— Това е смешно — рече Спенсър. — Нали намериха всичките ни снимки, всичките бележки на А…

— Все пак не ви ли се струва странно, че накрая извършителят се оказа Били? — попита тихо Ариа. Тя обели една суха кожичка от палеца си. — Той просто се появи от нищото.

Вятърът смени посоката си и донесе миризмата на кравешка тор от близката ферма. Емили беше съгласна с Ариа; тя беше сигурна, че убиецът на Али трябва да е някой познат, някой, свързан с нейния живот. Този Били беше някакъв странен, случаен непознат, който по някакъв начин се беше докопал до техните най-скрити, най-мрачни тайни. Не че не можеше да стане, предположи Емили — Мона Вандерваал беше изкопала тонове мръсни тайни за Емили и останалите от захвърления дневник на Али.

— Сигурно — сви рамене Хана. — Но със сигурност го е направил той. Надявам се да го вкарат в затвора до живот.

Микрофонът на подиума издаде стържещ звук и Емили вдигна глава. От къщата излезе госпожа Дилорентис, облечена с шикозна черна рокля, кафява яка от визон и черни обувки с високи токчета. В ръцете си държеше няколко картончета със записки. До нея стоеше съпругът й, който изглеждаше още по-мършав и с още по-крив нос, отколкото си спомняше Емили. Освен това тя забеляза Дарън Уайлдън, който се отдалечи от групата полицаи и скръсти ръце на гърдите си. Емили смръщи вежди. Уайлдън може и да не беше убил бившата си приятелка-амишка, но въпреки това около него имаше нещо неясно. Той не вярваше в съществуването на новия А., дори след като му показаха заплашителните съобщения. Освен това след пожара побърза да отхвърли твърденията на момичетата, че са видели Али, като ги накара да обещаят, че повече няма да обелват и дума за това, че са я намерили в гората.

Тълпата утихна. Засвяткаха светкавици на фотоапарати.

— Снимай — обади се продуцентът, който стоеше до Емили.

Госпожа Дилорентис се усмихна през сълзи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Последните четири години бяха много трудни и болезнени за цялото семейство, но ние получихме голяма подкрепа. Искам всички да знаете, че се справяме добре и най-накрая с облекчение ще можем да оставим убийството на нашата дъщеря зад гърба си.

Разнесоха се слаби ръкопляскания. Майката на Али продължи.

— В Роузууд се случиха две трагични събития с две красиви, невинни момичета. Бих ви помолила за минута мълчание в памет на дъщеря ми и Джена Кавана. — Тя погледна над тълпата към родителите на Джена, които стояха встрани под един дъб. Майката на Джена беше стиснала зъби, сякаш се опитваше с всички сили да сдържи плача си. Бащата на Джена беше вперил упорито поглед в смачканата сребриста обвивка от дъвка, която се валяше в краката му.

Емили дочу сумтене откъм тълпата, после силното грачене на врана. Вятърът засвири и разклати голите клони на дърветата. Когато погледна към прозореца на къщата, тя отново забеляза онова помръдване.

Госпожа Дилорентис се прокашля.

— Но това не е единствената причина да ви поканя тук — прочете тя от картончетата в ръката си. — Нашето семейство криеше една тайна от доста дълго време, най-вече от съображения за сигурност. Но сега смятаме, че е време да кажем истината.

В стомаха на Емили пърхаха пеперуди. Истината?

Устните на госпожа Дилорентис потрепнаха. Тя си пое дълбоко дъх.

— Истината е, че имаме още едно дете. То не е живяло през цялото време с нас поради… — Тя замълча за момент, почесвайки нервно носа си. — … здравословни причини.

Тълпата започна да мърмори. На Емили й се зави свят. Какво искаше да каже госпожа Дилорентис? Тя сграбчи Ариа за ръката. Ариа я стисна в отговор.

Госпожа Дилорентис се опита да надвика надигащия се шум.

— Дъщеря ни излезе наскоро от болницата напълно излекувана, но се надявахме, че ще успеем да я предпазим от общественото внимание, докато истинският убиец на сестра й не се озове зад решетките. Благодарение на полицай Дарън Уайлдън и неговия екип това вече е факт.

Тя се обърна и кимна на Уайлдън, който срамежливо наведе глава. Няколко души изръкопляскаха. Емили усети вкуса на сандвича с фъстъчено масло и мед, който беше изяла на обяд. Дъщеря ли?

— Затова решихме, че вече е време да ви я представим. — Госпожа Дилорентис се обърна и махна на някого в къщата. Предната врата се отвори. Навън излезе едно момиче.

Портмонето се изплъзна от пръстите на Емили и падна на земята.

— Какво? — извика Ариа и пусна ръката на Емили. Спенсър се вкопчи в рамото й, а Хана се облегна тежко върху загражденията.

Момичето пред вратата имаше руса коса, порцеланова кожа и сърцевидно лице. Наситеносините й очи веднага се спряха върху Емили. Тя издържа погледа й доста дълго време, след което примигна. Цялото й тяло изведнъж омекна.

— Али? — прошепна тя.

Госпожа Дилорентис се наведе към микрофона.

— Това е Кортни — обяви тя. — Близначката на Али.

5.

Точно когато решите, че от това по-щуро няма накъде

В тълпата се надигна ропот, светкавиците защракаха като полудели. Група хора започнаха трескаво да пишат есемеси.

— Близначка ли? — обади се със слаб глас Спенсър. Ръцете й трепереха неудържимо.

— О, Господи — промърмори Ариа и се плесна с ръка по челото. Емили мигаше ускорено, вперила поглед в момичето, сякаш не можеше да повярва, че то наистина съществува. Хана се вкопчи в ръката на Емили.

Няколко души от тълпата се завъртяха и погледнаха към Ариа, Емили, Спенсър и Хана.

— Знаели ли са? — прошепна някой.

Сърцето на Спенсър тупкаше като на уплашена птичка. Тя не знаеше. Али беше пазила много тайни от нея — като връзката си с Иън, тайното приятелство с Джена, загадката защо в шести клас беше зарязала Наоми и Райли заради Спенсър и останалите — но тайната сестра засенчваше всичко.

Тя погледна към момичето, което стоеше до вратата. Близначката на Али беше висока, косата й беше малко по-тъмна и лицето й беше малко по-тясно от това на Али, но иначе си изглеждаше съвсем като старата й най-добра приятелка. Беше облякла черен клин, черни равни обувки, няколко номера по-голяма синя оксфордска риза и късо бяло яке. На раменете си беше наметнала раиран шал, а русата й коса беше вдигната на кок. С извитите си устнички и сапфирено сини очи тя приличаше точно на френски модел.

С ъгъла на окото си Спенсър забеляза сестра си Мелиса да се промъква през тълпата. Заобикаляйки полицейските заграждения, тя отиде право при Джейсън Дилорентис и прошепна нещо в ухото му. Той пребледня, обърна се към нея и й отвърна.

Стомахът на Спенсър се сви от някакво неспокойно предчувствие. Защо Мелиса беше тук? И какво правеше при Джейсън? Тя не ги беше виждала да разговарят от гимназията.

След това Мелиса изви глава и се втренчи в Кортни. Тя я забеляза и се сепна. Усмивката й увехна. Какво ставаше тук, по дяволите?

— Какво мислите за изявлението, че Уилям Форд е невинен? — разнесе се глас от тълпата, привличайки вниманието на Спенсър. Въпросът беше зададен от висок рус репортер от предната редица.

Госпожа Дилорентис сви устни.

— Според мен е осъдително. Доказателствата срещу него са неоспорими.

Спенсър погледна отново към Кортни. Усети замайване. Всичко й изглеждаше толкова странно. Кортни отвърна на погледа й, след което се обърна и към останалите момичета. След като привлече вниманието на всички, тя им даде знак с глава да се съберат при страничната врата.

Емили се вцепени.

— Тя да не би да иска от нас…

— Не би могла — отвърна Спенсър. — Тя дори не ни познава.

Кортни се наведе напред и прошепна нещо в ухото на майка си. Госпожа Дилорентис кимна, след което се усмихна на тълпата.

— Дъщеря ми е малко изморена от емоциите. Ще се прибере, за да си отдъхне.

Кортни се обърна към вратата. Преди да се изгуби в къщата, тя погледна през рамо и повдигна подканящо вежди.

— Да идем ли? — попита смутено Хана.

— Не! — рече Ариа в същия момент, когато Емили каза „Да!“.

Спенсър дъвчеше нокътя на кутрето си.

— Трябва да разберем какво иска. — Тя хвана Ариа за ръката. — Хайде. — Те се промъкнаха покрай къщата, минаха под прораслата бодлива зеленика и се устремиха към боядисаната в червено странична врата.

Голямата кухня миришеше на карамфил, зехтин и препарат за почистване. Единият от столовете беше бутнат под странен ъгъл до масата, сякаш до преди миг на него беше седял някой. Спенсър забеляза до микровълновата печка старите порцеланови буркани за брашно и захар от някогашната кухня на семейство Дилорентис. Някой беше започнал да пише списък с покупки и го беше лепнал на хладилника. Желе. Туршия. Франзели.

Когато Кортни се появи от коридора, плашещо познатото й лице се изкриви в усмивка; краката на Спенсър омекнаха като желирани бонбони. Ариа тихичко изписка.

— Обещавам да не хапя — каза Кортни. Гласът й беше точно като Алиния, дрезгав и съблазнителен. — Просто искам да поговорим, преди нещата съвсем да се объркат.

Спенсър нервно върза косата си на конска опашка, без да сваля очи от момичето. Сякаш Али беше изпълзяла от ямата в задния двор на старата им къща и отново си беше жива и здрава.

Момичетата се спогледаха с ококорени и немигащи очи. Часовникът на микровълновата прескочи от 3:59 на 4:00.

Кортни грабна една жълта купа със снаксове от кухненския плот и се приближи до тях.

— Вие сте били най-добрите приятелки на сестра ми, нали? Спенсър, Емили, Хана и Ариа? — Тя последователно посочи всяка една от тях.

— Да. — Спенсър се хвана за облегалката на стола, припомняйки си онзи ден в шести клас, когато тя, Ариа, Хана и Емили се промъкнаха в задния двор на Али с надеждата да откраднат нейното знаменце за „Капсулата на времето“. Али излезе през задната врата, облечена с розова тениска и клин, и ги извика. След като им каза, че са закъснели, защото някой вече е откраднал знаменцето, тя посочи Спенсър и попита:

— Ти си Спенсър, нали? — След това накара и останалите да си кажат имената, държейки се така, сякаш беше твърде популярна, за да си прави труда да ги запомни. Това беше първият път, когато Али въобще ги заговаряше. Следващата седмица ги избра за новите си най-добри приятелки.

— Али ми е разказвала за вас. — Кортни предложи снакс на момичетата, но всички поклатиха отрицателно глави. Спенсър не можеше да си представи да яде точно сега. Стомахът й се беше свил на топка.

— Но тя никога не ви е разказвала за мен, нали?

— Н-не — заекна Емили. — Нито веднъж.

— Тогава предполагам, че се чувствате доста странно — рече Кортни.

Спенсър започна да върти в ръцете си някаква коркова подложка за чаша, на която с калиграфски букви беше написано „Време за мартини!“.

— А ти… къде беше? В някаква болница ли? — попита Ариа.

Иначе Кортни въобще не изглеждаше болна. Кожата й сияеше, сякаш озарена отвътре. Русата й коса блестеше така, сякаш я подхранваше на всеки час. Докато Спенсър оглеждаше лицето на Кортни, една мисъл изведнъж я удари като с чук: щом Али е нейна полусестра, то това се отнася и за Кортни. Изведнъж осъзна колко много това момиче прилича на господин Хейстингс… и Мелиса… и Спенсър. Кортни имаше дългите, фини пръсти и мъничък нос на баща й, небесносините очи на Мелиса и същата трапчинка на дясната буза, каквато имаше Спенсър. Баба Хейстингс я имаше същата. Направо невероятно как Спенсър не беше забелязала приликите, още докато Али беше жива. Но пък тогава не знаеше, че трябва да ги търси. Кортни дъвчеше замислено. Хрупането отекваше в стаята.

— Може и така да се каже. Бях в едно място, наречено „Радли“. След като го направиха на хотел или нещо подобно, ме преместиха в едно друго място, наречено „Убежището при Адисън-Стивънс“. — Тя произнесе името с предвзет британски акцент, като завъртя очи.