Али вдигна глава и срещна погледа на Емили в огледалото.

— Как?

— Не ми обръщаш внимание.

— Не е вярно!

Емили се плесна по хълбоците.

— Али, напротив, така е!

Ъгълчетата на устните на Али се изкривиха надолу. Тя притисна показалец към устните си.

— Не забравяй да ме наричаш Кортни!

— Хубаво. Кортни.

Емили се завъртя на обратно и се изправи пред автомата за сушене на ръце, взирайки се в изкривеното си отражение върху метала. Сякаш отношенията им се бяха върнали с години назад. Крайниците й се разтрепериха. Стомахът й забълбука. Кожата й пареше така, сякаш се намираше под горещ бойлер.

Тя се обърна отново към Али.

— Знаеш ли, истинските приятели не се подиграват с приятелите си. Не им изпращат объркани послания. И… не съм сигурна, че ще мога да понеса да бъдем приятелки по същия начин, както преди.

Али я гледаше шокирана.

— Не искам нещата да са същите. Искам да са по-добре!

— Но те не са! — Под мишниците на чисто новата розова рокля на Емили избиха потни петна. — Дори се влошават!

Али се отпусна на единия си крак. През лицето й мина сянка на отчаяние.

— Нищо не е достатъчно добро за теб, Ем — каза изморено тя и отпусна рамене.

— Али — прошепна Емили. — Съжалявам. — Тя се пресегна и докосна ръката на Али, но Али се дръпна и рязко я отърси.

След това обаче се обърна към нея с отпуснати покрай тялото си ръце. Пристъпи много бавно към Емили. Устните й потрепнаха. Ъгълчетата на очите й се навлажниха. Известно време двете се гледаха в очите, Емили едва дишаше. Изведнъж Али придърпа Емили в една от празните кабинки и притисна тялото си към нейното. Те започнаха да се целуват страстно, светът се размаза около тях, музиката от дансинга утихна до някакво глухо ехо. След няколко мига се откъснаха една от друга, останали без дъх. Емили се вгледа в блестящите очи на Али.

— Какво беше това? — попита тя.

Али вдигна ръка и я докосна по носа.

— Аз също съжалявам — прошепна тя.

24.

Сама на паркинга

Около час по-късно, малко преди да дойде краят на танците, Андрю и Спенсър се качиха на полюляващия се лебед и навлязоха в Тунела на любовта. Водата под тях миришеше на лавандула. Ефирни светлини бяха разпръснати около входа на тунела. Докато се потапяха в тъмнината, нежна музика, изпълнявана на арфа, почти заглуши техното от дансинга.

— Не мога да повярвам, че това влакче още работи. — Спенсър положи глава на рамото на Андрю.

Той сплете пръсти с нейните.

— Няма да имам нищо против да се счупи и да останем заклещени тук няколко часа.

— Нима? — закачи го Спенсър и го щипна игриво по ръката.

— Аха. — Устните му намериха нейните и тя отвърна на целувката му. Постепенно я заля топлата вълна на пълно щастие. Най-накрая всичко в живота й беше наред — имаше си страхотен приятел, фантастична сестра и най-добрите й приятелки бяха с нея. Чак й се струваше нереално.

Возенето свърши твърде бързо и Андрю помогна на Спенсър да слезе от лебеда. Тя погледна часовника си. Али искаше да се срещнат при колата й след пет минути. Тя се наведе да целуне Андрю за довиждане.

— Ще се видим утре — прошепна тя. Умираше от желание да му разкаже истината за Али, но беше обещала да си държи езика зад зъбите.

— Приятно прекарване. — Андрю нежно я целуна.

Спенсър се обърна и тръгна към вратата, след което колебливо се отправи към мястото, където беше паркирана колата на Али. Оказа се, че е дошла първа, затова се облегна на бронята и зачака. Навън беше адски студ и очите й започнаха да сълзят. Втора се появи Емили. Косата й беше разрошена, гримът размазан, но тя изглеждаше изпаднала във възторг.

— Здрасти — изчурулика тя. — Къде е Али?

— Още не е дошла — отвърна Спенсър. Тя скръсти ръце на гърдите си с надеждата Али да се появи по-скоро. Краката й бързо се вкочаняваха.

Следваща пристигна Хана. Минаха няколко минути. Спенсър извади телефона си и погледна часовника: 9:40. Али им беше казала да бъдат там точно в 9:30.

— Ще й пратя есемес — каза Емили и започна да набира текста на телефона си.

Минута по-късно телефонът на Спенсър иззвъня и накара всички да подскочат. Тя го извади, но на екрана беше изписан домашният й номер.

— Знаеш ли къде е Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, когато Спенсър прие обаждането. — Цял ден не съм я виждала. Няколко пъти се опитах да се обадя на мобилния й, но безуспешно, прехвърляше ме на гласова поща. Това никога не се е случвало.

Спенсър погледна към тентата. Към паркинга се носеха ученици, но Али не беше сред тях.

— Никой не ти се е обаждал от болницата, нали? — попита Спенсър. Ако някой се беше регистрирал в „Убежището“, персоналът щеше да предупреди близките му да не се тревожат, нали?

— Болница ли? — Гласът на госпожа Хейстингс прозвуча рязко. — Защо? Ранена ли е?

Спенсър стисна силно очи.

— Не знам.

Госпожа Хейстингс поръча на Спенсър да й се обади веднага, щом научи нещо за Мелиса, и рязко прекъсна разговора. Спенсър усещаше погледите на старите си приятелки.

— Кой беше? — попита тихо Емили.

Спенсър не отговори. В съзнанието й отново изплува снимката с надписа „Мъртва си, кучко“. За последен път беше видяла Мелиса, когато сестра й я закара на училище и я предупреди да внимава с Кортни. След това Мелиса изведнъж се изгуби. Дали беше в Убежището… или някъде другаде? Ами ако беше тук, за да наблюдава Али?

— Наред ли е всичко? — попита Хана.

Спенсър имаше чувството, че буца с размера на бейзболна топка е заседнала в гърлото й. Тя отново погледна към тентата, надявайки се отчаяно да зърне русата глава на Али сред тълпата ученици.

— Всичко е наред — промърмори тя, а сърцето й биеше все по-ускорено. Засега нямаше нужда да стряска всички. Хайде, Али, помисли си трескаво тя. Къде си?

25.

Истината избива

След като повися петнайсетина минути на опашката пред дамската тоалетна, Ариа се върна на дансинга и се огледа за Ноъл. Цяла вечер той се беше държал като истински джентълмен, всеки път танцуваше с нея, носеше й чаши с розов пунш всеки път, когато й се припиеше, вече говореше за това как двамата ще отидат заедно на абитуриентския бал — може би дори щял да пристигне триумфално с хеликоптера на баща му. Всичко изглеждаше… идеално.

Тя си проправи път към бара, предполагайки, че Ноъл може да е там. Около нея се въртяха момичета с шумолящи рокли. При цялата тази смесица от червено, розово и бяло Ариа се чувстваше така, сякаш се намира в гигантска кръвоносна система. Няколко души я погледнаха, подхилвайки се. Група второкурснички скупчиха глави и зашушукаха. Мейсън Байърс зърна Ариа, ококори се и веднага й обърна гръб. Пулсът й се ускори. Какво ставаше тук, по дяволите?

Внезапно, сякаш по команда, тълпата се раздели. В далечния ъгъл на залата, точно до машината за течен шоколад, се целуваха двама души. Момчето беше с пригладена назад тъмна коса и великолепен черен костюм. Момичето имаше изящна фигура и разкошна руса коса, прибрана на френски кок. Прилепналата червена рокля очертаваше хълбоците й. Кожата й блестеше, сякаш бе посипана с диамантен прах.

Ариа се огледа безпомощно на фона на романтичната музика. Някой подвикна подигравателно.

Залата се завъртя пред очите на Ариа и точно когато усети как я залива гореща вълна, Али се откъсна от Ноъл с изкривено от гняв лице. Тя го зашлеви с всичка сила по лицето.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя тя, докато Ариа тичаше към тях.

— К-какво? — заекна Ноъл. Бузата му беше почервеняла на мястото, където Али го беше ударила. — Аз не…

— Ариа ми е приятелка! — извика Али. — За каква ме мислиш?

После се врътна, очите й срещнаха погледа на Ариа и тя замръзна. Устните й потръпнаха. Ноъл също се обърна и видя Ариа. Лицето му пребледня. Той поклати глава, сякаш искаше да каже, че няма представа как се е озовал тук. Ариа погледна първо Али, после Ноъл и сви яростно ръцете си в юмруци.

Натрапчивата миризма на тъмен шоколад от машината подразни обонянието й. Въртящото се диско кълбо на тавана осветяваше Али и Ноъл в синьо, червено и жълто. Ариа беше толкова ядосана, че зъбите й започнаха да тракат.

Адамовата ябълка на Ноъл подскочи. Али стоеше на безопасно разстояние, поклащайки глава едновременно самодоволно и съчувствено.

— Ариа, не е това… — започна Ноъл.

— Ти каза, че тя не те интересува — прекъсна го Ариа. Брадичката й трепереше, но тя се стегна, за да не заплаче. — Каза, че не я харесваш. Искаше да й дам шанс.

— Ариа, почакай! — Гласът му секна изведнъж. Тя не го остави да довърши, обърна му гръб и тръгна между зяпналите от изненада купонджии. Лукас Бийти въздъхна. Зелда Милингс, която учеше в близкото квакерско училище, но винаги успяваше да се уреди с кавалер за баловете в „Роузууд дей“, се подсмихна. Нека злорадстват, помисли си Ариа. Изобщо не й пукаше.

Почти беше стигнала до вратата, когато усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя Али.

— Съжалявам. — Тя дишаше тежко, запъхтяна от бързането. — Той просто… ме награби. Нищо не можех да направя.

Ариа продължи да върви, твърде ядосана, за да каже каквото и да било. Първоначалното й мнение за Ноъл се беше оправдало. Той си беше типичното лъжливо роузуудско момче. Беше й казал, че е различен и тя се беше вързала. Каква глупачка.

Али продължаваше да върви редом с нея, със скръстени ръце и наведена глава. Промених се, беше казала тя край кладенеца. Може би наистина беше така.

Те излязоха на студения въздух. Група ученици се въртяха около колите и пушеха цигари. Над училището избухнаха фойерверки, отбелязвайки края на бала. На другия край на паркинга Ариа съзря Спенсър, Емили и Хана, които се бяха облегнали на беемвето. Когато зърнаха Али, лицата им грейнаха и тя им махна с ръка.

Ариа знаеше какво чакат старите й приятелки и къде смятат да отидат. Внезапно осъзна колко силно иска да отиде с тях. Колко силно иска всичко да бъде така, както някога — преди всичките тайни и лъжи. Както в началото, когато станаха приятелки и пред тях се разкриваха безброй възможности.

— Ъ-ъъ… относно онова пътуване до Поконос — рече колебливо тя, без да посмее да погледне Али в очите. — Смяташ ли, че ще има място за още един?

Устните на Али се разтеглиха в широка усмивка. Тя подскочи въодушевено и прегърна Али през раменете.

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

Тя хвана Ариа за ръката и я поведе по паркинга, заобикаляйки една замръзнала локва.

— Ще си прекараме страхотно, обещавам. Ще забравиш за Ноъл. А утре ще ти намерим някой много по-готин.

Хванати за ръце, двете стигнаха до подножието на хълма.

— Вижте кого намерих! — извика Али и натисна бутона за автоматично отключване на колата. — Тя идва с нас!

Момичетата се развикаха одобрително. Изведнъж Ариа чу някакъв странен, приглушен звук. Тя се спря, хванала дръжката на вратата. Като че ли бе чула удар, последват от приглушен вик.

— Чухте ли това? — прошепна тя, оглеждайки паркинга. Учениците се тътреха по двойки към колите си. Забръмчаха лимузини. Някои особено грижовни майки чакаха децата си в своите джипове. Ариа се сети за полароидните снимки, които беше открила в гората. За призрачното лице, което се бе отразило в прозореца на хамбара. Тя се огледа за Уайлдън… или който и да е полицай, всъщност, но те бяха изчезнали.

Али се спря.

— Кое да съм чула?