Ариа изчака, напрягайки слух. Заради пулсиращия бас и избухващите фойерверки едва ли можеше да се чуе нещо.

— Сигурно ми се е счуло — реши тя. — Сигурно някой се натиска в съблекалнята.

— Уличници — изхили се Али. Тя отвори вратата си и седна зад волана. Спенсър се настани до нея, а Хана, Емили и Ариа се качиха отзад. След като запали двигателя, Али наду музиката в колата толкова силно, че заглуши фойерверките.

— Да потегляме, кучки! — извика тя.

И те потеглиха.

26.

Преоткриване на миналото

Къщата на семейство Дилорентис край езерото Поконос изглеждаше точно както си я спомняше Хана: голяма и несиметрично разположена, с голяма, боядисана в червено пристройка, бели щори и рамки на прозорците. Лампата над входната врата не светеше, но луната беше толкова голяма и ярка, че Хана можеше да види петте бели люлеещи се стола на верандата. Навремето те обичаха да сядат на тях със списания в скута и да гледат как слънцето залязва зад езерото.

Колата сви в алеята пред къщата и спря. Всички изскочиха навън. Нощният въздух беше студен. Над долината се бе спуснала мъгла, влажна и ситна като човешки дъх.

От храстите се чу шумолене. Хана се спря. Мярна се дълга опашка. В мрака проблеснаха две жълти очи. Черната котка притича бързо през алеята и се изгуби в гората. Хана си отдъхна.

Али отключи вратата на къщата и ги покани вътре. Стаите миришеха на остаряло лепило за тапети, на прашни дървени подове и непроветрявани стаи. Освен това се носеше и слаб мирис, който напомняше на Хана за престоял хамбургер.

— Питие? — извика Али, хвърляйки ключовете си на кухненската маса.

— Определено — отвърна Спенсър. Тя започна да разтоварва чантата, пълна с кракери, царевични чипсове, бонбони, диетична кола, „Ред бул“ и бутилка водка. Хана отиде до скрина, където стояха сервизите и извади четири кристални чаши.

След като смесиха водка с „Ред бул“, всички се изнесоха в хола. Стените бяха заети от вградени библиотечни шкафове. Вратата на килера бе леко открехната и разкриваше купчините кутии със стари игри. Върху стария сандък все още се кипреше телевизорът, който имаше само четири канала. Хана погледна към големия заден двор и веднага откри мястото, където си бяха издигнали голяма петместна палатка, в която прекарваха нощите под звездите. Точно в тази палатка Али им беше раздала гривните и ги беше накара да обещаят, че ще останат най-добри приятелки до края на живота си.

Хана се приближи до камината и видя позната снимка в сребърна рамка. На нея бяха те петте, застанали до голямото кану, мокри от главата до петите. Същата снимка висеше и във фоайето на старата къща на семейство Дилорентис. Бяха се снимали първия път, когато Али ги покани тук, скоро след като бяха станали приятелки. Хана и останалите си бяха измислили тайния ритуал да докосват долния ъгъл на снимката всеки път, когато ходеха у тях, но никоя не се осмели да каже на Али за него.

Останалите също се събраха около снимката. Ледът в чашите им потракваше.

— Помните ли този ден? — промърмори Емили. Дъхът й вече миришеше на водка. — И водопада?

Хана изсумтя.

— Да. Ти откачи. — Бяха решили да изпробват за пръв път новото кану, което господин Дилорентис беше купил от местния магазин за спортни стоки. В началото всички се надпреварваха да гребат, но след време се измориха и оставиха течението да ги носи. Но после реката се разпени и Спенсър поиска да се спуснат по бързеите. Тогава Емили видя малкия водопад и предложи да напуснат лодката.

Спенсър я смушка.

— Разкрещя се: „Хората умират, когато се спускат с кану по водопадите! Трябва да я зарежем и да преплуваме до брега!“.

— И после ни обърна във водата без предупреждение — каза Ариа през смях. — Беше толкова студено!

— Дни наред не спирах да треперя — съгласи се Емили.

— Бяхме толкова малки — промърмори Хана, гледайки собственото си закръглено лице. — Само като си помислиш, две седмици преди това се бяхме промъкнали в задния ви двор, за да откраднем знамето ти, Али.

— Да — отвърна разсеяно Али. Хана я погледна в очакване да сподели някой свой спомен, но Али просто започна да вади фуркетите от френския си кок и да ги оставя на масата. Може би не трябваше да споменава за „Капсулата на времето“. В онзи ден Кортни си е била вкъщи, преди да премине от „Радли“ в „Убежището“. Споменаването й сигурно събуждаше доста неприятни спомени.

Хана отново погледна към снимката. Нещата тогава бяха толкова различни. След като кануто се преобърна, Хана стана вир-вода, голямата й тениска прилепна към всяка гънчица на тялото й. Скоро след това Али започна да намеква, че Хана яде много повече от всички, че не се занимава със спорт и никога не пропуска обяд. Дори веднъж, когато бяха отишли в мола „Кинг Джеймс“, тя беше предложила да отскочат до магазина „XXL“ просто „да поразгледат“.

Внезапно Хана се сети за думите на Наоми. Всички смятаха, че Али те е избрала на шега. Ти беше такава смотанячка. Хана залитна към бюфета, като едва не събори декоративната чиния, украсена с щампа на мола „Независимост“. Устата й беше пресъхнала от водката, а крайниците й бяха омекнали и отпуснати.

Али се обърна и подхвърли по нещо меко и пухкаво на всяка от тях.

— Време е за гореща вана! — Тя плесна с ръце. — Направете си по един коктейл и се преоблечете, а аз ще ида да приготвя джакузито.

Тя взе чашата си и прекоси хола към вратата, която излизаше на верандата. Хана погледна към предметите, които Али й беше подхвърлила — пухкава бяла кърпа и изрязани бански „Марк Джейкъбс“ на точки. Тя поднесе банския под светлината на лампата, възхищавайки се на фината материя и сребристите връзки.

Изведнъж Хана се изпъна въодушевена. Добър опит, кучки. На етикетчето от вътрешната страна пишеше номер нула. Хана се усмихна вътрешно, поласкана и замаяна. Това беше най-добрият комплимент, който някой някога й беше правил.

27.

Най-добри приятелки завинаги

Главата на Емили определено се беше замаяла от алкохола. Тя стоеше в малката баня на първия етаж, облечена само с изрязаните бански, въртеше се наляво-надясно пред огледалото, оглеждайки изпъкналите си бицепси, тънкото си кръстче и добре оформените рамене.

— Готина си — прошепна тя на отражението си в огледалото. — Али те желае. — Тя се изкиска.

Главата й беше замаяна не само от водката, но и от Али. Освен това се вълнуваше, че отново е в къщата край Поконос. Ами целувката на Али в тоалетната по време на бала? Емили не беше сигурна дали през целия си живот се е чувствала толкова щастлива.

Тя излезе от банята, увила пухкавата кърпа около кръста си. Направи си още един коктейл и излезе на остъклената веранда. Тя изглеждаше точно така, както си я спомняше — с миризмата на мокра пръст, с каменните градински джуджета в ъгъла и странните, облицовани с керамични плочки маси, които госпожа Дилорентис беше купила на някаква разпродажба. Емили очакваше да види Али там — искаше тайничко да я целуне, преди останалите да излязат — но на верандата нямаше никой.

— Студ! — извика Емили щом стъпи с босите си крака на ледения под. Близо до вратата беше поставена една кварцова лампа, а големият пластмасов капак на джакузито беше махнат и подпрян в ъгъла. Моторът шумно бръмчеше. На повърхността на водата бълбукаха розови балончета.

Когато Емили я докосна, отново изписка. Тя беше леденостудена. Джакузито сигурно не беше използвано от години.

Хана, Спенсър и Ариа се появиха на верандата. Докато чакаха Али да се преоблече, Хана донесе тон колонките от хола и пусна една песен на Бритни Спиърс, на която обожаваха да танцуват в седми клас. Всички започнаха да й припяват, точно както едно време. Емили разгъна кърпата си и я плъзна съблазнително по тялото си. Хана пристъпваше наперено по пода, сякаш се намираше на модно ревю, спирайки се до стената, за да направи манекенска поза. Спенсър играеше канкан, вдигайки високо краката си. Ариа се опита да я имитира и едва не събори една саксия с папрат. Момичетата се запревиваха от смях, прегръщайки се. След това се отпуснаха задъхани край джакузито.

— Не мога да повярвам, че толкова години се избягвахме — изтърси Спенсър. — Какво ни беше прихванало?

Ариа махна презрително с ръка.

— Бяхме глупачки. Трябваше да си останем приятелки.

Емили усети как се изчервява.

— Така е. — Тя не можеше да си представи, че и останалите са се чувствали също като нея.

Хана изтръска няколкото пожълтели листа от един от столовете и седна на него.

— Липсвахте ми, момичета.

— Не е вярно. — Спенсър я посочи с пръст, замаяна от алкохола. — Ти си имаше Мона.

Всички изведнъж се умълчаха, припомняйки си какво им беше причинила Мона. Емили усети буца в гърлото си, когато видя Хана да примигва и да се обръща настрани. Не стига, че Мона беше измъчвала Емили, ами тя беше и най-добрата приятелка на Хана. Емили пристъпи напред и я прегърна.

— Съжалявам — прошепна тя. После се приближи Спенсър, след това и Ариа.

— Тя беше луда — промърмори Спенсър.

— Не трябваше никога да прекъсвам връзките си с вас — рече Хана, облегнала чело на рамото на Спенсър.

— Всичко е наред — извика Емили и поглади Хана по дългата, копринена коса. — Нали сега сме с теб.

Четирите останаха така, докато песента не свърши и настъпи тишина. Джакузито бръмчеше. От вътрешността на къщата се чу силно тупване. Спенсър вдигна глава и се намръщи.

— Али нещо се преоблича твърде дълго.

Всички се увиха в кърпите си и влязоха вътре. Прекосиха хола и отидоха в кухнята.

— Али? — извика Хана. Никакъв отговор. Емили надникна в банята, от която беше излязла преди малко. От крана на чешмата капеше вода. Струята въздух от вентилатора разклащаше края на тоалетната хартия.

— Али? — извика Ариа в голямата всекидневна. Фотьойлите бяха покрити с чаршафи и приличаха на разкривени призраци. Всички стояха неподвижно и се ослушваха.

Спенсър се спря в средата на кухнята.

— Може би не е сега моментът да го кажа, но майка ми се обади по-рано. Сестра ми още я няма…

— Какво? — Емили се спря до печката.

— Ами ако ни е последвала? — Гласът на Спенсър потрепери. — Ами ако е тук?

— Не може да бъде. — Хана отпи здрава глътка от коктейла си. — Спенсър, няма начин да е тук.

Спенсър бързо навлече пуловера си и тръгна към вратата, която водеше към страничния двор. Емили грабна суичъра и дънките си, облече ги и я последва. Старата, ръждясала врата изскърца при отварянето. Небето беше ясно и обсипано със звезди. Единствената друга светлина идваше от гаража. Черното БМВ беше оставено на алеята. Очите на Емили се стрелкаха наляво и надясно в търсене на движеща се сянка. Тя извади телефона си, чудейки се дали не трябва да се обадят на някого. На екрана й беше изписано съобщение: „Без покритие“. Останалите погледнаха телефоните си и поклатиха отрицателно глави. Всички бяха извън обхват.

Емили потрепери. Това не можеше да се случва. Не и отново. Ами ако те се бяха забавлявали на верандата, докато междувременно нещо ужасно се беше случило на Али? Беше като повторение на ситуацията в седми клас: те стояха в хамбара хипнотизирани, докато едно момиче беше убито.

— Али! — извика Емили. Гласът й отекна в нощта. — Али! — извика отново тя.

— Какво? — разнесе се в отговор.

Всички рязко се обърнаха. Али стоеше на кухненската врата, все още облечена с дънките си и кашмирената си блуза. Гледаше ги така, сякаш бяха полудели.

— Къде се бяхте изгубили? — засмя се тя. — Отидох да проверя температурата в джакузито, а там нямаше никой! — Тя се престори, че избърсва потта от челото си. — Толкова се уплаших!