.

Емили разбърка горещия си шоколад, опитвайки се да остане безразлична.

— Защо си мислиш така?

— Не знам. Не мога точно да посоча, но разликите ги има.

Звънчето на щанда пропя. Сервитьорката се появи с две табли, залитайки леко под тежестта им. На Емили й се искаше да може да разкаже на Карълайн истината за Али, но тя я беше накарала да се закълне, че ще пази тайна. Емили се чудеше колко ли дълго Али щеше да се преструва на Кортни. Докато стане на осемнайсет? Завинаги?

Карълайн повдигна вежда, поглеждайки покрай Емили към нещо пред прозореца.

— Това не е ли полицай Уайлдън?

Емили се обърна. Двама души прекосяваха заедно паркинга. Русо момиче с карирано палто говореше с познатото им ченге. Бяха Уайлдън и сестрата на Спенсър, Мелиса. Изглеждаше сякаш спорят разгорещено.

Мелиса заби показалеца си в лицето на Уайлдън. Той й отвърна нещо, махна с ръка, като че й казваше, че не вярва на думите й. Мелиса разпери ръце, очевидно ядосана и Уайлдън си тръгна. Тя извика след него, но той не се обърна.

— Леле — каза тихо Карълайн. — Какво беше всичко това?

— Представа нямам — отвърна тихо Емили.

Вратата на закусвалнята се отвори и вътре влязоха две момчета с грейки на отбора по плуване на училище „Тейт“. Карълайн се обърна към Емили и отпи отново от кафето си.

— Двамата е Айзък ще ходите ли заедно на бала по случай Свети Валентин? Напоследък не съм го виждала много.

Айзък. За миг Емили дори не можа да си спомни лицето на последното си гадже. Не много отдавна тя си мислеше, че Айзък Колбърт е любовта на живота й — дори спа с него. Но после той не повярва на думите й, че майка му я тормози. Тя имаше усещането, че това се е случило преди години.

— Ъ-ъ-ъ… едва ли.

— Какво се случи?

Емили се престори, че се възхищава на ламинираната подложка на масата, която представляваше кичозно изработена карта на Съединените щати. Родителите и сестра й все още си мислеха, че е била на онова пътуване до Бостън с Айзък, но всъщност тя бе отишла при амишите, където откри информация за миналото на Уайлдън. След като се прибра у дома в нощта, когато едва не проникна в стаята за доказателства в полицейското управление на Роузууд — същата нощ, когато беше убита Джена Кавана — тя каза на майка си, че е облечена с амишка роба заради някаква игра, която са играли по време на пътуването до Бостън. Емили беше сигурна, че майка й не й повярва, но госпожа Фийлдс не повдигна повече този въпрос.

След като Емили не й отговори, Карълайн се размърда на мястото си и се усмихна.