— Виждам, че са настъпили и някои други промени! — Херцогът отново се втренчи в гърдите й. Тя тутакси се прегърби и предизвика смеха му. — Моля ви, не правете това. Предполагам, че госпожа Роли вече има идеи как да разшири жакета поне с още тринадесет сантиметра?

— Да, каза, че ще трябва плат от полата. Жакетът е доста стегнат в талията ми.

— Надявам се, че ще има достатъчно излишен плат, за да се покрият и… хм… някои други ваши части.

Басик погледна неодобрително господаря си и си прочисти гърлото.

— Действахте много бързо — отбеляза Еванджелин.

— Да, обикновено действам бързо, когато не се изисква особено задълбочено обмисляне.

Усещаше, че се шегува, но тъй като не схвана добре, просто кимна.

— Значи това мина покрай ушите ви и замина, така ли? Шокиран съм, по-скоро — потресен, че не разбрахте безочливия ми намек, Еванджелин. Безгрешният Андре вероятно е преминавал от едно нещо към друго само когато е бил напълно сигурен, че е избрал правилния ход?

— Наистина бе изключително предпазлив. — Стрелна го е унищожителен поглед.

— Аха… — Кларъндън оправи боядисаното в синьо перо на шапчицата й. — И в какво точно се изразяваше предпазливостта му?

Еванджелин се обърка. После си спомни прецизните сметки на баща си по поддържане на домакинството.

— Андре никога не плащаше на месаря, докато не си спомнеше всяко парче бут, което е влязло в дома ни. А това налагаше готвачката да пази всичките си менюта, при това подробно описани.

— Всяко парче бут?!

Еванджелин го изгледа победоносно.

— Едмънд? Готов ли си да тръгваме? Ще ми покажеш ли тайните си пътеки?

Детето пое напред, пъхнало пистолета в колана на панталоните си. Басик се обърна тихо към херцога:

— Но тя е млада дама, ваше благородие!

— Знам, Басик — кимна господарят и погледна загрижено сина си, който ръкомахаше възбудено към един от пауните в парка. — Знам. Наистина е странно…

Басик проследи с разтревожен поглед херцога, който тръгна след въпросната млада дама и прехласнатия си син. Как е могло до й хрумне да донесе пистолет на лорд Едмънд? Опитът му недвусмислено показваше, че дамите не могат да понасят дори гледката на тези грозни предмети. Тя несъмнено бе твърде необикновена.

После чу как херцогът и извиква:

— Ботушите стават ли ви?

— Не. Стискат ми. — Спря и вдигна полата си, под която се откриха собствените й къси ежедневни ботушки. — Но няма значение — моите са си добре. Все пак много ви благодаря, че ми заехте костюма за езда.

— Не съм ви го заел — той вече е ваш, както и всички останали дрехи на Мариса.

— Много сте мил, но не мога да приема дрехите на бедната си братовчедка.

— И защо не? С парите, които са дадени за гардероба й, може да се храни цяло село в продължение на година. А сега дрехите си висят и никой не ги използва. Майка ми ме е учила да не бъда разточителен. Така че вие ми помагате да съм добродетелен. Пък и, ако ви видят елегантно облечена, съседите ще бъдат по-благосклонни.

— Татко, току-що застрелях Рекс!

— Изстрелът не беше много точен — извика херцогът. — Виж, все още продължава да се клатушка. Паунът — поясни за Еванджелин.

— О, аз нямах намерение да го уча да убива! Бедната птица!

— А какво очаквахте да прави с дървен пистолет?

Погледна го объркано и уплашено. Той докосна леко брадичката й.

— Не се притеснявайте. Подаръкът е чудесен. По-късно ще си поговоря с него като баща със син, макар че за сега не ми идва наум какво точно да му кажа. Доколкото ми е известно, децата са дивачета, жадни за кръв — или поне момченцата. Като бях малък, се биехме със саби, ножове, камъни, клони… А и не бих тъжал много за Рекс, ако отиде в птичия рай. Този нахалник никога не млъква — сега не знам как така е притихнал, може би защото Едмънд го застреля.

В този момент Рекс изкряка и детето пак се прицели.

— Едмънд! — извика баща му. — Прибирай пистолета в колана си и кажи на Маккоумър да ти оседлае Панзи.

Величествените конюшни на Челси бяха разположени близо до северното крило. В двора пред тях ароматът на прясно окосено сено се смесваше със соления мирис на море. Еванджелин спря и се загледа във водата, която се простираше на около триста метра от скалистия нос, върху който бе построен замъка. Морето бе тъмносиньо и спокойно. Тук-таме само се белееха шапчици пяна. Душата й се зарея над морската шир. Свободна… Не! Принудена да живее в лъжа!

— Не се вижда Франция оттук, дори и в най-ясните дни. Ако искате, можем да отидем с яхтата ми до остров Уайт20. Притежавам малко имение близо до Вентнор. Едмънд много обича да ходи там. Има си едно закътано заливче, където плува и държи платноходката, която му купих миналата година.

— Обичам разходки с лодка… Но в морето… Сигурно е доста различно.

— О, да, ще видите. Много по-вълнуващо е. Умеете ли да плувате?

Еванджелин кимна и тръгна след него към конюшните. Защо ли бе предложил да отидат да остров Уайт и какво ли имаше предвид, когато говореше за предпазливост?

Единадесета глава

— Маккоумър! — Херцогът се обърна към един висок костелив мъж с домашно тъкани дрехи и е най-красивите кожени ботуши, които Еванджелин бе виждала някога. Лицето му бе обрулено от ветровете, а ръцете приличаха на клони на стар чепат дъб. Изглеждаше силен като Херкулес.

— Добър ви ден, ваше благородие. Императора пръхти, откакто ви чу. Ще му се един хубав галоп. Можете да заложите най-разкошната си карета, че ще се опита да ви хвърли. Помислих си, че Бискит21 ще е подходяща за младата дама. Томи вече оседлава понито на лорд Едмънд.

Като чу името си, детето подаде глава иззад вратата на конюшните.

— Татко, тъкмо показвам на Томи пистолета си!

След миг долетя равномерен пукот като от стрелба.

— Не знам колко добре умеете да яздите — херцогът се обръщаше към Еванджелин. — Бискит е добро старо момиче, не е причинило неприятности на никого през всичките си дванадесет години. Обича парченца ябълка. Дайте й само две и тя ще преплува дори Ламанша с вас и още три куфара на гърба си. А за цяла ябълка, ще прелъсти всеки жребец в областта.

— Добро момиче си е моята Бискит. Малко е тромавичка, но няма значение. Тя е единствената кобила, която нейно покойно благородие яздеше.

Конярят сви широките си рамене и я погледна така, все едно искаше да каже: „Вие вероятно не сте много добра ездачка. По-добре се качете на старото момиче.“

Огромен черен жребец с широка бяла ивица в средата на муцуната се появи като вихър от конюшните и се изправи на задните си крака. Някакво притеснено ратайче се опитваше да го обуздае. Животното беше високо поне седемнадесет педи. Изглеждаше величествено и отлично го съзнаваше. Отметна глава и шумно изпръхтя. На Еванджелин това й прозвуча като предизвикателство. Херцогът се засмя и се отправи с широки крачки към коня си.

— Невероятен е!

— Да — кимна Маккоумър, без да откъсва очи от господаря си, когото Императора се опитваше да отблъсне назад с мощната си глава. — Жребецът е много добро момче. С характер. Негово благородие би убил човек заради него. Баща му му го подари преди четири години.

— А той беше ли добър човек?

Дори и да сметна въпроса за странен и прекалено личен, Маккоумър с нищо не го показа. Само се почеса по главата и отвърна:

— Да, старият лорд беше огромен и силен мъж. Обичаше живота и семейството си повече от всичко на света. Не трябваше да умира толкова рано. Много нелеп нещастен случай. Опита се да възпре двама приятели да не се дуелират, а загина той.

— Но това е ужасно! И какво стана после?

— Господарят — Маккоумър кимна към херцога, — отиде да се срещне с въпросните приятели. Ала незнайно защо те напуснали Англия само три дена след нещастието. Оставили семействата си тук и се изпарили. Чух господаря да казва на нейно благородие майка си, че му се иска да ги застреля и да ги захвърли в някоя канавка. Все пак направи всичко възможно да изгубят онова, което е най-важно за тях. А-а, ето я и старата Бискит.

„Боже мой, да убият баща ти по толкова нелеп начин!“ Запита се какво ли би направила тя на негово място. После вдигна глава и видя пред себе си една кротка стара черна кобила с буйна грива, хлътнал гръб и благородни очи, която меко пръхтеше.

Представи си двата коня един до друг: единия — буен и своенравен, а другия — кротко пристъпващ и помахващ с опашка. Това я разсмя.

— О, не, Маккоумър, не и скъпата Бискит! Това би било кощунство! Нямате ли някой кон с достатъчно характер и дух, който да подхожда повече на Императора?

Херцогът, който в този момент едва не бе съборен в храстите от темпераментния си жребец, извика:

— Маккоумър, доведи й Доркас. Ще изпробваме куража й.

Доркас се оказа кадифена дореста кобила с лукави кафяви очи. Беше много по-ниска от Императора, но имаше силни крака, широк гръден кош и горда осанка. Еванджелин си пое дълбоко дъх. Може би реагира малко прибързано. Не бе яздила, откакто с баща й се бяха върнали във Франция. Вдигна поглед към ясното небе. Усети как тилът й се навлажнява. Отправи кратка гореща молитва.

Херцогът се приближи. Императора го следваше, дъвчейки парченце ябълка. Помогна й да възседне Доркас. Еванджелин се втренчи в чакълената алея, която й се стори на страховито огромно разстояние от очите й. Всъщност никога не се бе считала за опитна ездачка. Така че ситуацията се очакваше да й донесе интересни преживявания. Дано не и счупен врат. Сграбчи здраво юздите, защото знаеше, че и при най-малката възможност кобилата ще я хвърли.

Панзи беше шотландско пони с дълъг златист косъм. След година вече щеше да бъде малко за Едмънд, който поне в него не се целеше. Херцогът поведе малката кавалкада по оградената с липи алея към горичката на север от замъка. Заобиколи я и пое на изток, успоредно на брега. Минаха покрай множество васални ферми, чиито оградени парчета земя превръщаха местността в шарен юрган.

— Татко, хайде да слезем към плажа! Да покажа на братовчедката Ева лодката си. Искаш ли да я видиш, Ева? Кажи „да“, моля те!

— Да, разбира се. Моля ви, ваше благородие!

В същия момент Еванджелин си мислеше, че трябва да опознае много добре заливчето и целия терен между него и замъка. Не знаеше кога точно Ошар ще изпрати някого, но бе сигурна, че ще е скоро. Потънала във всичко това, тя дръпна силно юздите на Доркас. Кобилата изпръхтя, вдигна глава, изправи се на задните си крака, а после се приземи така рязко, че едва не изби зъбите й. Минаха няколко секунди, докато успее да я овладее.

— Еванджелин, внимавайте!

— Просто се бях замислила за нещо, ваше благородие.

Ако си спомняше правилно указанията на Ошар, пещерата се намираше точно в това заливче, в южния му край, малко преди вдадената в морето ивица суша.

— Хайде, Едмънд! — Еванджелин насочи Доркас към скалата.

Пътеката към брега изобщо не беше стръмна. Широка и добре отъпкана, тя се виеше зигзагообразно надолу. Очевидно бе много стара. Може би направена още от някой древен друид… Обърна се и погледна назад към замъка, опитвайки се да прецени разстоянието. Беше не повече от осемстотин метра. Теренът не криеше опасности. Значи ще може спокойно да се движи по него, без риск да се нарани.

Плажът на замъка Челси имаше предимството да бъде разположен в закътано заливче, скрито от избуяли храсти, дървета и тридесетметрови скали. Оказа се наистина усамотено място.

„Предателите трябва да се крият“, помисли си Еванджелин и й се прииска да умре. Но нямаше право да се поддава на съвестта си. Това би струвало живота на баща й. Никой и нищо не бяха по-важни от него. И Ошар го знаеше много добре.

Преди да успее да слезе сама от гърба на Доркас, херцогът я сграбчи през кръста и я смъкна долу. Но не я пусна веднага. Стоеше и я гледаше.

— Вие сте голямо момиче. Ще ми бъде приятно да танцувам валс с вас, без да се излагам на риск от изкривяване на врата.

— Добре е, че и вие сте голямо момче.

Кларъндън отметна назад глава и се засмя, а смехът му така стресна чайките, че те се разхвърчаха неспокойно.

— Татко, какво каза Ева, че те разсмя така? Мога ли да пострелям по чайките? Те са стотици. Няколко убити ще са без значение, нали?

— Стреляй на воля, Едмънд. Имаш предостатъчно патрони. А що се отнася до думите на братовчедка ти, тя ме постави на място. Хайде, Ева, нека ви покажем лодката на Едмънд.

Тръгнаха към малък едномачтов платноход, закотвен в края на дълъг дървен док, а детето се втурна мълниеносно пред тях. Размахваше пистолета си и крещеше като пират, открил съкровище.

— Внимавай, Едмънд! — извика баща му, а на Еванджелин рече: — Няма страх от нищо. Преди шест месеца падна от едно дърво право в трънаците и когато се показа оттам, се заливаше от смях. Вероятно това му е вродено… — Допълни го по-скоро на себе си, отколкото за нея. Обърна се и видя, че е спряла и се е втренчила в заливчето и стръмните скали наоколо. Беше напълно погълната от гледката. Докосна леко ръката й. — Красиво е, нали?